— О, разбирам. Ти я желаеш — каза тя безцеремонно, когато мълчанието се проточи достатъчно дълго, та тя да осъзнае, че има нещо, което той не можеше да си позволи да каже. — Става въпрос за твоето желание.

Той направи решителната крачка.

— Да — потвърди.

Лейди Маргарет го погледна с пресметливост в погледа. Бяха го взели от нея, когато той беше още почти бебе, за да го оставят на отглеждане. Оттогава тя винаги го беше възприемала като перспектива, като възможен престолонаследник, като свой пропуск към величието. Почти не го беше познавала като бебе, никога не го беше обичала в детството му. Беше планирала бъдещето му, когато той стана мъж, беше защитавала правата му на крал, беше начертала плана на кампанията му като заплаха срещу рода Йорк — но никога не беше изпитвала нежност към него. Не можеше да се научи да бъде снизходителна и отстъпчива към него толкова късно в живота си; рядко биваше снизходителна към някого, дори към себе си.

— Това е крайно възмутително — каза тя хладно. — Мислех, че говорим за брак по изгода. На практика тя е твоя дъщеря. Това желание е плътски грях.

— Не е, и тя не е моя дъщеря — каза той. — Няма нищо лошо в почтената любов. Тя не е моя дъщеря. Вдовица на сина ми е. И бракът не е бил консумиран.

— Ще имате нужда от разрешение от Църквата, това е грях.

— Та той дори не я е имал! — възкликна Хенри.

— Целият двор присъства, когато легнаха заедно — изтъкна тя спокойно.

— Той беше твърде млад. Бил е импотентен. И умря, бедното момче, само след броени месеци.

Тя кимна:

— Така твърди тя сега.

— Но не ме съветвате да не го правя — каза той.

— Това е грях — повтори тя. — Но ако успеете да вземете разрешение за брак от Църквата и родителите ѝ се съгласят, тогава… — тя направи кисела гримаса. — Е, по-добре тя, отколкото мнозина други, предполагам — каза неохотно. — А тя може да живее в двора под моите грижи. Мога да я надзиравам и ръководя по-лесно, отколкото бих се справила с едно по-голямо момиче, освен това знаем, че тя се държи добре. Покорна е. Ще научи задълженията си под моите напътствия. И хората я обичат.

— Ще говоря с испанския посланик днес.

Тя си помисли, че никога не беше виждала лицето му така светнало от радост.

— Предполагам, че мога да я обучавам. — Тя посочи книгите пред себе си. — Тя ще има много да учи.

— Ще кажа на посланика да предаде предложението ми на техни испански величества и ще говоря с нея утре.

— Ще отидете отново при нея толкова скоро? — попита тя учудено.

Хенри кимна. Нямаше да ѝ каже, че дори чакането до утре му се струваше твърде дълго. Ако бе свободен да го стори, щеше да се върне веднага и да помоли Каталина да се омъжи за него още същата вечер, сякаш беше скромен земевладелец, а тя — обикновена девойка; сякаш не бяха крал на Англия и принцеса на Испания, свекър и снаха.



Хенри се погрижи испанският посланик доктор Де Пуебла да бъде поканен в Уайтхол навреме за обяд, настанен на една от най-близките до него маси, и да му бъде поднесено от най-хубавото вино. Блюдо с еленово месо, превъзходно изсушено и приготвено в сос от бренди, бе поднесено на масата на краля, той си взе малка порция и изпрати блюдото на испанския посланик. Де Пуебла, който не се беше радвал на подобно благоволение, откакто за първи път водеше преговори по изготвянето на брачния договор за инфантата, напълни щедро чинията си и потопи в соса най-хубавия пшеничен хляб, доволен от възможността да хапне добре в двора, питайки се зад лакомата си усмивка какво ли може да означава това.

Майката на краля му кимна и Де Пуебла се надигна от мястото си, за да ѝ се поклони. „Изключително любезно“, отбеляза той под нос, докато сядаше отново. — „Изключително. Изключително.“

Той не беше глупак, знаеше, че ще поискат нещо от него в замяна на цялото това показно благоволение. Но като имаше предвид ужасния спомен от изминалата година, когато надеждите на Испания бяха погребани под нефа на Устърската катедрала, това поне вещаеше благоприятно развитие на събитията. Явно крал Хенри отново можеше да го използва и за друго, освен като човек, който да понесе вината за това, че испанските владетели не бяха изплатили дълговете си.

Де Пуебла се беше опитал да защити техни испански величества пред все по-гневния английски крал. Беше се опитал да им обясни в дълги, подробни писма, че е безсмислено да искат изплащането на вдовишкото наследство на Каталина, ако отказват да платят остатъка от зестрата ѝ. Опита се да обясни на Каталина, че не може да накара английския крал да отпуска по-щедра сума за поддръжката на домакинството ѝ, нито пък може да убеди испанския крал да даде на дъщеря си финансова подкрепа. И двамата крале бяха изключително упорити, всеки от двамата — напълно решен със сила да постави другия в слаба позиция. Изглежда никой не се интересуваше, че междувременно Каталина, едва седемнайсетгодишна, беше принудена да поддържа домакинството и внушителната си свита в чужда страна, почти без пари. Никой от двамата крале не желаеше да направи първата стъпка и да поеме отговорността за издръжката ѝ, опасявайки се, че това ще го обвърже вечно да издържа нея и домакинството ѝ.

