Без моята прошка, ако не проявявам по-голямо търпение, отколкото смятах за възможно, нашият брак ще бъде по-лош. Той винаги е готов да презре и отхвърли една жена, която държи на него — научил е това от баба си. А аз, да ми прости Господ, твърде бързо се отдавам на мисли за съпруга, когото изгубих, вместо да мисля за съпруга, когото спечелих. Той не е мъжът, какъвто беше Артур, и никога няма да бъде такъв крал, какъвто щеше да бъде Артур. Но е мой съпруг и мой крал и е редно да го почитам.

Всъщност ще го почитам, независимо дали го заслужава или не.

* * *

На закуска придворните бяха потиснати; малцина можеха да откъснат очи от високата маса, където, под златния кралски балдахин, седнали на троновете си, кралят и кралицата разговаряха и изглеждаха напълно помирени.

— Но тя знае ли? — прошепна един придворен на една от дамите на Катерина.

— Кой би ѝ казал? — отвърна тя. — Ако Мария де Салинас и лейди Маргарет не са ѝ казали вече, значи не знае. Бих заложила обиците си, че не знае.

— Прието — каза той. — Десет шилинга, че ще открие.

— Докога?

— До утре — каза той.

* * *

Сдобих се с още едно късче от мозайката, когато се заех да прегледам сметките за седмиците, през които бях в усамотение в очакване на раждането. През първите дни, в които отсъствах от двора, не беше имало необичайни разходи. Но после сметката за забавления започваше да расте. Имаше сметки от певци и актьори, подготвяли празненството за появата на очакваното бебе, сметки от музиканта, който свиреше на орган, от хористите, от манифактуристите за материала за транспарантите и знамената, допълнителни прислужнички за лъскането на златния кръщелен купел. После имаше плащания за костюми за маскиране от светлозелен плат, певци, които да пеят под прозореца на лейди Ан, писар, който да препише думите на новата песен на краля, репетиции за нова жива картина с танци по случай майския празник, и костюми за три дами заедно с лейди Ан, в ролята на Недостижимата красавица.

Надигнах се от масата, където прелиствах книжата, и отидох до прозореца, за да погледна надолу към градината. Бяха поставили тепих за борба и младите мъже от двора се бяха разсъблекли по ризи. Хенри и Чарлс Брандън бяха вкопчили ръце един в друг като ковачи на панаир. Докато гледах, Хенри препъна приятеля си и го хвърли на земята, а после отпусна тежестта си върху него, за да го притисне. Принцеса Мери изръкопляска, придворните ликуваха.

Извърнах се от прозореца. Започнах да се питам дали лейди Ан наистина се беше оказала недостижима. Питах се колко ли весели са били в утрото на майския празник, когато аз се бях събудила сама, в тишина, без никой, който да пее под прозореца ми. И защо е трябвало дворът да плаща за певци, наети от Комптън, за да съблазни най-новата си любовница?

* * *

Следобед кралят повика кралицата в покоите си. Бяха пристигнали няколко послания от папата и той искаше да се посъветва с нея. Катерина седна до него, изслуша доклада на пратеника и се протегна да прошепне нещо в ухото на съпруга си.

Той кимна.

— Кралицата ми припомня за добре известния ни съюз с Венеция — каза надменно. — А всъщност, не е и нужно тя да ми напомня. Няма вероятност да го забравя. Можете да разчитате на решимостта ни да защитим Венеция и всъщност цяла Италия срещу амбициите на френския крал.

Посланиците кимнаха почтително.

— Ще ви изпратя писмо по този въпрос — каза важно Хенри. Те се поклониха и се оттеглиха.

— Ще им пишеш ли? — попита той Катерина.

Тя кимна.

— Разбира се — каза. — Мислех си, че се справи чудесно.

Той се усмихна на одобрението ѝ.

— Толкова по-добре е, когато си тук — каза. — Нищо не върви както трябва, когато те няма.

— Е, вече се върнах — каза тя, като сложи ръка на рамото му. Почувства силните мускули под дланта си. Хенри вече беше мъж, със силата на мъж. — Любими, толкова съжалявам за кавгата ти с Бъкингамския херцог.

Почувства как рамото му под ръката ѝ се отпусна: той го сви и се отдръпна от докосването ѝ.

— Това е нищо — каза. — Той ще ме помоли за извинение и станалото ще бъде забравено.

— Но може би той може просто да се върне в двора — каза тя. — Без сестрите си, ако не искаш да ги виждаш…

Той нададе необясним, рязък смях.

— О, непременно ги върни всички до един — каза. — Ако такова е желанието ти, ако смяташ, че това ще те направи щастлива. Изобщо не биваше да се оттегляш, нямаше дете, всеки можеше да види, че няма да има дете.

Тя беше толкова стъписана, че едва можа да проговори.

— За моето оттегляне ли става дума?

— Едва ли щеше да се случи без него. Но всички можеха да видят, че няма да има дете. Това беше загубено време.

— Собственият ти лекар…

— Какво знаеше той? Той знае само това, което ти му казваш.

