Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Кралят щеше да го използва да плати на войниците, за да се бият срещу вашия баща. Щеше да се бие срещу Испания със златото на родния ви баща! — възкликна нещастно Фуенсалида. — Не можех да позволя това да се случи.

— Затова ме ограбихте!

Той заекна.

— Предадох съкровището ви на съхранение с надеждата, че…

— Вървете си! — нареди тя рязко.

— Принцесо?

— Вие ме предадохте, точно както ме предаде доня Елвира, точно както всеки винаги ме предава — изрече тя горчиво. — Можете да ме оставите. Няма да ви повикам отново. Никога. Бъдете напълно сигурен, че няма да разговарям никога повече с вас. Но ще уведомя баща си какво сте направили. Ще му пиша веднага и ще му съобщя, че сте откраднали цялата ми зестра, че сте крадец. Никога няма да ви приемат в двора в Испания.

Той се поклони, разтреперан от вълнение, а после се обърна да си върви, твърде горд, за да се защити.

— Вие не сте нищо повече от предател! — изкрещя Каталина, когато той стигна до вратата. — И ако бях кралица, с власт, полагаща се на една кралица, щях да наредя да ви обесят за държавна измяна.

Той настръхна. Обърна се и се поклони отново; когато проговори, гласът му беше студен като лед:

— Инфанта, моля ви, не се проявявайте като глупачка, като ме оскърбявате. Ужасно грешите. Именно вашият баща ми нареди да върна зестрата ви. Подчинявах се на пряката му заповед. Собственият ви баща поиска от съкровищницата ви да бъдат изнесени всички ценни неща. Тъкмо той реши да ви превърне в просякиня. Той поиска парите за зестрата да бъдат върнати, защото се е отказал от всяка надежда за женитбата ви. Искаше парите да бъдат благополучно измъкнати от Англия и съхранени на безопасно място.

— Но трябва да ви кажа — добави посланикът с добре премерена злоба, — че не ми нареди да се погрижа за вашата безопасност. Не ми заповяда да измъкна благополучно вас от Англия. Помисли за съкровището, но не и за вас. Заповедите му гласяха да осигуря безопасността на вещите и парите. Вас дори не спомена по име. Мисля, че ви е отписал.

Още щом думите излязоха от устата му, го обзе желание да не ги беше изричал. Съкрушеното ѝ изражение беше по-ужасно от всичко, което беше виждал преди.

— Казал ви е да изпратите обратно златото, но да оставите мен? Без нищо?

— Сигурен съм…

Каталина му обърна гръб и тръгна невиждащо към прозореца, за да не може той да види пълния ужас, изписан на лицето ѝ.

— Вървете си — повтори тя. — Просто си вървете.

Аз съм спящата принцеса в приказката, снежна принцеса, оставена в студена страна и забравила усещането от ласката на слънцето. Тази зима беше дълга, дори за Англия. Дори сега, през април, тревата е така заскрежена сутрин, че когато се будя и виждам леда по прозорците на спалнята ми, светлината, която се процежда през него, е толкова бяла, та си мисля, че през нощта е валял сняг. До полунощ водата в чашата до леглото ми вече е замръзнала, а сега не можем да си позволим да поддържаме огъня вътре през цялата нощ. Когато се разхождам отвън по заледената трева, тя издава хрипкаво хрущене под краката ми, и усещам мразовития ѝ студ през тънките подметки на обувките си. Знам, че това лято ще притежава цялата мека сладост на английското лято; но копнея за изгарящата горещина на Испания. Искам изгарящата горещина отново да прогони отчаянието от мен. Имам чувството, че студувам от седем години, и ако нищо не ме стопли скоро, просто ще умра от този студ, ще се разтопя под дъжда, ще бъда отвяна, както вятърът отвява мъгла от реката. Ако кралят наистина умира, както твърди дворцовата мълва, а принц Хари се възкачи на трона и се ожени за Елеонор, ще поискам от баща си разрешение да се подстрижа за монахиня и да се оттегля в манастир. Не би могло да бъде по-лошо, отколкото тук. Не би могло да бъде по-бедно, по-студено или по-самотно. Явно баща ми е забравил обичта си към мен и ме е изоставил, точно както ако бях умряла заедно с Артур. Всъщност, сега осъзнавам, че всеки ден си пожелавам да бях умряла заедно с Артур.

Заклех се никога да не се отчайвам — жените от моето семейство се разтварят в отчаянието като меласа във вода. Сякаш твърдата ми като скала решимост да бъда кралица ме е превърнала в камък. Нямам усещането, че се поддавам на чувствата си като Хуана; струва ми се, че съм скрила чувствата си някъде, така че не мога да ги намеря. Аз съм леден блок, ледена висулка, принцеса от сняг, който никога не се топи.

Опитвам се да се моля на Бог, но не мога да Го чуя. Боя се, че Той ме е забравил, както са ме забравили всички останали. Изгубила съм всякакво усещане за присъствието Му, вече не изпитвам страх от волята Му, изгубих и радостта от Неговата благословия. Не мога да чувствам нищо към Него. Вече не се смятам за Негова избраница, избрана да бъде благословена. Вече не се утешавам, че съм Негова избраница, избрана да бъде подложена на изпитание. Мисля, че Той е отвърнал лика Си от мен. Не зная защо, но ако земният ми баща може да ме забрави, и да забрави, че бях любимото му дете, тогава предполагам, че и моят Небесен Отец също може да ме забрави.

