— След като вашият народ отказва да приеме Божието спасение, няма значение какво ще се случи с тленните ви тела.

Лицето му светва развеселено и той се разсмива, с тих, заразителен смях.

— Мисля, че има значение за нас — казва той. — Моят народ допуска робството, но не го оправдаваме по този начин. И най-важното е, че при нас робството не може да се наследи. Когато се раждаш, независимо от положението на майка си, се раждаш свободен. Такъв е законът, и мисля, че е много добър.

— Е, няма значение какво мислите вие — казвам грубо. — Тъй като грешите.

Той отново се засмива на глас, истински развеселен, сякаш съм казала нещо много забавно.

— Колко ли трябва да е хубаво винаги да знаеш, че си прав — казва. — Може би винаги ще бъдете сигурна в правотата си. Но, Каталина Испанска и Катерина Английска, бих ви напомнил, че понякога е по-добре да знаете въпросите, отколкото отговорите.

При тези думи се поколебавам.

— Но аз имам нужда от вас само за отговорите — казвам. — Имате ли познания по медицина? Знаете ли дали една жена е в състояние да зачене син? Дали носи дете?

— Понякога това може да се узнае — казва той. — Понякога е в ръцете на Аллах, хвала на светото Му име, а в някои случаи все още не разбираме достатъчно, за да бъдем сигурни.

Прекръствам се, когато чувам името на Аллах, бързо като старица, която се предпазва от уроки. Той се усмихва на жеста ми, който не го смущава ни най-малко.

— Какво искате да знаете? — пита той с глас, изпълнен с благосклонност. — Какво е това, което толкова силно искате да узнаете, та се налага да викате за съвет един неверник? Бедната кралица, трябва да сте много самотна, щом се нуждаете от помощта на врага си.

Съчувствието в гласа му кара очите ми мигновено да се напълнят със сълзи и аз бързо прокарвам ръка по лицето си.

— Загубих едно бебе — казвам кратко. — Дъщеря. Моят лекар казва, че са били близнаци, и че в утробата ми все още има друго дете, че ще има друго раждане.

— Тогава защо ме викате?

— Искам да знам със сигурност — казвам. — Ако има друго дете, ще трябва да се оттегля в очакване на раждането, цял свят ще ме наблюдава. Искам да узная дали бебето е живо в мен сега, дали е момче, дали ще се роди живо.

— Защо бихте се усъмнили в мнението на собствения си лекар?

Извръщам се от въпросителния му, искрен поглед.

— Не знам — казвам уклончиво.

— Инфанта, мисля, че всъщност знаете.

— Откъде мога да знам?

— Благодарение на женската си интуиция.

— Не я притежавам.

Той се усмихва на упоритостта ми:

— Добре тогава, жено, лишена от интуиция, какво мислите с будния си ум, след като сте решили да отричате онова, което тялото ви казва?

— Откъде мога да знам какво би трябвало да мисля? — питам. — Майка ми е мъртва. Най-близкият ми приятел в Англия… — млъквам рязко, преди да мога да изрека името на Артур. — Нямам на кого да се доверя. Една акушерка казва едно, втора твърди друго. Лекарят е сигурен… но на него му се налага да бъде сигурен. Кралят го възнаграждава само за добри новини. Как мога да зная истината?

— Смятам, че знаете, въпреки волята си — настоява той внимателно. — Тялото ви ще ви подскаже. Предполагам, че месечните ви цикли не са се подновили?

— Не, кървих — признавам неохотно. — Миналата седмица.

— Болезнено ли?

— Да.

— Гърдите ви чувствителни ли са?

— Бяха.

— По-налети ли са от обикновено?

— Не.

— Усещате ли детето? Движи ли се в утробата ви?

— Не чувствам нищо, откакто изгубих момичето.

— Сега изпитвате ли болка?

— Вече не. Чувствам…

— Да?

— Нищо. Не чувствам нищо.

Той не казва нищо; седи мълчаливо, диша толкова тихо, че все едно седя с кротко заспала черна котка. Поглежда Мария.

— Може ли да я докосна?

— Не — казва тя. — Тя е кралицата. Никой не може да я докосва.

Той свива рамене:

— Тя е жена като всяка друга. Иска дете като всяка жена. Защо не бива да докосвам корема ѝ, както бих докоснал всяка жена?

— Тя е кралицата — повтаря Мария. — Не може да бъде докосвана. Нейното тяло е миропомазано.

Мавърът се усмихва, сякаш в тази свята истина има нещо забавно.

— Е, надявам се, че някой я е докосвал, иначе изобщо не може да има налице дете — отбелязва.

— Съпругът ѝ. Миропомазан крал — казва Мария кратко. — И внимавайте какво говорите. Тези неща са свещени.

