Но само като си я представи омъжена за друг, беше принуден да спре и да се облегне на дъбовата ламперия.

— Ваша светлост? — попита го някой. — Зле ли ви е?

— Жлъчка — повтори кралят. — От някаква храна.

Главният му камериер се приближи до него.

— Да повикам ли лекаря ви, ваша светлост?

— Не — каза кралят. — Но изпратете две бъчви от най-доброто вино на вдовстващата принцеса. Тя няма нищо в избата си, а когато се налага да я посещавам, бих искал да пия вино, а не ейл.

— Да, ваша светлост — каза мъжът, поклони се и се отдалечи. Хенри се изправи и отиде в покоите си. Бяха претъпкани с хора, както обикновено: просители, придворни, хора, търсещи благоволение, авантюристи, няколко приятели, няколко дребни поземлени аристократи, благородници, търсещи компанията му от привързаност или пресметливост. Хенри изгледа кисело всички. Когато беше Хенри Тюдор, беглец и изгнаник в Бретан, не беше благословен с толкова много приятели.

— Къде е майка ми? — обърна се той към един от тях.

— В покоите си, ваша светлост — отвърна мъжът.

— Ще я посетя — каза Хенри. — Съобщете ѝ.

Даде ѝ няколко мига да се подготви, а после тръгна към покоите ѝ. След смъртта на снаха си тя се беше преместила в покоите, по традиция отредени за кралицата. Беше поръчала нови гоблени и нови мебели и сега мястото беше по-великолепно мебелирано, отколкото при която и да е кралица преди.

— Аз лично ще съобщя за пристигането си — каза кралят на стража пред вратата ѝ, и безцеремонно влезе.

Лейди Маргарет седеше на една маса в прозоречната ниша, разтворила пред себе си сметките на домакинството. Преглеждаше разходите на кралския двор, сякаш той беше добре управлявана ферма. В двора, управляван от лейди Маргарет, твърде рядко се позволяваше прахосничество и разточителство, и кралските служители, които си бяха мислили, че ще могат да задигат по малко злато от плащанията, минаващи през ръцете им, бързо останаха разочаровани.

Хенри кимна одобрително при вида на майка си, надзираваща кралските дела. Той самият така и не се беше освободил от собствената си тревога, че привидното богатство на английската корона може да се окаже празна показност. Беше финансирал завземането на престола с дългове и молби за услуги; не искаше вече никога да се оказва в положението на просяк.

Тя вдигна поглед, когато той влезе:

— Синко.

Той коленичи за благословията ѝ, както правеше винаги, когато я виждаше за първи път през деня, и почувства как пръстите ѝ леко докосват темето му.

— Изглеждаш разтревожен — отбеляза тя.

— Така е — каза той. — Отидох да посетя вдовстващата принцеса.

— Да? — Сянка на презрение премина по лицето ѝ. — Какво искат сега?

— Ние… — той млъкна рязко, а после поде отново. — Трябва да решим какво ще стане с нея. Тя говореше за прибиране у дома, в Испания.

— Когато ни платят дължимото — каза веднага майка му. — Знаят, че трябва да платят остатъка от зестрата, преди тя да може да си тръгне.

— Да, тя знае това.

Настъпи кратко мълчание.

— Тя попита дали не може да има друго споразумение — каза той. — Някакво разрешение.

— Ах, очаквах това — каза тържествуващо лейди Маргарет. — Знаех, че ще се стремят към това. Изненадана съм само, че чакаха толкова дълго. Предполагам, мислили са, че е редно да изчакат, докато траурът ѝ приключи.

— Да се стремят към какво?

— Ще искат тя да остане — каза лейди Маргарет.

Хенри почувства напиращата си усмивка, но нарочно запази неподвижно изражение.

— Така ли смяташ?

— Чаках ги да разкрият картите си. Знаех, че искат ние да направим първия ход. Ха! Ето че ги накарахме те първи да обявят исканията си!

Той повдигна вежди, изпълнен с копнеж тя да изрече гласно желанието му.

— За какво?

— Предложение от наша страна, разбира се — каза тя. — Знаеха, че никога няма да пропуснем такъв шанс. Тя беше подходящата съпруга тогава, подходяща съпруга е и сега. Имахме добро споразумение за нея тогава, и то все още е добро. Особено ако изплатят всичко. А сега можем да имаме по-голяма полза отвсякога от нея.

Той поруменя, когато ѝ се усмихна широко.

— Така ли смяташ?

— Разбира се. Тя е тук, половината ѝ зестра вече е изплатена, останалото трябва само да съберем, вече се освободихме от придружителите ѝ, съюзът вече работи в наша полза — никога нямаше да спечелим уважението на французите, ако не се страхуваха от родителите ѝ, шотландците също се боят от нас — тя все още е най-подходяща за нас в целия християнски свят.

Обзе го замайващо чувство на облекчение. Щом майка му не беше против плана, той вярваше, че ще може да се заеме с осъществяването му. Тя беше негов най-добър и надежден съветник от толкова дълго време, че не би могъл да престъпи волята ѝ.

— А разликата във възрастта?