Откривам, че сега ме е грижа само за две неща в целия свят: все още чувствам любовта си към Артур, като топло, все още биещо сърце в гърдите на птичка, паднала от замръзналото небе, вледенена и вкочанена. И все още копнея за Испания, за двореца Алхамбра, за Ал Яна; за градината, тайното място, рая.

Понасям живота си единствено защото не мога да го избегна. Всяка година се надявам, че късметът ми ще се промени; всяка година, когато дойде рожденият ден на Хари, и годежът не бива последван от женитба, знам, че още една година от живота ми, в която тялото ми може да даде плод, е дошла и отминала. Всяка година в деня на лятното слънцестоене, когато идва падежът за изплащането на зестрата и няма внесена сума от баща ми, изпитвам срам като болест в тялото си. И дванайсет пъти годишно, в продължение на седем години, това прави осемдесет и четири пъти, месечните ми неразположения идват и си отиват. Всеки път, когато кървя, си мисля, че това е още един пропилян шанс за създаване на принц за Англия. Научих се да скърбя заради петното върху бельото си, сякаш е починало дете. Осемдесет и четири възможности да родя син, в самия разцвет на младостта си; осемдесет и четири изгубени възможности. Уча се да преживявам помятания. Опознавам тъгата от помятането и неуспеха.

Всеки ден, когато отида да се моля, вдигам взор към разпнатия Христос и изричам: „Да бъде Твоята воля.“ Това е всеки ден в продължение на седем години, това прави две хиляди петстотин петдесет и шест пъти. Това е аритметиката на моята болка. Казвам: „Да бъде Твоята воля“; но онова, което имам предвид, е: „Наложи волята Си на тези коварни английски съветници, на този злобен, безмилостен английски крал и на тази стара вещица, майка му. Дай ми онова, което е мое по право. Направи ме кралица. Трябва да бъда кралица, трябва да родя син, или ще се превърна в принцеса от сняг.“

„Кралят е мъртъв“ — писа лаконично посланик Фуенсалида на Каталина, знаейки, че тя няма да пожелае да го приеме лично, знаейки, че тя никога няма да му прости, задето бе отмъкнал зестрата ѝ, а нея бе нарекъл „претендентка“, задето ѝ бе казал, че баща ѝ я е изоставил. „Знам, че не желаете да ме виждате, но трябва да изпълня своя дълг и да ви предупредя, че на смъртното си ложе кралят каза на сина си, че е свободен да вземе жена по свой избор. Ако желаете да поръчам кораб, който да ви отведе у дома в Испания, разполагам с лични средства, за да го сторя. Лично аз не виждам какво ще спечелите с оставането си в тази страна, освен оскърбления, унижение, а навярно ще се изложите и на опасност.“

— Мъртъв — изрече Каталина.

— Какво? — попита една от дамите ѝ.

Каталина смачка писмото в ръката си. Вече никому не се доверяваше.

— Нищо — каза тя. — Отивам да се разходя.

Мария де Салинас се изправи и загърна раменете на Каталина със закърпената ѝ наметка. Наметката беше същата, с която се беше загръщала в зимния студ, когато двамата с Артур бяха потеглили от Лондон за Лъдлоу преди седем години.

— Да ви придружим ли? — предложи тя, без въодушевление, като хвърли поглед към сивото небе отвъд прозорците.

— Не.

Тичам покрай реката, чакълената настилка на алеята боде петите ми през тънката кожа, сякаш се опитвам да избягам от самата надежда. Питам се дали има някакъв шанс късметът ми да се промени, дали може би се променя сега. Кралят, който ме пожела, а сетне ме намрази, задето му отказах, е мъртъв. Казваха, че бил болен; но Бог е свидетел, че той никога не отпадна. Мислех си, че ще царува вечно. Но сега е мъртъв. Сега вече го няма. Решението ще вземе принцът.

Не смея да изпитвам и най-малка надежда. След всички тези години на въздържание имам чувството, че надеждата ще ме опие, ако поема дори само капка от нея по устните си. Но все пак се надявам поне за мъничко оптимизъм, само една мъничка хапка, която да не бъде част от мрачното отчаяние, с което се храня.

Защото познавам момчето, Хари. Кълна се, че го познавам. Следях го, както соколар наглежда уморена птица. Наблюдавах го и го преценявах, и проверявах преценката си за поведението му отново и отново. Четях го, сякаш изучавах катехизиса. Познавам силните му страни и слабите му места, и мисля, че имам слабо, съвсем слабо основание да се надявам.

Хари е суетен: това е грях, присъщ за едно младо момче, и аз не го виня, но той наистина притежава суета в изобилие. От една страна това може да го накара да се ожени за мен, защото ще иска да го видят, че постъпва правилно — спазва обещанието си, дори ме спасява. При мисълта че мога да бъда спасена от Хари се налага да спра и да впия нокти в дланите си, скрити в наметката ми. Мога да се науча да понасям и това унижение. Хари може би иска да ме спаси, и ще трябва да му бъда признателна. Артур би умрял от срам при мисълта, че малкият му брат-самохвалко ме спасява; но Артур умря, преди да настъпи този час, майка ми умря, преди да дойде този час; ще трябва да го понеса сама.