Филипа Грегъри - Вярната принцеса

След като тя замина от двора заедно с Артур, той беше мечтал за нея, беше писал стихове и любовни песни, тайно посвещавайки ги на нея. Беше узнал за смъртта на Артур, обзет от остра, ожесточена радост, че сега тя е свободна.

Сега, след по-малко от две години, тя беше пред него, с бронзовозлатистите си коси, разресани върху раменете в знак, че е девица, със син дантелен воал, забулил лицето ѝ. Ръката ѝ беше в неговата, сините ѝ очи бяха приковани върху него, усмивката ѝ беше само за него.

Сърцето на Хари, сърце на наперено момче, се вълнуваше в гърдите му, така изпълнено с възбуда, че той едва не пропусна да даде своите отговори в съответната част от службата. Артур го нямаше вече и той беше Уелски принц; Артур го нямаше вече и той беше любимец на баща си, той бе розовият храст на Англия. Артур го нямаше вече и невестата на Артур беше негова съпруга. Застана, изправен и горд, и повтори обетите си с ясния си, още висок глас. Артур беше мъртъв, имаше само един Уелски принц и една принцеса: принц Хари и принцеса Катерина.

Може и да си мисля, че съм спечелила; но все още не съм. Би трябвало да съм победила; но не съм извоювала окончателна победа. Хари достига дванайсетгодишна възраст и го обявяват за Уелски принц, но не викат мен, не обявяват годежа ни, нито ме провъзгласяват за принцеса. Призовавам посланика. Той не идва на сутринта, не идва дори в същия ден. Идва на следващия ден, сякаш моите дела не са спешни, и не иска извинение, че се е забавил. Питам го защо не съм провъзгласена за принцеса на Уелс редом с Хари, и той казва, че не знае. Предполага, че чакат изплащането на зестрата ми и че без нея нищо няма да се състои. Но той знае, и аз знам, и крал Хенри също знае, че аз вече не разполагам с всичките си съдове, за да им ги дам, и ако баща ми не изпрати своя дял, не мога да направя нищо.

Майка ми, кралицата, сигурно знае, че съм унила и самотна; но получавам вести от нея съвсем рядко. Сякаш съм някой от платените от нея изследователи и пътешественици, някой самотен Кристобал Колон без спътници и без географски карти. Изпратила ме е по широкия свят и ако стигна до края му и падна в пропастта или се изгубя в морето, никой не може да направи нищо.

Тя няма какво да ми каже. Боя се, че се срамува от мен, докато чакам като просител в двора принцът да изпълни обещанието си. През ноември съм толкова изпълнена с мрачни предчувствия, че е болна или тъжна, че ѝ пиша и я умолявам да ми отговори, да ми напише поне една дума. Това, оказва се, е бил същият ден, когато е издъхнала, следователно така и не е получила писмото ми, а аз така и не получих едничката дума, за която копнеех. Тя ме изоставя в смъртта, както ме изостави и в живота: сред мълчание и чувство за отсъствието ѝ.

Знаех, че ще ми липсва, когато заминах от къщи. Но за мен беше утеха да знам, че слънцето още блести в градините на Алхамбра, и че тя още е там, до украсеното със зеленина езерце. Не знаех, че нейната загуба ще влоши положението ми в Англия толкова много. Баща ми, след като дълго отказваше да плати втората половина от зестрата ми като част от играта си с краля на Англия, сега открива, че играта му се е превърнала в горчива истина — не може да плати. Пропилял е живота си и състоянието си в непрестанни походи срещу маврите, и не са останали пари за никого. Богатите приходи от Кастилия сега се изплащат на Хуана, наследницата на майка ми; в хазната на баща ми в Арагон не е останало нищо за женитбата ми. Сега баща ми не е нищо повече от един от многото владетели на Испания. Хуана е великата наследница на Кастилия, а ако трябва да се вярва на слуховете, тя е полудяла като бясно куче, изтерзана и докарана до безумие от любовта си и от съпруга си. Всеки, който ме гледа сега, вече не вижда принцеса на обединена Испания, една от най-предпочитаните партии в християнския свят; а овдовяла просякиня с лоша кръв. Положението на семейството ни рухва като къщичка от карти без сигурната ръка и бдителния поглед на майка ми. За баща ми не е останало нищо, освен отчаяние; и това е цялата зестра, която може да ми даде.

Аз съм само на деветнайсет години. Нима животът ми приключи?

После започнах да чакам. Чаках цели шест години. Шест години, през които от седемнайсетгодишна годеница се превърнах в двайсет и три годишна жена. Тогава разбрах, че гневът на крал Хенри срещу мен е горчив, истински и дълготраен. Никоя принцеса на света не е била принуждавана да чака толкова дълго, нито са се отнасяли с нея така сурово, нито пък е била оставяна в такова отчаяние. Не преувеличавам, както би могъл да стори един трубадур, за да съчини по-хубава приказка — както бих могла да разказвам на теб, любими, в тъмните часове на нощта. Не, не приличаше на приказка, не приличаше дори на живот. Сякаш бях осъдена на затвор, сякаш бях пленник без шанс за избавление, имах единствено самотата и бавното осъзнаване, че съм се провалила.

