Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Обърна се и излезе от двора на конюшнята: радостта му от конете бе помрачена.

— Надявам се, че не остават лоши чувства? — попита посланикът, като се клатушкаше припряно зад него.

— Ни най-малко — подхвърли кралят през рамо. — Съвсем не.

— А годежът с принц Хари? Мога ли да уверя техни католически величества, че той ще се състои?

— О, веднага. Ще превърна това в първото си и най-важно задължение.

— Наистина се надявам, че не сте се обидили — провикна се Де Пуебла към оттеглящия се гръб на краля.

Кралят се обърна на пета и застана с лице към испанския посланик, опрял стиснати юмруци на хълбоците, с изправени рамене.

— Тя се опита да ме направи на глупак — изрече той през стиснати устни. — Не съм ѝ благодарен за това. Родителите ѝ се опитаха да ме водят за носа. Мисля, ще открият, че си имат работа с дракон, а не с някой от техните бикове, които използват за борби. Няма да забравя това. Вие, испанците, също няма да го забравите. А тя ще съжалява за деня, в който се опита да ме разиграва като болно от любов момче; ще съжалява, както съжалявам аз сега.

— Споразумението е уредено — с равен тон съобщи Де Пуебла на Каталина. Стоеше пред нея — „Като момче за поръчки!“, помисли си той възмутено, докато тя откъсваше кадифените обшивки от една рокля, за да я прекрои.

— Ще се омъжа за принц Хари — каза тя с тон, толкова глух, колкото и неговия. — Той подписа ли нещо?

— Съгласи се. Трябва да изчака за разрешение от Църквата. Но се съгласи.

Тя вдигна поглед към него:

— Много ли се разгневи?

— Мисля, че беше дори по-разгневен, отколкото показа. А това, което показа, беше ужасно.

— Какво ще направи? — попита тя.

Той се вгледа внимателно в бледото ѝ лице. Беше пребледняла, но не и уплашена. Погледът на сините ѝ очи беше потаен, такъв беше погледът на баща ѝ, когато кроеше някакъв план. Тя не приличаше на благородна дама в беда: приличаше на жена, която се опитва да надхитри изключително опасен противник. Помисли си, че не е мила и привлекателна, както би била една просълзена жена. Беше внушителна, но не и привлекателна.

— Не знам какво ще направи — каза той. — По природа е отмъстителен. Но не трябва да му даваме поводи. Трябва да изплатим зестрата ви веднага. Трябва да изпълним нашата страна от договора, за да го принудим да изпълни своята.

— Блюдата изгубиха стойността си — каза тя равно. — Изхабени са от употреба. Освен това продадох някои.

Той ахна.

— Продали сте ги? Те принадлежат на самия крал!

Тя сви рамене.

— Трябваше да се храня, доктор Де Пуебла. Не всички можем да отидем неканени в двора и с дързост да си проправим път до общата трапеза. Не живея добре, но все пак трябва да живея. А нямам от какво да живея, освен от вещите си.

— Трябваше да ги запазите непокътнати!

Тя сви рамене.

— Не биваше изобщо да се допуска да бъда принизявана до това положение. Бях принудена да заложа собствените си съдове, за да живея. Който и да е виновен, не съм аз.

— Баща ви ще трябва да плати зестрата и да ви отпуска издръжка — каза той мрачно. — Не трябва да им даваме оправдание да задържат плащането. Ако зестрата ви не бъде изплатена, той няма да ви омъжи за принца. Инфанта, трябва да ви предупредя: той ще ликува заради неудобството ви. Ще го удължава.

Каталина кимна.

— В такъв случай той също е мой враг.

— Опасявам се, че е така.

— Това ще стане, знаете — каза тя без връзка с предишния разговор.

— Кое?

— Ще се омъжа за Хари. Ще бъда кралица.

— Това е най-съкровеното ми желание, инфанта.

— Принцеса — отвърна тя.

— Ще бъдеш сгоден за Каталина Арагонска — каза кралят на сина си, мислейки си за другия син, мъртвия.

Русото момче порозовя като девойка.

— Да, сир.

Беше съвършено обучен от баба си. Беше подготвен за всичко, освен за действителния живот.

— Не мисля, че женитбата ще се състои — предупреди го кралят.

В очите на момчето проблесна изненада, а после то отново ги сведе.

— Така ли?

— Да. Те ни ограбваха и лъжеха на всяка крачка, преобръщаха ни като блудница в някоя кръчма. Мамеха ни и ни обещаваха едно след друго, като на пияна блудница. Казват… — той млъкна рязко: изражението на сина му, който го гледаше с широко разтворени очи, му напомни, че беше говорил като мъж с мъж, а пред него стоеше момче. Освен това негодуванието му не биваше да проличава, колкото и силно да го изгаряше то.

— Възползваха се от приятелството ни — обобщи той. — А сега ние ще се възползваме от тяхната слабост.

— Нима всички ние не сме приятели?

Хенри направи гримаса, мислейки си за онзи измамник Фердинанд, и за дъщеря му — хладната красавица, която го беше отхвърлила.