— Ако не мога да я прегледам, тогава ще трябва да кажа само онова, което мисля, като я гледам. Щом не може да се подложи на преглед, тогава ще трябва да се задоволи с догадки. — Той се обръща към мен. — Ако бяхте обикновена жена, а не кралица, сега щях да взема ръцете ви в своите.

— Защо?

— Защото трябва да ви съобщя печална вест.

Бавно протягам ръце с пръсти, окичени със скъпоценни пръстени. Той ги поема нежно, тъмните му ръце са нежни като детско докосване. Тъмните му очи се вглеждат в моите без страх, лицето му е угрижено и развълнувано.

— Щом кървите, най-вероятно е утробата ви да е празна — казва той. — В нея няма дете. Ако гърдите ви не са налети, значи не се пълнят с мляко, тялото ви не се подготвя да храни дете. Ако в шестия месец не усещате в утробата ви да се движи дете, то или детето е мъртво, или там няма дете. Ако не чувствате нищо, то причината вероятно е, че няма какво да почувствате.

— Коремът ми все още е подут — отмятам назад пелерината си и му показвам извивката на корема си под долната дреха. — Твърд е, не съм дебела, изглеждам така, както преди да изгубя първото бебе.

— Възможно е да е инфекция — казва той замислено. — Или — да се помолим на Аллах да не е така — може да е израстък, вредно образувание. Или може да е помятане, от което още да не сте изхвърлили плода.

Отдръпвам ръцете си.

— Урочасвате ме!

— Никога — казва той. — За мен, в този момент, вие не сте Каталина, инфанта на Испания, а просто жена, която е помолила за помощта ми. Съжалявам за вас.

— Голяма помощ, няма що! — прекъсва го Мария де Салинас троснато. — От голяма помощ ни бяхте!

— Както и да е, не вярвам в това — казвам аз. — Вашето мнение е едно, доктор Филдинг смята друго. Защо би трябвало да вярвам на вас, вместо на един добър християнин?

Той ме гледа дълго, с нежно изражение.

— Иска ми се да можех да ви дам по-добро мнение — казва. — Но предполагам, че има мнозина, които ще ви кажат удобни лъжи. Аз вярвам в казването на истината. Ще се моля за вас.

— Не искам вашите невернически молитви — казвам грубо. — Можете да си вървите, и да вземете със себе си лошото си мнение и своите ереси.

— Вървете с Бог, инфанта — казва той с достойнство, сякаш не съм го оскърбила. Покланя се. — А след като не желаете молитвите ми към моя Бог (хвала на святото Му име), вместо това ще се надявам, когато изпаднете в беда, вашият лекар да се окаже прав, и собственият ви Бог да е с вас.

Оставям го да си тръгне по тайното стълбище, безмълвен като черна котка, и не казвам нищо. Чувам как сандалите му шляпат надолу по каменните стъпала, точно като приглушените стъпки на слугите в родния ми дом. Долавям шумоленето на дългата му роба, толкова различно от скованото шумолене на английското сукно. Чувствам как от въздуха постепенно се изпарява мирисът му, топлото, ароматно ухание на родината ми.

А когато той си отива, когато вече го няма, когато вратата на долния етаж е затворена и чувам Мария де Салинас да завърта ключа в ключалката, откривам, че искам да заплача — не защото ми съобщи такива лоши новини, а защото един от малкото хора на този свят, които някога са ми казвали истината, си е отишъл.

Пролетта на 1510 г.

Катерина не каза на младия си съпруг за посещението на мавърския лекар, нито за лошото заключение, което така открито бе споделил с нея. Не спомена за посещението му пред никого, дори пред лейди Маргарет Поул. Уповаваше се на чувството си за предопределение, на гордостта си и на вярата си, че все още се ползва със специалното Божие благоволение, и продължи да поддържа идеята, че е бременна, без дори да си позволи да се съмнява.

Имаше всички основания. Английският лекар, доктор Филдинг, бе все така уверен, акушерките не му противоречаха, придворните се държаха така, сякаш на Катерина ѝ предстоеше да роди през март или април, и тя преминаваше през пролетта, през раззеленяващите се градини, под разцъфващите дървета, със спокойна усмивка и с ръка, леко обгърнала закръгления ѝ корем.

Хенри беше развълнуван от предстоящото раждане на детето си; планираше в Гринич да се проведе голям турнир, веднага щом се роди бебето. Загубата на момичето не го беше научила на предпазливост, той се хвалеше из целия двор, че скоро ще се роди здраво бебе. Внимаваше само да не предрича раждането на момче. Казваше на всички, че за него няма значение дали това първо дете ще е принц или принцеса — той щеше да обича това бебе, задето е първородното, затова, че бе дошло при него и кралицата в този пръв прилив на тяхното щастие.