Предадох майка си; провалих се в задачата да ѝ донеса съюза с Англия, който съм родена и отгледана да осъществя. Срамувах се от провала си. Без изплащането на зестрата от Испания не можех да заставя англичаните да уважат годежа. При положение, че кралят бе враждебно настроен, не можех да ги заставя да сторят нищо. Хари беше тринайсетгодишно дете, почти не го виждах. Не можех да го призовавам да спази обещанието си. Бях безсилна, пренебрегната от двора и затъваща в позорна бедност.

После Хари навърши четиринайсет, а годежът ни все така не беше последван от женитба, която да бъде подобаващо отпразнувана. Изчаках една година, той стана на петнайсет, а никой не дойде за мен. Така Хари достигна шестнайсетия, а сетне — и седемнайсетия си рожден ден, и все още никой не идваше за мен. Годините си вървяха. Аз остарявах. Бях постоянна и вярна. Това беше всичко, което можех да бъда.

Обръщах плата, с който бяха обшити роклите ми, и продавах бижутата си за храна. Наложи се да продам скъпоценните си блюда, едно по едно. Изпращах да повикат златарите, съзнавайки, че продавам собственост на краля. Знаех, че всеки път, когато залагам някое блюдо, забавям сватбата си с още един ден. Но трябваше да се храня, слугите ми трябваше да се хранят. Не можех да им плащам надници; достатъчно лошо беше, че самите те гладуваха — не можех да искам и да просят заради мен.

Нямах приятели. Открих, че доня Елвира заговорничи срещу баща ми в полза на Хуана и нейния съпруг Филип, освободих я от задълженията ѝ към мен, и, разгневена, я отпратих. Не ме беше грижа дали ще говори против мен, дали ще ме разобличи като лъжкиня. Не ме беше грижа дори дали ще заяви, че с Артур сме имали любовни отношения. Бях я заловила в измяна срещу баща ми; нима тя наистина мислеше, че бих се съюзила със сестра си срещу краля на Арагон? Бях толкова разгневена, че не ме интересуваше какво ще ми струва нейната враждебност.

Освен това, тъй като не съм глупачка, пресметнах правилно, че никой не би повярвал на нейната дума срещу моята. Тя избяга при Филип и Хуана в Нидерландия, и никога повече не чух за нея, и никога не ми се наложи да съжаля за загубата си.

Изгубих и посланика си, доктор Де Пуебла. Често се бях оплаквала на баща си от неговото двуличие, от неуважението му, от отстъпките му пред английския двор. Но когато беше отзован в Испания, открих, че е знаел повече, отколкото си бях давала сметка, че беше използвал приятелството си с краля в моя полза, беше проумял как да се ориентира в този изключително труден и неподатлив двор. Бил ми е по-добър приятел, отколкото съм си давала сметка, и аз останах по-самотна без него. Загубих приятел и съюзник поради собствената си надменност; съжалявах за отсъствието му. Заместникът му, емисарят, онзи, който беше пристигнал да ме отведе у дома, дон Гутиере Гомес де Фуенсалида, беше надут глупак, който смяташе, че присъствието му е чест за англичаните. Те се усмихваха подигравателно в лицето му и се смееха зад гърба му, а аз бях една окаяна принцеса с посланик, запленен от собствената си значимост.

Загубих скъпия си баща во Христе, изповедника, на когото се доверявах, определен от майка ми да ме напътства, и трябваше сама да си намеря друг. Изгубих дамите от малката си свита, които не желаеха да живеят в лишения и нищета, и не можех да плащам на никой друг, за да ми служи. Мария де Салинас ми остана вярна, през всички тези дълги години на изпитания, от обич; но останалите дами пожелаха да си тръгнат. После, най-накрая, изгубих и къщата си, прекрасната си къща на Странд, която беше мой дом, малък сигурен пристан в тази толкова чужда земя.

Кралят ми обеща покои в двора, и си помислих, че най-после ми е простил. Помислих си, че ми предлага да дойда в двора, да живея в покоите, които се полагат на една принцеса, и да виждам Хари. Но когато преместих домакинството си там, открих, че са ми дали най-лошите стаи, отредили са ми най-лошото обслужване, и че не мога да виждам принца, освен при изключително важни държавни церемонии. В един ужасен ден дворът потегли на път, без да бъдем уведомени, и ние трябваше да се втурнем след тях, ориентирайки се по неотбелязаните селски пътища, нежелани и незначителни като каруца, пълна със стари вещи. Когато ги настигнахме, никой не беше забелязал, че ни няма, и аз трябваше да се настаня в единствените останали стаи: над конюшните, като слугиня.

Кралят престана да ми плаща издръжка, майка му не се застъпи за мен. Изобщо не разполагах със собствени пари. Живеех презряна, в периферията на двора, с испанци, които ми служеха единствено защото не можеха да си тръгнат. Те бяха хванати в капан като мен, виждаха как годините се изплъзват, докато те остаряваха и се изпълваха с все по-голямо негодувание, докато започнах да се чувствам като спящата принцеса във вълшебната приказка, и си мислех, че никога няма да се събудя.