„Тогава защо не идва?“, питам се. „Щом ме ухажваше по английски маниер, съвсем припряно и без официалности, нима тогава не би идвал всеки ден?“

* * *

Отмина още един ден, а после още един. Най-накрая Каталина даде воля на нетърпението и тревогата си и изпрати съобщение до краля в двора, в което изразяваше надеждата си, че той е добре.

Доня Елвира не каза нищо, но сковано изправеният ѝ гръб, докато наглеждаше четкането и пудренето на роклята на Каталина същата вечер, говореше неимоверно много.

— Знам какво си мислите — каза Каталина, когато дуенята отпрати с махване на ръка момичето, отговарящо за гардероба, и се обърна да среши с четка косата на Каталина. — Но не мога да рискувам да изгубя този шанс.

— Не си мисля нищо — каза по-възрастната жена студено. — Това са английски маниери. Както ми казвате вие, сега не можем да се придържаме към благоприличните испански обноски. В такъв случай нямам право да говоря. Явно моите съвети не се приемат. Аз съм празен съд.

Каталина беше твърде разтревожена, за да успокоява по-възрастната жена.

— Няма значение какво сте — каза тя разсеяно. — Навярно той ще дойде утре.



Хенри, който приемаше нейната амбиция като разковничето, чрез което да се добере до нея, беше дал на момичето няколко дни да обмисли положението си. Смяташе, че тя може да сравни живота, който водеше в Дърам Хаус, в уединение с испанските си придворни, с мебели, които овехтяваха все повече, и без нови рокли, с живота, който можеше да води като млада кралица начело на един от най-богатите кралски дворове в Европа. Мислеше си, че тя има нужния здрав разум, за да прецени това сама. Когато получи бележка от нея, в която го питаше за здравето му, разбра, че е бил прав; и на другия ден се отправи надолу по Странд, за да я посети.

Вратарят ѝ, който посрещаше посетителите, каза, че принцесата е в градината, разхождала се с дамите си край реката. Хенри мина през задната врата на двореца към терасата, и тръгна надолу по стъпалата през градината. Видя я край реката, докато вървеше сама, начело на дамите си, замислена, с леко сведена глава, и изпита старо, познато усещане в корема при вида на жена, събудила желанието му. Тази дълбока тръпка на похот го накара отново да се почувства млад, и той се усмихна на себе си, задето чувстваше младежка страст, задето отново можеше да познае младежкото лекомислие.

Пажът му, който изтича напред, обяви идването му и той видя как главата ѝ рязко се вдигна при звука на името му и тя погледна към другия край на моравата и го видя. Той се усмихна: очакваше този миг на разпознаване между една жена и мъжа, който я обича — момента, когато очите им се срещат и двамата познават онзи наситен миг на радост, онзи миг, когато очите казват: „Ах, това си ти“, и това означава всичко.

Вместо това почувства нещо като тъп удар, защото веднага разбра, че сърцето ѝ не се развълнува при вида му. Той се усмихваше свенливо, с лице, светнало от очакване и радостно предчувствие, но тя, в първия миг на изненадата, беше просто стресната. Неподготвена, тя не имитира никакво чувство, не приличаше на влюбена жена. Вдигна поглед, видя го — и той веднага разбра, че тя не го обичаше. Нямаше радостна изненада. Вместо това видя как по лицето ѝ бързо преминава пресметливо изражение — и гледката го смрази. Това беше момиче, заварено неподготвено за миг, питащо се дали може да постигне своето. Това беше изражението на хитър търгаш, който преценява някой глупак, готов да бъде „оскубан“. Хенри, баща на две себелюбиви момичета, разпозна в миг това изражение, и разбра, че каквото и да кажеше принцесата, колкото и сладко да го изречеше, за нея това щеше да бъде брак по изгода, независимо какво беше за него. Нещо повече — разбра, че тя беше решила да приеме.

Тръгна през ниско окосената трева към нея и пое ръката ѝ.

— Добър ден, принцесо.

Каталина направи реверанс.

— Ваша светлост.

Тя обърна глава към дамите си:

— Можете да влезете вътре. — На доня Елвира каза: — Погрижете се да има освежителни напитки за негова светлост, когато влезем. — После се обърна отново към него: — Ще се поразходите ли, сър?

— От вас ще стане много изискана кралица — каза той с усмивка. — Давате заповеди с голяма лекота.

Видя как походката ѝ става по-колеблива, а напрежението напуска стройното ѝ младо тяло, докато въздъхваше облекчено.

— Ах, значи наистина го мислите — промълви тя. — Наистина възнамерявате да се ожените за мен.

— Да — каза той. — Ще бъдете прекрасна кралица на Англия.

Тя засия при тази мисъл.

— Все още имам да усвоявам много английски порядки.

— Майка ми ще ви научи — каза той непринудено. — В двора ще живеете в нейните покои и под неин надзор.

Каталина леко забави крачка.

— Нима няма да имам собствени покои, покоите на кралицата?

