Докосвам устните си с ръка и я протягам към него. Наличникът на шлема му е вдигнат, сините му очи пламтят от страст към мен. Любовта му към мен ме топли като горещото слънце на детството ми. Аз съм жена, благословена от Бог, всъщност — ползваща се със специалното Му благоволение. Преживях вдовството и отчаянието си от загубата на Артур. Ухажването на стария крал не ме съблазни, враждебността му не ме победи, омразата на майка му не ме унищожи. Любовта на Хенри ми доставя наслада, но не ме спасява. С особеното Божие благоволение, аз спасих сама себе си. Сама излязох от мрака на бедността и влязох в блясъка на светлината. Сама се преборих с онова ужасно потъване в пълното отчаяние. Сама превърнах себе си в жена, която може да се изправи пред смъртта, може да се изправи и пред живота, и да понесе и двете.

Спомням си как веднъж, когато бях малко момиче, майка ми се молеше преди битка, а после се надигна от мястото, където беше коленичила, целуна кръста от слонова кост, върна го на поставката му, и направи знак на придворната си дама да донесе предницата на бронята ѝ и да ѝ я закопчае.

Изтичах напред, замолих я да не отива, попитах я защо трябва да потегли в битка, щом Бог ни дава благословията Си? Ако сме благословени от Бог, защо трябва и да се сражаваме? Няма ли Той просто да прогони маврите заради нас?

— Благословена съм, защото съм избрана да върша Неговото дело — тя коленичи и обви ръка около мен. — Може би ще кажеш: защо да не оставим това на Бог, да изпрати гръмотевична буря над злите маври?

Кимнах.

— Аз съм гръмотевичната буря — каза тя, като се усмихна. — Аз съм гръмотевичната буря, изпратена от Бог да ги прогони. Днес Той не избра гръмотевична буря. Избра мен. И нито аз, нито тъмните облаци можем да откажем да изпълним своя дълг.

Усмихвам се на Хенри, когато спуска наличника на шлема си и отдалечава коня си от кралската ложа. Сега разбирам какво имаше предвид майка ми с това, че е Божията гръмотевица. Бог ме е призовал да бъда неговата слънчева светлина в Англия. Мой вменен от Бога дълг е да донеса щастие, благоденствие и сигурност на Англия. Правя това, като водя краля към правилните избори, като осигурявам наследяването на трона, и като защитавам безопасността на границите. Аз съм богоизбраната кралица на Англия и се усмихвам на Хенри, когато едрият му черен кон с лъскав косъм отива в бавен тръс до края на манежа, усмихвам се и на лондончаните, които викат името ми и крещят: „Бог да благослови кралица Катерина!“, усмихвам се и на себе си, защото постъпвам така, както желаеше майка ми, както Бог повели, а Артур ме чака в градината Ал Яна.

22-ри февруари 1511 г.

Десет дни по-късно, когато кралица Катерина беше на върха на щастието си, ѝ съобщиха най-лошата вест в живота ѝ.

* * *

По-лошо е дори от смъртта на съпруга ми, Артур. Не мислех, че може да има нещо по-ужасно от това; но така се оказва. По-лошо е от годините ми на вдовство и чакане. По-ужасно е, отколкото когато получих вест от Испания, че майка ми е мъртва, че е умряла в деня, когато ѝ писах, умолявайки я да ми изпрати една дума. По-лошо е от най-лошите дни, които съм имала.

Моето бебе е мъртво. Не мога да кажа нищо повече от това, не мога дори да чувам какво ми говорят. Струва ми се, че Хенри е тук през част от времето; а също и Мария де Салинас. Струва ми се, че и Маргарет Поул е тук, виждам и покрусеното лице на Томас Хауард до рамото на Хенри; виждам как Уилям Комптън отчаяно стиска рамото на Хенри; но всички лица се размиват пред очите ми и не мога да бъда сигурна в нищо.

Отивам в стаята си и нареждам да затворят капаците и да залостят вратите. Но е твърде късно. Вече ми съобщиха най-лошата вест в живота ми; затварянето на вратата няма да ѝ попречи да влезе. Не мога да понасям светлината. Не мога да понасям шумовете от продължаващия обикновен живот. Чувам един паж да се смее в градината близо до прозореца ми и не мога да разбера как в света може да е останала радост или щастие, сега, когато моето бебе го няма.

Сега вече куражът, на който съм се уповавала през целия си живот, се оказва просто тънка нишка, мрежа на паяк, невеществен. Ведрата ми увереност, че вървя по Божия път и че Той ще ме закриля, не е нищо повече от заблуда, детска вълшебна приказка. В сенките на стаята си се потапям дълбоко в тъмнината, която майка ми позна, когато изгуби сина си, от която Хуана не можа да се спаси, когато изгуби съпруга си, която беше проклятието на баба ми, която е надвиснала над жените от семейството ми като тъмна сянка. В края на краищата се оказва, че не съм по-различна от тях. Не съм жена, която може да надживее любовта и загубата, както мислех досега. Просто до този момент никога не бях губила някой, който да ми е бил по-скъп от самия живот. Когато Артур умря, сърцето ми беше сломено. Но сега, когато бебето ми е мъртво, не искам нищо, освен сърцето ми да престане да бие.

