Изгубих суетата си — гордото съзнание, че мога да бъда по-умна и хитра от онзи стар лисугер, който беше мой свекър, и онази прозорлива и лукава лисица, майка му. Научих, че ме беше сгодил за сина си, принц Хари, не защото ме обичаше и ми прощаваше, а защото това беше най-хитрият и най-жестокият начин да ме накаже. Щом не можеше да ме има, тогава можеше да се погрижи никой да не ме получи. Горчив беше денят, в който си дадох сметка за това.

А после Филип умря и сестра ми Хуана остана вдовица като мен, и крал Хенри намисли да се ожени за нея, за моята клета сестра — обезумяла от загубата на съпруга си — и да я постави над мен, на престола на Англия, където всички щяха да видят, че тя е луда, където всички можеха да видят лошата кръв, която тече и в моите вени, където всички щяха да узнаят, че той е направил кралица нея, а мен е захвърлил и ме е превърнал в нищожество. Това беше коварен план, който със сигурност щеше да посрами и мен, и Хуана и да ни причини страдание. Щеше да го стори, ако можеше, а освен това ме превърна и в свое оръдие — принуди ме да го препоръчам на баща ми. По нареждане на баща си говорих на краля за красотата на Хуана; по заповед на краля подтиквах баща си да приеме предложението му, като знаех през цялото време, че предавам самата си душа. Бях неспособна да откажа на крал Хенри — на моя свекър, който бе пожелал да ме прелъсти и сега ме тормозеше. Страхувах се да му кажа „не“. В онзи ден се почувствах много унизена.

Изгубих суетата, породена от моята привлекателност и блясък, изгубих увереността си в своята интелигентност и умения; но никога не загубих волята си да живея. Не бях като майка си, не бях като Хуана, не извърнах лице към стената и не започнах да копнея болката ми да свърши. Не се потопих в изпълнената с вой и вопли лудост, породена от скръбта, нито в тихия мрак на леността. Стисках зъби: аз съм вярната принцеса, не се предавам, когато всички останали се предават. Аз продължих. Чаках. Дори когато не можех да направя нищо друго, все още можех да чакам. Затова чаках.

За мен това не бяха години на поражение; това бяха годините, в които съзрях, и това съзряване беше горчиво. Превърнах се от шестнайсетгодишно момиче, готово за любов, в наполовина осиротяла, самотна вдовица на двайсет и три. Това бяха годините, когато разчитах за опора на запасите си от щастливи спомени за детството ми в Алхамбра и любовта към съпруга си, и се заричах, че каквито и препятствия да има пред мен, ще стана кралица на Англия. Това бяха годините, когато, макар и мъртва, майка ми живееше отново чрез мен. Открих в себе си нейната решимост, открих в себе си нейния кураж, открих в себе си любовта и оптимизма на Артур. Това бяха годините, когато, макар да не ми беше останало нищо: нито съпруг, нито майка, нито приятели, нито състояние, нито перспективи, аз се зарекох, че без значение колко съм пренебрегвана, колко съм бедна, независимо колко невероятна е тази перспектива, въпреки всичко ще стана кралица на Англия.

* * *

До тях си проби път новината — а новините винаги стигаха бавно до пренебрегнатите испанци в периферията на кралския двор — че сестрата на Хари, принцеса Мери, ще бъде омъжена, с бляскава церемония, за принц Карл, син на крал Филип и кралица Хуана, внук както на император Максимилиан, така и на крал Фердинанд. Удивително, но тъкмо в този момент крал Фердинанд най-сетне намери парите за зестрата на Каталина, и ги изпрати в Лондон.

— Боже мой, свободни сме. Може да се отпразнува двойна сватба. Мога да се омъжа за него — каза Каталина развълнувано на испанския емисар, дон Гутиере Гомес де Фуенсалида.

Той беше пребледнял от безпокойство, жълтите му зъби гризяха устните.

— О, инфанта, трудно ми е да намеря думи, с които да ви го кажа. Независимо от този съюз и парите от зестрата — Бога ми, боя се, че това се случва твърде късно. Опасявам се, че изобщо няма да ни бъде от полза.

— Как е възможно? Годежът на принцеса Мери само укрепява съюза с моето семейство.

— Ами ако… — подхвана той и млъкна рязко. Трудно можеше да говори за опасността, която предвиждаше. — Принцесо, всички англичани знаят, че парите за зестрата пристигат, но не говорят за женитбата ви. О, принцесо, ами ако планират съюз, който не включва Испания? Ако се подготвя съюз между императора и крал Хенри? Ами ако целта на този съюз е да тръгнат на война срещу Испания?

Тя извърна лице:

— Не е възможно.

— Ами ако е?

— Срещу самия дядо на момчето? — настоя тя.

— Това ще бъде само сблъсък между един дядо — императора — с друг — вашия баща.

— Не биха го сторили — заяви тя решително.

— Биха могли.

— Крал Хенри не би действал толкова безчестно.

— Принцесо, знаете, че би го направил.

Тя се поколеба.