Тя сви рамене:

— Това са… колко? Пет, почти шест години? Това е нищо за един принц.

Той се сви, сякаш го беше зашлевила.

— Шест години ли? — повтори.

— При това Хари е висок за възрастта си, и силен. Няма да изглеждат неподходящи един за друг — каза тя.

— Не — каза той равно. — Не. Не Хари. Нямах предвид Хари. Не говорех за Хари.

Гневът в гласа му я накара да застане нащрек.

— Какво?

— Не. Не. Не Хари. По дяволите! Не Хари!

— Какво? Какво, за Бога, искаш да кажеш?

— Очевидно е! Нима не е очевидно!

Погледът ѝ се стрелна бързо по лицето му, разчитайки веднага изражението му, както само тя умееше.

— Не Хари?

— Мислех, че говориш за мен.

— За теб? — Тя бързо премисли разговора. — Ти — съпруг за инфантата? — попита невярващо.

Той почувства как отново се изчервява.

— Да.

— Вдовицата на Артур? Собствената ти снаха?

— Да! Защо не?

Лейди Маргарет се взря разтревожено в него. Дори не беше нужно да изброява пречките.

— Той беше твърде млад. Бракът не е консумиран — каза Хенри, повтаряйки думите, които испанският посланик беше чул от доня Елвира, и които бяха разгласени из целия християнски свят.

Изражението ѝ беше скептично.

— Тя самата го казва. Дуенята ѝ твърди така. Испанците твърдят така. Всички твърдят така.

— И ти им вярваш? — попита тя студено.

— Той е бил импотентен.

— Хм… — за нея беше характерно, че не казваше нищо, преди да го обмисли. Погледна го, забелязвайки руменината по бузите му и безпокойството в изражението му. — Вероятно лъжат. Видяхме ги женени и споделили легло, и тогава нямаше намеци, че актът не е бил извършен.

— Тяхна работа. Ако всички казват същата лъжа и се придържат към нея, тогава тя върши същата работа като истината.

— Само ако я приемем.

— Приемаме я — заяви той.

Тя повдигна вежди:

— Такова ли е желанието ти?

— Не е въпрос на желание. Нуждая се от съпруга — каза Хенри хладно, сякаш това би могла да бъде коя да е жена. — А тя е тук, и това улеснява нещата, както сама казваш.

— Тя би била подходяща по произход — призна майка му, — но проблемът е в роднинската ѝ връзка с теб. Тя е твоя снаха. И е много млада.

— На седемнайсет е — каза той. — Добра възраст за една жена. При това е вдовица. Готова е за повторен брак.

— Или е девица, или не е — отбеляза лейди Маргарет язвително. — По-добре да се разберем.

— Тя е на седемнайсет — поправи се той. — Добра възраст за женитба. Готова е за истински брак.

— Това няма да се понрави на народа — отбеляза тя. — Хората ще си спомнят сватбата ѝ с Артур — превърнахме я в такова зрелище. Те я обикнаха. Обикнаха и двамата. Нарът и розата. Тя ги омая с тази своя дантелена пелерина.

— Е, той е мъртъв — каза Хенри сурово. — А тя ще трябва да се омъжи за някого.

— Хората ще го сметнат за странно.

Той сви рамене:

— Ще бъдат доволни, ако тя ми роди син.

— О, да, ако успее да забременее. Но тя беше безплодна с Артур.

— Нали приехме, че Артур е бил импотентен. Бракът не е консумиран.

Тя присви устни, но не каза нищо.

— Това ни предоставя зестрата и ни спасява от разноски за вдовишкото наследство — изтъкна той.

Тя кимна. Харесваше ѝ мисълта за състоянието, което Каталина щеше да донесе.

— И тя вече е тук.

— Изключително вярна на думата си принцеса — каза тя кисело.

— Вярна принцеса — усмихна се той.

— Наистина ли мислиш, че родителите ѝ ще се съгласят? Техни испански величества?

— Това решава и тяхната дилема, както и нашата. И запазва съюза. — Той установи, че се усмихва, и се опита да си придаде обичайното строго изражение. — Самата тя би сметнала, че това е съдбата ѝ. Тя вярва, че е родена да бъде кралица на Англия.

— Е, в такъв случай е глупачка — отбеляза остро майка му.

— От дете е възпитавана като бъдеща кралица.

— Но ще бъде безплодна кралица. Никой неин син няма да бъде годен за нищо. Синът ѝ не би могъл да бъде крал. Ако тя изобщо има син, той ще бъде след Хари в реда на престолонаследниците — напомни му тя. — Ще бъде дори след синовете на Хари. Подобен съюз е много по-лош за нея, отколкото бракът с един Уелски принц. На испанците няма да им хареса.

— О, Хари е още дете. Има още много време, докато му се родят синове. Години.

— Дори така да е. Това ще бъде важно за родителите ѝ. Те ще предпочетат за нея принц Хари. По този начин тя ще стане кралица, а синът ѝ ще бъде крал след нея. Защо биха се съгласили на нещо по-малко?

Хенри се поколеба. Не можеше да каже нищо, за да обори логиката ѝ, освен че не искаше да я следва.