Не ми хрумва никаква причина, поради която би трябвало аз да продължа да живея, а това невинно, безгрешно бебе да ми бъде отнето. Не мога да намеря никаква причина за това. Не мога да разбера един Бог, който може да ми го отнеме. Не мога да разбера един свят, който може да бъде толкова жесток. В мига, когато ми казаха: „Ваша светлост, бъдете смела, имаме лоши новини за принца“, аз изгубих вярата си в Бог. Изгубих желанието си да живея. Изгубих дори амбицията си да управлявам Англия и да осигуря безопасността на страната си.

Той имаше сини очи и най-малките, най-съвършени ръце. Ноктите на пръстите на ръцете му приличаха на мънички мидени черупки. Малките му крачета… малките му крачета…

* * *

Лейди Маргарет Поул, която бе отговаряла за детската стая на мъртвото дете, влезе в стаята, без да почука, без покана, и коленичи пред кралица Катерина, която седеше на стола си край огъня, сред дамите си, без да вижда и да чува нищо.

— Дойдох да ви помоля за прошка, макар да не съм сторила нищо лошо — каза тя въздържано.

Катерина повдигна глава от ръката си.

— Какво?

— Вашето бебе умря, докато беше поверено на моите грижи. Дойдох да ви помоля за прошка. Кълна се, че не съм проявила небрежност. Но той е мъртъв. Принцесо, съжалявам.

— Вие винаги сте тук — каза Катерина със сдържана неприязън. — В най-мрачните ми мигове винаги сте до мен, като лош късмет.

По-възрастната жена трепна.

— Наистина, но не по свое желание.

— И не ме наричайте „принцесо“.

— Забравих.

За първи път от седмици Катерина се изправи на стола си и погледна в лицето друг човек, видя очите на Маргарет, видя новите бръчки около устата ѝ, осъзна, че не е единствената, която скърби за загубата на бебето си.

— О, Господи, Маргарет — каза тя и залитна напред.

Маргарет Поул я хвана и я прегърна.

— О, Господи, Катерина — промълви тя в косата на кралицата.

— Как можахме да го изгубим?

— Божия воля. Божия воля. Трябва да го повярваме. Трябва да склоним глава под Него.

— Но защо?

— Принцесо, никой не знае защо един бива погубен, а друг — пощаден. Помните ли?

По потръпването тя почувства, че сега, при загубата на сина си жената си спомня загубата на своя съпруг.

— Никога не забравям. Помня всеки ден. Но защо?

— Такава е Божията воля — повтори лейди Маргарет.

— Не мисля, че мога да го понеса — промълви Катерина толкова тихо, че никоя от дамите ѝ не можеше да чуе. Вдигна покритото си със следи от сълзи лице от рамото на приятелката си. — Да изгубя Артур ми се струваше като истинско мъчение, но да изгубя бебето си е като самата смърт. Не мисля, че мога да го понеса, Маргарет.

Усмивката на по-възрастната жена беше безкрайно търпелива.

— О, Катерина. Ще се научите да го понасяте. Никой не може да направи нищо друго освен да понася. Можете да се гневите или да плачете, но в крайна сметка ще се научите да понасяте.

Катерина бавно седна отново на стола си; Маргарет, непринудено елегантна, остана коленичила на пода в краката ѝ, сключила пръсти с тези на приятелката си.

— Ще трябва отново да ме научите на смелост, съвсем отначало — прошепна Катерина.

По-възрастната жена поклати глава.

— Достатъчно е да го научите само веднъж — каза тя. — Знаете, научихте се на смелост в Лъдлоу; вие не сте жена, която може да бъде унищожена от скръбта. Ще скърбите, но ще оцелеете, ще излезете отново в света. Ще обичате. Ще заченете друго дете и това дете ще оживее, ще се научите отново да бъдете щастлива.

— Не мога да си го представя — каза Катерина унило.

— Ще се случи.



Битката, която Катерина очаквате от толкова отдавна, започна, докато тя още беше обладана от мрачната скръб за бебето си. Но нищо не можеше да проникне през тъгата ѝ.

„Прекрасни новини, най-добрите новини на света!“ — писа баща ѝ. Катерина уморено превеждаше от шифъра, а после — от испански на английски. „Ще поведа кръстоносен поход срещу маврите в Африка. Тяхното съществуване е опасност за християнския свят, техните набези изпълват с ужас цялото Средиземноморие и излагат на опасност корабоплаването от Гърция до Атлантическия океан. Изпратете ми най-добрите от вашите рицари — вие, които се обявявате за новия Камелот. Изпратете ми най-храбрите си пълководци начело на най-силните си мъже, а аз ще ги поведа към Африка и ще унищожим владенията на неверниците като благочестиви християнски крале.“

Катерина уморено отнесе преведеното писмо на Хенри. Той се връщаше от тенискорта, с кърпа, преметната около врата, с поруменяло лице. Засия, когато я видя, после радостното изражение в миг бе заличено от виновна гримаса, благодарение на която заприлича на момче, заловено да се наслаждава на забранено удоволствие. По това мимолетно изражение, в този кратък, издайнически миг, тя разбра — той бе забравил, че синът му е мъртъв. Играеше тенис с приятелите си, беше спечелил, виждаше съпругата, която все още обичаше, беше щастлив. Радостта спохождаше мъжете от неговото семейство така лесно, както тъгата — жените от нейното. Тя почувства как я заля вълна от омраза, толкова силна, че почти усети вкуса ѝ в устата си. Той успяваше да забрави, макар за миг, че тяхното малко момче бе умряло. Катерина си мислеше, че тя няма да забрави — никога, никога.