— О, да — каза той. — Верни приятели.

— Значи ще бъда сгоден, а по-късно, когато стана на петнайсет, ще се оженим?

Момчето не беше разбрало нищо. Така да бъде.

— Да кажем, шестнайсет.

— Артур беше на петнайсет.

Хенри прехапа устна, за да възпре отговора, че това не се бе оказало от голяма полза за Артур. Освен това то нямаше значение, понеже нищо подобно нямаше да се случи.

— О, да — каза той отново. — Петнайсет тогава.

Момчето разбираше, че нещо не е наред. Гладкото му чело се набразди.

— Наистина възнамеряваме да направим това, нали, татко? Не бих подвел такава принцеса. Ще дам най-тържествен обет, нали?

— О, да — каза кралят отново.

* * *

В нощта преди годежа ми с принц Хари ми се явява толкова прекрасен сън, че не искам да се събудя. Намирам се в градината на двореца Алхамбра, вървя, пъхнала ръка в ръката на Артур, смея се, вдигнала лице към него, и му показвам красотата около нас: голямата стена от пясъчник, която заобикаля крепостта, Гранада под нас, и планините, увенчани с шапки от сребрист сняг, на хоризонта.

— Победих — казвам му. — Направих всичко, което искаше, всичко, което планирахме. Ще бъда принцеса, каквато ме направи ти. Ще бъда кралица, каквато ти искаше да бъда. Желанията на майка ми са сбъднати, ще се изпълни собственото ми предопределение, твоето желание и Божията воля. Щастлив ли си сега, любов моя?

Артур свежда лице и ми се усмихва, с топли очи, с нежно лице — усмивка, с която дарява единствено мен.

— Ще бдя над теб — прошепва той. — Непрекъснато. Тук, в Ал Яна.

Поколебавам се при странното звучене на думата върху устните му, а после осъзнавам, че е използвал мавърската дума: „Ал Яна“, която означава едновременно небе, гробище и градина. За маврите раят е градина, вечно цъфтяща градина.

— Един ден ще дойда при теб — прошепвам, докато хватката му върху ръката ми отслабва, а после образът му започва да се губи, макар да се опитвам да го задържа. — Отново ще бъда с теб, любов моя. Ще те чакам тук, в градината.

— Зная — изрича той, и сега лицето му се стопява като сутрешна мъгла, като мираж в горещия планински въздух. — Знам, че ще бъдем отново заедно, Каталина, моя Катерина, моя любов.

Беше ясен, горещ юнски ден. Каталина беше облечена в нова синя рокля със синя шапчица, единайсетгодишното момче срещу нея сияеше от вълнение, облечено в златен брокат.

Стояха пред епископа на Солсбъри в присъствието на малка свита: кралят, майка му, принцеса Мери, и още неколцина свидетели. Каталина сложи студената си ръка в топлата длан на принца, и почувства детинската закръгленост под пръстите си.

Тя погледна зад поруменялото момче към мрачното лице на баща му. Кралят се беше състарил в месеците след смъртта на съпругата си, бръчките по лицето му бяха по-дълбоко врязани, очите — обвити със сенки. Придворните твърдяха, че бил болен — някаква болест, която разреждала кръвта му и го изтощавала. Други казваха, че бил огорчен от разочарования заради загубата на наследника си, загубата на съпругата си, осуетяването на плановете си. Някои разправяха, че бил измамен в любовта, надхитрен от една жена. Единствено породената от това горчивина би могла да прекърши така духа му.

Каталина му се усмихна свенливо, но не срещна ответна топлота у мъжа, който щеше да бъде неин свекър за втори път, но я беше искал за себе си. За миг увереността ѝ помръкна. Беше си позволила да се надява, че кралят се е предал пред решителността ѝ, пред повелята на майка ѝ, пред Божията воля. Сега, виждайки студеното му изражение, за момент тя изпита страх, че тази церемония — дори нещо толкова сериозно и свято като един годеж — може да се окаже просто отмъщение от страна на този най-лукав сред кралете.

Разтърсена от мразовита тръпка, тя се извърна от него и се заслуша как епископът реди словата на брачната церемония, повтори своята част, като се постара да не мисли за предишния път, когато беше изрекла тези думи, само преди година и половина, положила хладната си ръка в пръстите на най-красивия младеж, когото беше виждала, когато нейният жених ѝ беше отправил свенлива ко̀са усмивка, когато тя се беше взирала към него през воала си и беше усещала погледите на хилядите безмълвно наблюдаващи ги лица зад тях.

Малкият принц, който тогава бе заслепен от красотата на булката, своята снаха, сега беше женихът. В грейналата му усмивка се четеше буйната, невъздържана радост на малко момче в присъствието на красиво по-голямо момиче. Тя бе някогашната съпруга на по-възрастния му брат, тя беше младата жена, която с гордост беше съпровождал в сватбения ѝ ден. Беше я помолил да му подари северноафрикански кон за десетия му рожден ден. Беше я гледал на сватбеното ѝ пиршество и в онази нощ се бе помолил също да може да се сдобие с испанска невеста, точно като нея.