Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Не са му преподавали нищо от военната наука — каза тя. — Не са го карали да изучава други битки. Няма понятие как да наблюдава разположението на терена и да разполага войска. Не разбира нищо от снабдяване със запаси и поддържане на придвижваща се армия. Баща му не го научи на нищо.

— Баща му не знаеше почти нищо — каза графът тихо, така че да го чуе само тя. — Първата му битка беше при Босуърт и той я спечели отчасти с късмет, и отчасти — чрез съюзниците, които майка му изпрати за него на бойното поле. Той беше достатъчно храбър, но не беше военачалник.

— Но защо не се е погрижил Хенри да бъде обучен във военното изкуство? — попита дъщерята на Фердинанд, която беше отгледана в лагер и беше виждала план за кампания още преди да се научи да шие.

— Кой би помислил, че ще му е необходимо да знае такива неща? — попита старият граф. — Всички мислехме, че крал ще бъде Артур.

Тя се постара лицето ѝ да не издаде внезапното пробождане на скръбта при неочакваното споменаване на името му.

— Разбира се — каза. — Разбира се, че така сте мислели. Забравих. Разбира се, че е така.

— Ето, той щеше да бъде велик командир. Интересуваше се от воденето на война. Четеше. Интересуваше се. Говореше с баща си, непрекъснато разпитваше мен. Добре си даваше сметка каква опасност представляват шотландците, имаше прекрасен усет как да командва войници. Често ме питаше за земята по границата, където бяха разположени крепостите, какъв е теренът. Можеше да поведе армия срещу шотландците с доста големи надежди за успех. Младият Хенри ще бъде прекрасен крал, когато усвои тактиката, но Артур я познаваше изцяло. Беше му в кръвта.

Катерина дори не си позволи удоволствието да поговори за него.

— Може би — беше всичко, което каза. — Но какво можем да направим междувременно, за да ограничим набезите на шотландците? Трябва ли пограничните лордове да получат подкрепления?

— Да, но границата е дълга и трудна за удържане. Крал Джеймс не се бои от английска армия, предвождана от краля. Не се страхува от пограничните лордове.

— Защо не се страхува от нас?

Томас Хауард сви рамене: беше твърде опитен придворен, за да изрече изменническа дума.

— Е, Джеймс е стар воин, още от времето на стария крал си търси повод за битка.

— Кой би могъл да накара Джеймс да се бои от нас и да го задържи в Шотландия, докато укрепим границата и се подготвим за война? Какво би накарало Джеймс да се забави, какво би ни откупило време?

— Нищо — заяви той, като клатеше глава. — Няма никой, който може да удържи Джеймс, ако той е решен да воюва. Освен може би папата, ако склони да издаде указ? Но кой може да убеди Негово Светейшество да се намеси между двама християнски монарси, спречкали се заради един пиратски набег и парче земя? Пък и папата си има собствени тревоги с настъплението на французите. Освен това, едно оплакване от наша страна ще бъде просто отхвърлено от Шотландия. Защо Негово Светейшество би се намесил на наша страна?

— Не знам — каза Катерина. — Не знам какво би накарало папата да застане на наша страна. Само ако знаеше в каква нужда сме! Само ако се съгласеше да използва властта си, за да ни защити!

* * *

Ричард Бейнбридж, кардинал-архиепископ на Йорк, по една случайност е в Рим и е мой добър приятел. Пиша му още същата вечер, приятелско писмо като между двама познати, и двамата — далече от дома, като му съобщавам новините от Лондон, пиша за времето, за изгледите за реколтата и цената на вълната. После му разказвам за враждебността на шотландския крал, за греховната му гордост, за това как коварно даде позволение за нападения върху нашите кораби, и — най-лошото от всичко — за постоянните му нахлувания в северните ни земи. Споделям с него опасенията си, че кралят ще бъде принуден да отбранява земите си на север, че при това положение няма да може да дойде на помощ на Светия Отец в спора му с френския крал. Ще бъде такава трагедия — пиша аз — ако папата бъде оставен в уязвимо положение и не успеем да му дойдем на помощ, заради коварството на шотландците. Планираме да се включим в съюза на баща ми и да защитим папата; но трудно бихме могли да съберем войска за папата, ако у дома не е безопасно. Ако се осъществят надеждите ми, нищо не би трябвало да отклони вниманието на съпруга ми от съюза му с баща ми, с императора и с папата, но какво мога да направя аз, една бедна жена? Бедна жена начело на държава, чиято незащитена граница е под постоянна заплаха?

Какво би могло да бъде по-естествено от това Ричард, моят брат во Христе, да отиде с писмото ми в ръка при Негово Светейшество папата и да каже колко разтревожена съм от заплахата за мира в страната от страна на крал Джеймс Шотландски, и как целият съюз за спасяването на Вечния Град е застрашен от подобно недобросъседско поведение?