— Какво има? — запита внезапно, с тон, изострен от раздразнение. — Има още нещо. Нещо, което не ми казвате. Какво е то?

Той направи пауза, готов да изрече лъжа; после ѝ каза истината.

— Страхувам се, много се страхувам, че ще сгодят принц Хари за принцеса Елеонор, сестрата на Карл.

— Не могат, той е сгоден за мен.

— Може да го имат предвид като част от голям договор. Сестра ви Хуана да се омъжи за краля, племенникът ви Карл — за принцеса Мери, а племенницата ви Елеонор — за принц Хари.

— Но какво ще стане с мен? Сега, когато парите от зестрата ми най-сетне са на път?

Той мълчеше. Беше болезнено ясно, че Каталина е изключена от тези съюзи, и че не е предвидено нищо за нея.

— Един истински принц трябва да спази обещанието си — каза тя разпалено. — Бяхме сгодени от епископ пред свидетели, това е тържествен обет.

Посланикът сви рамене и се поколеба. Трудно му беше да се застави да ѝ съобщи най-лошата от всички новини.

— Ваша светлост, принцесо, бъдете смела. Страхувам се, че той може да оттегли обета си.

— Не може.

Фуенсалида продължи:

— Боя се всъщност, че обетът е вече оттеглен. Възможно е той да го е оттеглил преди години.

— Какво? — попита тя остро. — Как така?

— Носи се слух, не мога да съм сигурен в него. Но се страхувам…

Той млъкна рязко.

— От какво се страхувате?

— Опасявам се, че принцът може вече да е освободен от годежа си с вас. — Той се поколеба, когато лицето ѝ внезапно потъмня. — Вероятно не е било по негов избор — каза бързо. — Баща му е решен да действа против нас.

— Как би могъл? Как може да се направи такова нещо?

— Може да е дал клетвени показания, че е бил твърде млад, че е действал под принуда. Може да е заявил, че не е искал да се жени за вас. Струва ми се дори, че е направил точно това.

— Не е действал под принуда! — възкликна Каталина. — Беше в истински възторг. Беше влюбен в мен от години, сигурна съм, че все още е. Той искаше да се ожени за мен.

— Една дадена пред епископ клетва, че не е действал по своя собствена свободна воля, би била достатъчна, за да бъде освободен от обещанието си.

— Следователно през всички тези години, през които бях сгодена за него, и действах съобразно с това, всички тези години, в които чаках толкова дълго и търпях… — тя не можа да довърши. — Нима искате да ми кажете, че през всички тези години, когато смятах, че сме били обвързани, свързани чрез брачен договор, поели задължение един към друг, той е бил свободен?

Посланикът кимна; лицето ѝ бе така вцепенено и потресено, че той не можа да проговори.

— Това е… предателство — каза тя. — Изключително ужасно предателство. — Думите заседнаха на гърлото ѝ. — Това е най-ужасното от всички предателства.

Той кимна отново.

Възцари се дълго, мъчително мълчание.

— С мен е свършено — каза тя простичко. — Сега вече го знам. С мен е било свършено от години, а не съм го знаела. Водя битка без армия, без подкрепа. Всъщност — без кауза. Казвате ми, че защитавам отдавна изгубена кауза. Борех се за годежа си, но не съм била сгодена. Била съм сама през цялото това дълго време. И сега го знам.

Тя все още не плачеше, макар че сините ѝ очи бяха изпълнени с ужас.

— Дадох обещание — изрече тя, с дрезгав глас. — Дадох тържествено и обвързващо обещание.

— За годеж?

Тя направи малък жест с ръка.

— Не това. Дадох клетвено обещание. Предсмъртно обещание. Сега вие ми казвате, че е било съвсем напразно.

— Принцесо, вие останахте на поста си, както майка ви би искала да сторите.

— Направиха ме на глупачка! — изтръгна се от нея, от дълбините на потреса ѝ. — Борех се да изпълня един обет, без да знам, че друг обет е отдавна нарушен.

Той не можеше да каже нищо: болката ѝ беше твърде силна за утешителни думи.

След няколко мига Каталина вдигна глава.

— Всички освен мен ли знаят? — попита тя мрачно.

Той поклати глава.

— Сигурен съм, че се пази в изключително дълбока тайна.

— Нейна светлост майката на краля — предположи тя горчиво. — Сигурно е знаела. Сигурно решението е било нейно. И кралят, и самият принц, а ако той е знаел, тогава и принцеса Мери сигурно знае — той вероятно ѝ е казал. И най-близките му приятели… — тя вдигна шава. — Дамите на майката на краля, дамите на принцесата. Епископът, пред когото се е заклел, един-двама свидетели. Половината двор, предполагам. — Тя направи пауза — Смятах поне някои от тях за свои приятели.

Посланикът сви рамене:

— В един кралски двор няма приятели, има само придворни.

— Баща ми ще ме защити от тази… жестокост! — избухна тя. — Трябваше да помислят за това, преди да се отнесат с мен така! За Англия няма да има договори с Испания, когато той научи за това. Той ще отмъсти, задето се отнесоха така грубо с мен.