— Смея да предположа, че вашият баща не споделя с майка ви всяка мисъл, която му минава през ума — каза той, като се опитваше да я накара да го погледне отново.

Успя. Тя му отправи продължителен, бавен, преценяващ поглед със сините си очи.

— Навярно не — призна тя. — Няма как да знам. Не е подобаващо да знам. Но независимо дали ѝ казва или не, майка ми и без друго знае всичко.

Той се засмя. Тя притежаваше наистина възхитително чувство за достойнство, при положение, че едва стигаше до гърдите му.

— Да не би майка ви да е ясновидка? Нима е надарена със Зрението?

Тя не се засмя в отговор.

— Тя е мъдра — каза простичко. — Тя е най-мъдрият монарх в Европа.

Кралят си помисли, че би било глупаво да се опитва да ограничи предаността на една девойка към майка ѝ, и би било грубо да изтъква, че майка ѝ може и да беше обединила кралствата Кастилия и Арагон, но че все още беше далеч от създаването на една мирна и обединена Испания. Тактическото умение на Изабела и Фердинанд бе превърнало мавърските кралства в една държава, но тепърва им предстоеше да накарат всички да приемат техния мир. Пътуването на самата Каталина до Лондон бе смущавано от бунтовете на маври и евреи, които не можеха да понасят тиранията на испанските владетели. Той смени темата:

— Защо не ни покажете някой танц? — запита, като си мислеше, че би искал да я види как се движи. — Или и това не е позволено в Испания?

— След като съм английска принцеса, трябва да науча вашите обичаи — каза тя. — Една английска принцеса би ли станала посред нощ да танцува за краля, след като той е нахълтал в покоите ѝ?

Хенри се засмя на думите ѝ:

— Ако има разум, би го сторила.

Тя му отправи лека, сдържана усмивка.

— Тогава ще танцувам с дамите си — реши тя, надигна се от мястото си на високата маса и слезе до средата на стаята. Хенри забеляза, че тя повика една дама по име — Мария де Салинас, хубаво, тъмнокосо момиче, което бързо дойде да застане до Каталина. Още три млади жени, преструвайки се на свенливи, но изгарящи от нетърпение да покажат уменията си, излязоха напред.

Хенри ги огледа внимателно. Беше помолил техни испански величества всички компаньонки на дъщеря им да са красиви, и със задоволство видя, че независимо за колко груба и невъзпитана бяха сметнали молбата му, те се бяха съгласили с нея. Всички момичета бяха привлекателни, но никое от тях не засенчваше с хубостта си принцесата, която се изправи, овладяна и сдържана, а после вдигна ръце и плесна, за да нареди на музикантите да засвирят.

Веднага забеляза, че тя се движеше като чувствена жена. Танцът беше „павана“ — бавен церемониален танц — и тя се движеше с полюшващи се бедра и със спуснати тежки клепачи на очите, с лека усмивка на лицето. Беше добре обучена: учеха всички принцеси как да танцуват в дворцовия свят, където танците, пеенето, музиката и поезията бяха по-важни от всичко друго; но тя танцуваше като жена, която оставя музиката да я движи, и Хенри, който имаше известен опит, смяташе, че жените, които усещат ритъма на музиката, са жени, които откликват на ритмите на страстта.

Удоволствието, което му доставяше да я гледа, премина в чувство на нарастващо раздразнение, че това изящно същество ще бъде положено в студеното легло на Артур. Не можеше да си представи как това вглъбено, отдадено на науките момче предизвиква и възбужда страст у това момиче с напъпила женственост. Представяше си, че Артур ще се суети непохватно и навярно ще ѝ причини болка, а тя ще стисне зъби, за да изпълни дълга си както подобава на една жена и кралица и после, най-вероятно, ще умре при раждане, и щеше да се наложи цялото представление за намиране на съпруга за Артур да се повтори, без никаква облага за него, а само тази дразнеща, вбесяваща възбуда, която това момиче изглежда предизвикваше у него. Хубаво беше, че е привлекателна, тъй като щеше да краси кралския му двор; но беше дразнещо, че той изпитваше толкова силно привличане към нея.

Хенри извърна поглед от танца ѝ и се утеши с мисълта за зестрата ѝ, която щеше да му донесе трайна облага и да дойде право при него, за разлика от тази годеница, която несъмнено пораждаше у него смущение и трябваше да отиде при сина му, колкото и неподходящ да бе той за нея. Щом се оженеха, нейният ковчежник щеше да предаде първия дял от зестрата ѝ в чисто злато. Година по-късно щеше да достави втората част под формата на злато, на нейните съдовете за хранене и накитите ѝ. След като се беше преборил за трона си със съвсем малко парични средства и почти без никакво доверие, Хенри вярваше в силата на парите повече, отколкото на всичко друго в живота; повече дори, отколкото в трона си, защото знаеше, че може да откупи трона си с пари, и далеч повече, отколкото на жените, защото те можеха да бъдат купени евтино; и далеч, далеч повече, отколкото на радостта от усмивката на една девствена принцеса, която сега спря да танцува, направи му нисък реверанс, и се изправи усмихната.