— Майка ми обитава покоите на кралицата — каза той. — Нанесе се след смъртта на покойната кралица, Бог да я благослови. А вие ще отидете при нея там. Тя смята, че засега сте още твърде млада, за да имате собствени покои и отделен двор. Можете да живеете в покоите на майка ми с нейните дами и тя може да ви научи кое как се прави.

Виждаше, че тя е разтревожена, но се старае да не го показва.

— Бих предположила, че знам как се вършат нещата в един кралски дворец — каза Каталина, като се опита да се усмихне.

— Английски дворец — каза той твърдо. — За щастие, майка ми поддържа всичките ми дворци и замъци и управлява състоянието ми, откакто се възкачих на трона. Тя ще ви научи как се върши това.

Каталина стисна устни, за да възпре възражението си.

— Кога смятате, че ще получим вести от папата? — попита тя.

— Изпратих дипломатически пратеник в Рим, за да попита — каза Хенри. — Ще трябва да внесем съвместно искане — от родителите ви и от мен. Но въпросът би трябвало да се разреши много бързо. Ако всички се споразумеем, не може да съществува истинско възражение.

— Да — каза тя.

— А ние сме в пълно съгласие по въпроса за женитбата, нали? — попита той, за да се увери.

— Да — повтори тя.

Той хвана ръката ѝ и я пъхна под лакътя си. Каталина се приближи малко по-плътно и остави главата си да докосне леко рамото му. Не носеше диадема, само качулката на пелерината покриваше главата ѝ, и движението я отметна назад. Той долови дъха на есенция от рози по косата ѝ, усети топлината от допира на главата ѝ до рамото му. Трябваше да се въздържи да не я вземе в прегръдките си. Спря и тя застана близо до него; чувстваше топлината ѝ, надолу по цялото си тяло.

— Каталина — каза той, с много нисък и дрезгав глас.

Тя го погледна крадешком, видя в лицето му страст, и не се отдръпна. Дори леко се приближи.

— Да, ваша светлост? — прошепна тя.

Очите ѝ бяха сведени, но бавно, в тишината, тя вдигна поглед към него. Когато лицето ѝ се извърна нагоре към неговото, той не можа да устои на неизречената покана, наведе се и я целуна по устните.

Тя не се отдръпна: прие целувката му, устата ѝ поддаде под неговата, той усети вкуса ѝ, ръцете му я обгърнаха, той я притисна към себе си, почувства как страстта му към нея се надига в него така силно, че трябваше да я пусне, още в тази минута, или да посрами себе си.

Пусна я и застана, разтреперан от толкова силно желание, че не можеше да повярва колко мощно бе то, когато се разля из тялото му. Каталина издърпа качулката си напред, сякаш искаше да се забули и да се скрие от него, сякаш бе момиче от харем с воал, закриващ устата ѝ, само с тъмни, обещаващи очи, показващи се над маската. Този жест, така чужд, така потаен, го накара да закопнее да отметне качулката ѝ назад и да я целуне отново. Посегна към нея.

— Може да ни видят — каза тя хладно и се отдръпна от него. — Могат да ни видят от къщата, а всеки може да мине край реката.

Хенри я пусна. Не можеше да каже нищо, защото знаеше, че гласът му ще трепери. Безмълвно ѝ предложи ръка още веднъж, и тя безмълвно я пое. Нагодиха взаимно крачките си: той изравни по-дългите си крачки с нейните ситни стъпки. Вървяха мълчаливо няколко минути.

— Значи децата ни ще бъдат ваши наследници? — поиска да се увери тя, с хладен и овладян глас, следвайки някаква нишка на мисълта, много далечна от собствените му бурни чувства.

Той прочисти гърло.

— Да, да, разбира се.

— Такава е английската традиция?

— Да.

— Ще бъдат преди другите ви деца?

— Синът ни ще бъде наследник преди принцесите Маргарет и Мери — каза той. — Но дъщерите ни ще бъдат след тях.

Тя се намръщи леко:

— Как така? Защо да не са преди тях?

— Престолът се предава преди всичко на основание на пола, а след това — на възрастта — каза той. — Престолонаследник става първородното момче, после останалите момчета, после момичетата в съответствие с възрастта. Дай Боже винаги да има принц-престолонаследник. Англия няма традиция на управляващи кралици.

— Една управляваща кралица може да властва също така добре, както и един крал — каза дъщерята на Изабела Кастилска.

— Не и в Англия — заяви Хенри Тюдор.

Тя остави нещата така.

— Но най-големият ни син ще бъде крал, когато умрете — продължи после.

— Дай Боже да са ми останали някакви години — каза той иронично.

Тя беше на седемнайсет, не притежаваше чувствителност по отношение на възрастта.

— Разбира се. Но когато умрете, ако имаме син, значи той ще наследи трона?

— Не. Крал след мен ще бъде принц Хари, Уелският принц.

Тя се намръщи:

— Мислех, че можете да назовете наследник? Не може ли да посочите за такъв нашия син?