— Той ме увери…

— Лекарите не знаят нищо! — внезапно избухна той. — Винаги се водят от жената; всеки знае това. А една жена може да каже всичко. Дали има бебе, дали няма бебе? Девица ли е тя, не е ли девица? Само жената знае, а ние, останалите, биваме заблуждавани.

Катерина чувстваше как мислите ѝ препускат в опит да прецени какво го бе оскърбило, какво би могла да каже.

— Доверих се на твоя лекар — каза тя. — Той беше напълно сигурен. Увери ме, че нося дете, и затова се оттеглих в усамотение. Друг път ще знам по-добре. Искрено съжалявам, любов моя. Това ми донесе голяма скръб.

— Това просто ме прави да изглеждам като истински глупак! — каза той печално. — Не е чудно, че аз…

— Че ти… Какво?

— Нищо — каза Хенри навъсено.

* * *

— Следобедът е толкова прекрасен, да се поразходим — обръщам се мило към дамите си. — Лейди Маргарет ще ме придружи.

Излизаме навън, донасят ми пелерината и я намятат на раменете ми, носят ми и ръкавиците. Пътеката надолу към реката е мокра и хлъзгава, лейди Маргарет ме хваща под ръка и слизаме по стълбите заедно. Игликите са нацъфтели в живите плетове нагъсто, така че те жълтеят като бито масло, слънцето се е показало. По реката плуват бели лебеди, но когато край тях минават баржите и ладиите, птиците се отдръпват от пътя им сякаш по магия. Дишам дълбоко: толкова е хубаво да бъда извън онази малка стая и отново да усещам слънцето върху лицето си, че никак не ми се иска да отварям темата за лейди Ан.

— Сигурно знаете какво е станало? — питам я кратко.

— Знам някои клюки — казва тя спокойно. — Нищо конкретно.

— Какво е разгневило краля толкова много? — питам. — Разстроен е заради оттеглянето ми, сърди ми се. Какво го тревожи? Едва ли е флиртът на онова момиче Стафорд с Комптън?

Лицето на лейди Маргарет е мрачно.

— Кралят е много привързан към Уилям Комптън — каза тя. — Не би приел той да бъде обиждан.

— Но всъщност друг би трябвало да бъде обиден — казвам аз. — Лейди Ан и съпругът ѝ са тези, които са опозорени. Бих предположила, че кралят се е ядосал на Уилям. Лейди Ан не е момиче, с което да се търкаля зад някоя стена. Трябва да имаме предвид семейството ѝ и семейството на съпруга ѝ. Нима кралят не е предупредил Комптън да се държи прилично?

Лейди Маргарет свива рамене.

— Не знам — казва тя — Никое от момичетата не иска дори да говори с мен. Мълчат, сякаш това е много сериозен въпрос.

— Но защо, ако не е било нищо повече от един лекомислен флирт? През пролетта, когато младостта зове младост?

Тя поклаща глава:

— Наистина не знам. Човек би си помислил така. Но ако е само флирт, защо херцогът ще е толкова засегнат? Защо би се скарал с краля? Защо момичетата не се присмиват на Ан, задето са я хванали?

— И още нещо… — казвам.

Тя чака.

— Защо кралят ще плаща за ухажването на Комптън? Таксата за певците е сред сметките на двора.

Тя се намръщи.

— Защо кралят би насърчил това? Той трябва да е знаел, че херцогът ще бъде дълбоко оскърбен.

— А Комптън продължава ли да се ползва с висше благоволение?

— Неразделни са.

Изричам мисълта, която изпълва със студ сърцето ми:

— Мислите ли в такъв случай, че Комптън е само параван, а любовната връзка е между моя съпруг, краля, и лейди Ан?

Мрачното лице на лейди Маргарет ми подсказва, че се опасява именно от това, което предполагам и аз.

— Не знам — казва тя, открито както винаги. — Както казах, момичетата не ми съобщават нищо, а не съм задавала на никого този въпрос.

— Защото мислите, че отговорът няма да ви хареса?

Тя кимва. Бавно се обръщам, и отново тръгваме мълчаливо покрай реката.

* * *

Катерина и Хенри въведоха свитата си на вечеря в голямата зала и седнаха един до друг под златния кралски балдахин, както винаги. Имаше специална група певци, пристигнали в Англия от френския кралски двор — те пееха без инструменти, съвсем вярно, изпълнявайки дузина различни партии. Изпълнението беше сложно и красиво, а Хенри беше омагьосан от музиката. Когато певците спряха, той изръкопляска и помоли да повторят песента. Те се усмихнаха на въодушевлението му и запяха отново. Той поиска да чуе още веднъж песента, а след това им изпя теноровата партия: съвършено.

Беше техен ред да го аплодират, и те го поканиха да изпее с тях частта, която беше научил толкова бързо. Катерина, седнала на трона си, се наведе напред и се усмихна, докато младият ѝ съпруг пееше с чистия си млад глас, а придворните дами ръкопляскаха одобрително.