Прочитайки писмото ми до Ричард, папата го тълкува правилно, и начаса пише на крал Джеймс, като заплашва да го отлъчи от църквата, ако не зачете мира и справедливо договорените граници на друг християнски крал. Той е потресен от мисълта, че Джеймс би смутил мира на християнския свят. Приема поведението му много сериозно и от това могат да произтекат тежки наказания. Крал Джеймс, принуден да отстъпи пред исканията на папата, принуден да се извини за набезите си, пише остро писмо на Хенри, в което казва, че Хенри не е имал право да се обръща към папата на своя глава, че спорът е бил между тях двамата и няма нужда той да тича зад гърба му при Светия Отец.

* * *

— Не знам за какво говори — оплака се Хенри на Катерина, когато я намери в градината да играе на гоненица с придворните си дами. Беше твърде разстроен, за да се впусне в играта, както правеше обикновено, и да грабне топката от въздуха, да я хвърли силно към най-близкото момиче и да извика от радост. Беше твърде разтревожен, за да поиграе с тях. — Какво иска да каже? Никога не съм се обръщал към папата. Не съм му съобщавал нищо. Не съм сплетник!

— Не, не си, и точно това можеш да му кажеш — каза Катерина спокойно, като плъзна длан в сгъвката на ръката му и се отдалечи от жените.

— Ще му кажа. Не съм казал нищо на папата и мога да го докажа.

— Възможно е да съм споменала тревогите си пред архиепископа, и може той да ги е предал на папата — каза Катерина небрежно. — Но едва ли можеш да бъдеш обвиняван, ако твоята съпруга сподели тревогите си с духовния си наставник.

— Именно — каза Хенри. — Така ще му кажа. А ти не бива да се тревожиш дори за миг.

— Да. И най-важното е, че Джеймс знае, че не може да ни нападне безнаказано — Негово Светейшество издаде указ.

Хенри се поколеба.

— Не си имала предвид Бейнбридж да съобщи на папата, нали?

Тя му се усмихна леко.

— Разбира се — каза. — Но така или иначе не ти си този, който се е оплакал от Джеймс на папата.

Хватката му се стегна около талията ѝ.

— Ти си опасен враг. Надявам се никога да не се озовем в противникови лагери. Със сигурност ще загубя.

— Това никога няма да стане — каза тя нежно. — Защото винаги ще бъда само твоя предана и вярна съпруга и кралица.

— Знаеш, че мога да събера армия в един миг — припомни ѝ Хенри. — Не е нужно да се страхуваш от Джеймс. Няма нужда дори да се преструваш, че се боиш. Мога да смажа шотландците като с чук. Знаеш, че мога да го направя не по-зле от всеки друг.

— Да, разбира се, че можеш. А, слава Богу, сега не е нужно да го правиш.

При завръщането си в Лондон Едуард Хауард доведе оковани шотландските капери и беше посрещнат като английски герой. Популярността му събуди у Хенри — винаги нащрек за приветствията на народа — доста силна завист. Той говореше все по-често и по-често за война срещу шотландците, и членовете на кралския съвет, макар и опасяващи се от разноските по войната и тайно обзети от съмнения относно военните способности на Хенри, не можеха да отрекат, че Шотландия беше постоянна заплаха за мира и сигурността на Англия.

Кралицата бе тази, която отклони мислите на Хенри от завистта му към Едуард Хауард, и пак кралицата бе тази, която постоянно му напомняше, че първият му досег с войната безспорно трябваше да бъде на великите бойни полета на Европа, а не сред някакви затънтени погранични хълмове. Когато Хенри Английски потеглеше в битка, тя трябваше да е срещу френския крал, в съюз с двамата други най-велики крале в християнския свят. Хенри, вдъхновен от детството си, изпълнено с разкази за Креси и Азенкур, можеше лесно да бъде съблазнен с мисли за славна битка срещу Франция.

За Хенри беше тежко да не отплава лично, когато флотилията потегли да се включи в кампанията на крал Фердинанд срещу французите. Потеглянето беше бляскаво: корабите излязоха в морето, вдигнали знамената на повечето от най-видните фамилии в Англия, от години насам от Англия не беше тръгвала по-добре екипирана и по-добре подредена войска. Катерина беше заета да надзирава безкрайната работа по снабдяването на корабите с провизии, зареждането на арсеналите, екипирането на войниците. Помнеше как майка ѝ работеше постоянно, когато баща ѝ беше на война, и не беше забравила най-важния урок от детството си — че една битка може да бъде спечелена само ако е внимателно и надеждно подсигурена със запаси.

Тя изпрати експедиционен флот, толкова добре организиран, колкото никой друг, потеглял от Англия преди, и беше уверена, че под командването на баща ѝ щяха да защитят папата, да победят французите, да завоюват земи във Франция, и отново да утвърдят англичаните като владетели на обширни части от Франция. Привържениците на мира в кралския съвет се тревожеха, както винаги, че Англия ще бъде въвлечена в нова безкрайна война; но Хенри и Катерина бяха убедени от уверените предричания на Фердинанд, че победата ще дойде бързо и ще има богати придобивки за Англия.