Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Не съм глупачка. Още отначало се досещах, че баща ми има намерение да използва нашите английски войски срещу французите, и се обзалагам, че докато ние се сражаваме с тях в избрано от него време и място, той ще нахлуе в кралство Навара. Сигурно дузина пъти съм го чувала да казва на майка ми, че ако може да завладее Навара, ще завърши северната граница на Арагон, а освен това, Навара е богата област, където отглеждат грозде и пшеница. Баща ми я искаше от момента, в който се възкачи на престола на Арагон. Знам, че има възможност да влезе в Навара, ще я завоюва, а ако успее да накара англичаните да свършат работата вместо него, ще сметне това за още по-хубаво.

Но аз не водя тази война, за да направя услуга на баща си, макар че го оставям да си мисли така. Той няма да ме използва за свой инструмент, аз ще го използвам за свой. Искам тази война в името на Англия, и в Божието име. Сам папата постанови французите да не прегазват Венеция, сам папата изправя своята свещена армия на полето срещу французите. Никой истински син или дъщеря на църквата не се нуждае от по-велика кауза от тази: да знае, че Светият Отец зове за подкрепа.

А за мен има и друга причина, още по-убедителна от тази. Никога не забравям предупреждението на майка ми, че маврите отново ще тръгнат срещу християнския свят, никога не забравям как ми каза, че трябва да бъда готова в Англия, както тя беше винаги готова в Испания. Ако французите победят войската на папата и завземат Венеция, кой може да се съмнява, че маврите ще видят в това шанса си да отмъкнат на свой ред Венеция от французите? А щом маврите стъпят още веднъж в сърцето на християнския свят, ще трябва отново да се поведе същата война, която водеше майка ми. Те ще ни нападнат от Изток, ще ни връхлетят откъм Венеция, и християнска Европа ще бъде оставена на тяхната милост. Сам баща ми ми каза, че Венеция с огромната си търговия, със своя арсенал, с мощните си корабостроителници, никога не трябва да пада в ръцете на маврите, никога не трябва да им позволим да завоюват град, в който могат да строят бойни кораби за по-малко от седмица, да ги въоръжат за броени дни, и да им намерят екипажи за една сутрин. Ако завладеят венецианските докове и корабостроителници, губим моретата. Знам, че това е мой предопределен дълг, вменен ми от майка ми и от Бог: да изпратя английски войници да служат на папата и да защитят Венеция от всеки нашественик. Лесно е да убедя Хенри да мисли същото.

Но не забравям Шотландия. Никога не забравям страха на Артур от Шотландия. Кралският съвет има шпиони по границата, а Томас Хауард, старият граф Съри, беше изпратен там, напълно умишлено според мен, от стария крал. Моят свекър, крал Хенри, даде на Томас Хауард обширни земи на север, така че именно той да пази границата. Старият крал не беше глупак. Не оставяше други да му вършат работата и не се доверяваше на способностите им. Присъединяваше ги към своя успех. Ако шотландците нахлуят в Англия, те ще дойдат през земите на Хауард, а Томас Хауард е не по-малко заинтересован от мен това никога да не се случи. Той ме увери, че шотландците няма да тръгнат срещу нас това лято, или най-малкото няма да има по-многочислени от обичайните разбойнически набези. Всички сведения, които успяваме да съберем от английски търговци в Шотландия, от пътници, инструктирани да бъдат нащрек, потвърждават мнението на графа. В безопасност сме поне за това лято. Мога да се възползвам от този момент и да изпратя английската армия на война срещу французите. За Хенри ще бъде безопасно да потегли на поход и да се научи да бъде войник.

Катерина гледаше танците по време на коледните празненства, ръкопляскаше на съпруга си, когато той въртеше други дами във вихрен танц из стаята, смееше се на актьорите и подписваше сметките на двора за огромните количества вино, ейл, говеждо, и всякакви най-редки и фини стоки. Подари на Хенри за Коледа красиво инкрустирано седло и няколко ризи, които беше ушила и избродирала сама, с красивата испанска бродерия с черна нишка.

— Искам ти да шиеш всичките ми ризи — каза той, като допря финия лен до бузата си. — Не искам никога да нося дреха, докосвана от друга жена. Ризите ми трябва да бъдат шити само от твоите ръце.

Катерина се усмихна и го подръпна за рамото, за да се изравни с неговия ръст. Той се наведе като пораснало момче и тя го целуна по челото.

— Винаги — обеща му. — Винаги ще шия ризите ти.

— Ето и моя подарък за теб — каза той. Побутна към нея голяма кожена кутия. Катерина я отвори. В кутията имаше голям комплект от великолепни накити: диадема, колие, две гривни, и пръстени в тон с тях.

— О, Хенри!

— Харесват ли ти?

— Божествени са — каза тя.

— Ще ги носиш ли тази вечер?

— Ще ги нося довечера, и на празненството в Дванайсетата нощ — обеща тя.