Де Пуебла се усмихна на краля, който седеше на трона си под брокатения балдахин. Искрено харесваше крал Хенри, възхищаваше се на куража, с който беше завладял и задържал трона, харесваше прямия му здрав разум. Нещо повече — на Де Пуебла му харесваше да живее в Англия, беше свикнал с хубавата си къща в Лондон, със значимостта, с която бе удостоен, като представляваше най-младата и най-могъща управляваща династия в Европа. Харесваше факта, че в Англия никой не обръщаше внимание на еврейския му произход и на скорошното му покръстване, тъй като всички в този двор бяха с незабележителен произход и бяха променяли поне веднъж името или политическите си убеждения. Англия се нравеше на Де Пуебла, и той щеше да направи всичко по силите си, за да остане. Ако това налагаше да служи на краля на Англия по-добре, отколкото на краля на Испания, Де Пуебла го смяташе за незначителен компромис.

Хенри се надигна от трона и даде знак на слугите, че могат да отнесат съдовете. Те прибраха блюдата и разчистиха сгъваемите маси, а Хенри тръгна бавно сред вечерящите, като спираше тук-там да поговори с някого, все още до голяма степен като военачалник сред войниците си. Фаворити в двора на Тюдор бяха авантюристите, подкрепили обещанията си с мечовете си и влезли в Англия с Хенри. Те знаеха колко са ценни за него, а той знаеше колко го ценят те. Това все още беше по-скоро лагер на победители, отколкото разглезен, привикнал на мир кралски двор.

Най-сетне Хенри приключи обиколката си и дойде до масата на Де Пуебла.

— Господин посланик — поздрави го той.

Де Пуебла се поклони ниско.

— Благодаря за изпратеното блюдо с еленово месо — каза той. — Беше вкусно.

Кралят кимна.

— Бих желал да поговоря с вас.

— Разбира се.

— Насаме.

Двамата отидоха бавно до един по-тих кът на залата, а музикантите в галерията настроиха инструментите си и засвириха.

— Имам предложение, за да решим въпроса за вдовстващата принцеса — каза възможно най-сухо Хенри.

— Наистина ли?

— Може би предложението ми ще ви се стори необичайно, но имам много доводи в негова подкрепа.

„Най-после“, помисли си Де Пуебла. „Той ще предложи Хари. Мислех си, че ще я остави да затъне много по-ниско, преди да го направи. Мислех, че ще я унижи, за да ни накара да си платим двойно за втория опит да завладеем Уелс. Но тъй да бъде. Бог е милостив.“

— Ах, така ли? — каза той гласно.

— Предлагам да забравим въпроса за зестрата — поде Хенри. — Нейните вещи ще бъдат присвоени в моето домакинство. Ще ѝ отпускам подобаваща сума, както правех за покойната кралица Елизабет — Бог да я благослови. Аз самият ще се оженя за инфантата.

Де Пуебла беше толкова потресен, че едва успя да проговори.

— Вие?

— Аз. Има ли причина да не го направя?

Посланикът преглътна с усилие, пое си рязко дъх, и успя да каже:

— Не, не, поне… предполагам, че може да възникне възражение на основание роднинство по сватовство.

— Ще поискам разрешение от Църквата. Приемам, че сте сигурен, че бракът не е бил консумиран?

— Сигурен съм — промълви Де Пуебла.

— На основание на нейните думи ли ме уверихте в това?

— Дуенята каза…

— Тогава това е нищо — заяви кралят. — Те не са били много повече от годеници. Трудно може да се каже, че са били съпруг и съпруга.

— Ще трябва да изложа предложението ви пред техни испански величества — каза Де Пуебла, отчаяно опитвайки се да въведе някакъв ред във водовъртежа на мислите си, мъчейки се да не допусне силният потрес да проличи по лицето му. — Съгласен ли е кралският съвет? — попита той в опит да печели време. — Ами кентърбърийският архиепископ?

— В момента въпросът е само между нас — каза Хенри надуто. — Съвсем отскоро съм вдовец. Искам да бъда в състояние да уверя техни величества, че ще се погрижа за дъщеря им. Годината беше трудна за нея.

— Ако беше успяла да се прибере у дома…

— Сега няма да има нужда тя да се прибира у дома. Нейният дом е Англия. Това е нейната страна — каза Хенри категорично. — Тя ще бъде кралица тук, каквато е отгледана да бъде.

Де Пуебла едва можеше да говори, потресен от предложението на този стар човек, току-що погребал съпругата си, да се ожени за съпругата на мъртвия си син.

— Разбира се. Да уведомя ли тогава техни величества, че сте напълно решен да действате в тази посока? Че няма друго споразумение, което да обмислим? — Де Пуебла си блъскаше ума как би могъл да вмъкне в разговора името на принц Хари, който безспорно беше най-подходящият бъдещ съпруг за Каталина. Най-сетне събра смелост и каза направо: — Синът ви например?