— Доволен ли сте от мен? — запита настойчиво тя, поруменяла и леко задъхана.

— Достатъчно — каза той, твърдо решен тя никога да не узнае колко много го вълнува. — Но вече е късно и би трябвало да се върнете в леглото си. Ще яздим донякъде с вас сутринта, а после ще избързаме към Лондон.

Тя се изненада от резкия му отговор. Отново хвърли поглед към Артур, сякаш той можеше да възрази на бащините си планове; може би да остане с нея за остатъка от пътуването, след като баща му така наперено беше изтъкнал неофициалността на английските порядки. Но момчето не каза нищо.

— Както желаете, ваша светлост — каза тя любезно. Кралят кимна и се изправи на крака. Придворните се снишиха в дълбоки реверанси и поклони, докато той минаваше бавно покрай тях и излизаше от стаята. „Далеч не са толкова непринудени“, помисли си Каталина, докато гледаше как кралят на Англия крачи сред придворните си с високо вдигната шава. „Може и да се перчи, че е войник, който се придържа към порядките на лагера, но настоява на подчинение и демонстриране на почит. Както и е редно, всъщност“, добави мислено дъщерята на Изабела.

Артур тръгна зад баща си, отправяйки едно бързо: „Лека нощ“ към принцесата, докато се оттегляше. След миг всички мъже от свитата им също изчезнаха, и принцесата остана сама, ако не се брояха дамите ѝ.

— Какъв необикновен човек — отбеляза тя пред любимката си, Мария де Салинас.

— Той ви хареса — каза младата жена. — Наблюдаваше ви много внимателно, хареса ви.

— И защо не? — попита тя с инстинктивната надменност на момиче, родено в най-великото кралство в Европа. — А дори и да не ме е харесал, всичко вече е уговорено и не може да има промяна. Било е уговорено почти от раждането ми.

* * *

Той не е такъв, какъвто очаквах — този крал, проправил си път до трона с борба и вдигнал короната си от калта на едно бойно поле. Очаквах да прилича повече на рицар-защитник, на велик воин, може би като баща ми. Вместо това той има вид на търговец, на човек, който се опитва да пресметне колко ще спечели зад вратите на дома си, не на човек, спечелил кралството и съпругата си с острието на меча.

Предполагам, че се надявах да видя човек като дон Хернандо, герой, на когото можех да гледам с уважение, мъж, когото бих се гордяла да нарека „татко“. Но този крал е слаб и блед като монах, изобщо не прилича на рицар от романсите.

Очаквах неговият двор да е по-величествен, очаквах голяма процесия и официална среща с дълги представяния и изискани речи, както щяхме да направим ние в Алхамбра. Но той е рязък; по моите разбирания е груб. Ще трябва да свикна с тези северняшки обноски, с тази припряност, когато нещо се върши, с резките заповеди. Не мога да очаквам нещата да се вършат добре или дори правилно. Ще трябва да си затварям очите за много неща, докато стана кралица, за да мога да променя положението.

Но във всеки случай, едва ли има значение дали харесвам краля, или пък дали той ме харесва. Той се е обвързал чрез този договор с баща ми и аз съм сгодена за сина му. Едва ли има значение какво мисля за него или какво мисли той за мен. Не може да се каже, че ни предстои да вършим много неща заедно. Аз ще живея и царувам в Уелс, а той ще живее и ще управлява в Англия, а когато умре, на трона му ще се възкачи моят съпруг и синът ми ще бъде следващият Уелски принц, а аз ще бъда кралица.

Колкото до бъдещия ми съпруг — о! — той ми направи съвсем различно първо впечатление. Толкова е красив! Не очаквах да е толкова красив! Той е толкова светлокос и строен, прилича на паж от някой стар романс. Мога да си го представя как будува по цяла нощ или изнася серенада под прозореца на някой замък. Има бледа, почти сребриста кожа, има прекрасна златиста коса, и въпреки това е по-висок от мен, силен, но с фигурата на момче на прага на възмъжаването.

Има рядка и необикновена усмивка, която се появява неохотно, но после лицето му засиява. И е нежен и мил. Това е прекрасно качество за един съпруг. Беше мил с мен, когато пое чашата с вино от ръцете ми, видя, че треперя, и се опита да ме успокои.

Питам се какво ли си мисли за мен? Толкова ми се иска да узная какво си мисли за мен.

* * *

Точно както нареди кралят, той и Артур се върнаха бързо в Уиндзор на другата сутрин, а свитата на Каталина, с носилката ѝ, теглена от мулета, с чеиза ѝ в големи пътнически сандъци, придворните ѝ дами, испанските ѝ слуги, и стражите, които щяха да пазят съкровищата от зестрата ѝ, се придвижваше с мъка и далеч по-бавно по калните пътища към Лондон.

До сватбения им ден тя не видя повече принца, но когато пристигна в селото Кингстън-он-дъ-Темс, кортежът спря, за да се срещнат с най-видния благородник в кралството — младият Едуард Стафорд, Бъкингамски херцог, — и с Хенри, херцог на Йорк, вторият син на краля, които бяха определени да я придружат до двореца Ламбет.