Младата кралица сияеше от щастие на тази първа Коледа от своето царуване. Бухналите поли на роклята ѝ не можеха да скрият заобления ѝ корем; където и да отидеше тя, младият крал заръчваше да донесат стол за нея, тя не биваше да стои права дори за миг, в никакъв случай не биваше да се изморява. Той съчиняваше за нея специални песни, които музикантите изпълняваха, в нейна чест се измисляха специални танци и специални живи картини. Дворът, възхитен от плодовитостта на младата кралица, от здравето и силата на младия крал, от самия себе си, се веселеше до късно през нощта, а Катерина седеше на трона си, с леко раздалечени крака, за да е удобно за заобления ѝ корем, и се усмихваше радостно.

Събуждам се през нощта от болка и странно усещане. Сънувах, че в Темза се надига прилив и че нагоре по реката се задава флотилия от кораби с черни платна. Мисля си, че сигурно са маврите, които идват за мен, а после си помислям, че трябва да е испанска флотилия — армада; но странното, смущаващото е, че това е мой враг, и враг на Англия. В тревогата си се мятам и обръщам в леглото, събуждам се, обзета от ужас, и откривам, че истината е по-лоша от всеки сън — завивките ми са мокри от кръв, а в корема си усещам истинска болка.

Извиквам ужасено и писъкът ми събужда Мария де Салинас, която спи с мен.

— Какво има? — пита тя, после вижда лицето ми, извиква рязко на прислужницата в долния край на леглото, и я праща да изтича за дамите ми и за акушерките, но някъде в дълбините на съзнанието си аз вече знам, че те не могат да направят нищо. С усилие се настанявам в стола си с окървавената си нощница и чувствам как болката се извива и обръща в утробата ми.

Докато пристигнат, измъкнали се с усилие от леглата си, до една замаяни от съня, аз вече съм на колене на пода като болно куче, молейки се болката да отмине и да ме остави цяла. Знам, че няма смисъл да се моля за безопасността на детето си. Знам, че детето ми е изгубено. Чувствам раздиращата болка в утробата си, докато то бавно се откъсва от мен.

След дълъг, мъчителен ден, в който Хенри идва отново и отново до вратата, а аз го отпращам, провиквайки се с бодър, успокояващ глас, хапейки дланта си, за да не извикам от болка, бебето се ражда, мъртво. Акушерката ми я показва — малко момиченце, бяло, безжизнено отпуснато малко създание: клетото бебе, моето клето бебе. Единствената ми утеха е, че не е момчето, което бях обещала на Артур да му родя. Момиче е, мъртво момиче — а после скръбно сбърчвам лице, когато си спомням, че той искаше първо момиче, и че то трябваше да се казва Мери.

Не мога да говоря от мъка, не мога да погледна Хенри в лицето и да му го съобщя лично. Не мога да понеса мисълта, че някой трябва да съобщи на придворните, не мога да се заставя да пиша на баща си и да му кажа, не провалих Англия, провалих Хенри, провалих Испания, и най-лошото от всичко — а това никога не бих могла да кажа на никого — провалих Артур.

Оставам в стаята си, затварям вратата пред всички тревожни и нетърпеливи лица, пред акушерките, които искат от мен да пия отвари от ягодови листа, пред дамите, които искат да ми разказват за своите мъртвородени деца и за мъртвородените деца на майките си, да споделят щастливите завършеци на своите истории, отпращам ги и се изолирам от тях, коленича в долния край на леглото си и притискам сгорещеното си лице към завивките. Шепна през ридания, приглушено, така че да не може да ме чуе никой освен него. „Съжалявам, толкова съжалявам, любов моя. Толкова съжалявам, че не ти родих син. Не зная защо, не зная защо нашият милостив Бог би ми изпратил тази огромна скръб. Толкова съжалявам, любов моя. Ако някога имам друг шанс, ще положа всички усилия, ще направя най-доброто, което мога, за да родя нашия син, да го опазя до раждането и след това. Ще го сторя, кълна се, че ще го сторя. Опитах този път, Бог ми е свидетел, бих дала всичко, за да родя сина ти и да го нарека Артур на теб, моя любов.“ Овладявам се, когато усещам как думите се изсипват твърде бързо, когато чувствам, че губя контрол и усещам как риданията започват да ме задавят.

„Чакай ме“, изричам тихо. „Чакай ме все така. Чакай ме край тихите води в градината, където падат белите и розови листенца на розите. Чакай ме и когато родя сина ти Артур и твоята дъщеря Мери, и изпълня дълга си тук, ще дойда при теб. Чакай ме в градината, и аз никога няма да ти изменя. Ще дойда при теб, любими. Любими мой.“

Лекарят на краля отиде при него направо от покоите на кралицата.

— Ваша светлост, имам добри новини за вас.

Хенри обърна към него лице с изражение, което бе кисело като на дете, на което са отнели радостта.

— Така ли?

— Да, наистина.

— Кралицата е по-добре? Болките ѝ са намалели? Тя ще се оправи?

— Не просто добре, нещо повече — каза лекарят. — Въпреки че е изгубила едно дете, е запазила друго. Носела е близнаци, ваша светлост. Изгубила е едно дете, но коремът ѝ все още е голям и тя още носи дете.