— В добро здраве ли е нейна светлост, вашата майка, добре ли се чувства принцеса Мери? — попита тя, така уверено, сякаш го бе приела в златната стая на Алхамбра.

— Да, слава Богу — каза той. — А вие?

Тя се усмихна, сведе глава, и отбеляза:

— А за вашето здраве не е и нужно да питам. У вас никога не се забелязва и най-малка промяна.

— Нима?

— Още от първия път, когато ви видях — каза тя. — Когато току-що бях пристигнала в Англия и пътувах към Лондон, а вие бяхте потеглили да ме посрещнете. — Трябваше да положи големи усилия, за да не мисли за Артур, какъвто беше в онази вечер, унизен от грубостта на баща си, опитващ се да говори приглушено с нея, докато ѝ хвърляше крадешком ко̀си погледи.

Тя решително прогони образа на младия си любим от ума си, усмихна се на баща му и каза:

— Идването ви беше такава изненада за мен, и толкова ме стреснахте.

Той се засмя. Разбра, че тя беше извикала в ума си спомена за мига, когато я видя за първи път — девица, застанала до леглото си, в бяла нощница, заметната със синя пелерина, с коса, спускаща се в плитка надолу по гърба ѝ, и как той си помисли тогава, че ѝ се беше натрапил като похитител, че беше влязъл със сила в спалнята ѝ, че можеше със сила да ѝ натрапи и себе си.

Обърна се и седна в един стол, за да прикрие мислите си, като ѝ направи знак, че също може да седне. Дуенята ѝ — същата недодялана испанка с киселата физиономия, забеляза той раздразнено — стоеше в дъното на стаята с още две дами.

Каталина седеше, напълно овладяна: тънките ѝ бели пръсти бяха преплетени в скута, гърбът ѝ — изправен, цялата ѝ осанка беше на млада жена, уверена в силата на привлекателността си. Хенри не каза нищо и се загледа в нея за миг. Тя със сигурност знаеше какво му причинява, напомняйки му за първата им среща! И все пак, нима дъщерята на Изабела Испанска, вдовица на родния му син, можеше да го подстрекава умишлено към похот?

Влезе един слуга с две чаши разреден ейл. Поднесе чаша първо на краля, а после Каталина взе своята. Отпи малка глътка и я остави.

— Все още ли не обичате ейл?

Той беше удивен от интимната нотка в собствения си глас. За Бога, нима не можеше да попита снаха си какво обича да пие?

— Пия го само когато съм много жадна — отвърна тя. — Но не обичам вкуса, който оставя в устата ми. — Тя вдигна ръка и докосна долната си устна. Омаян, той загледа как връхчето на пръста ѝ докосна леко върха на езика ѝ. Тя направи лека гримаса и каза: — Мисля, че никога няма да ми стане любима напитка.

— Какво пиехте в Испания?

Той установи, че едва можеше да говори. Продължаваше да гледа меката ѝ уста, лъскава там, където беше облизала устните си с език.

— Можехме да пием водата — каза тя. — В Алхамбра маврите бяха прокарали по тръби в двореца чиста вода чак от планините. Пиехме от шадраваните вода от планинските потоци — беше още студена. И плодови сокове, разбира се, имахме прекрасни плодове през лятото, и сладоледи, и шербети, а също и различни вина.

— Ако ме придружите в пътуването на двора това лято, можем да отидем на места, където водата става за пиене — каза той. Помисли си, че звучи като глупаво момче, като ѝ обещава чаша вода като някакво лакомство. Упорито продължи: — Ако дойдете с мен, можем да ходим на лов, можем да отидем до Хампшър, и отвъд, до Ню Форест. Помните ли тамошните местности? Близо до мястото, където се срещнахме за първи път?

— Това би ми харесало толкова много — каза тя. — Ако съм все още тук, разбира се.

— Все още тук? — Той се сепна: почти беше забравил, че тя беше негова заложница, че се очакваше до лятото да се прибере у дома. — Съмнявам се, че с баща ви ще сме уговорили условията дотогава.

— Защо, как е възможно това да отнема толкова време? — попита тя. Сините ѝ очи бяха разширени от престорена изненада. — Нима не можем да стигнем до някакво споразумение? — Тя се поколеба. — Между приятели? Със сигурност, ако не успеем да се споразумеем за дължимите пари, има и друг начин? Някакво друго споразумение, което може да бъде постигнато? След като сме се споразумявали преди?

Думите ѝ бяха толкова близо до собствените му мисли, че той се изправи на крака, смутен. Тя също незабавно се изправи. Горната част на хубавата ѝ синя шапчица му стигаше само до рамото; помисли си, че ще трябва да наведе глава, за да я целуне, а ако тя беше под него в леглото, щеше да му се наложи да внимава да не ѝ причини болка. Почувства как лицето му се облива в гореща червенина при тази мисъл.

— Елате тук — каза задавено и я поведе към прозоречната ниша, където дамите ѝ не можеха да ги подслушат.

— Мислех си до какво споразумение бихме могли да стигнем — каза той. — Най-лесно ще бъде да останете тук. Определено бих искал да останете тук.

Каталина не вдигна поглед към него. Ако го беше направила тогава, щеше да е сигурен в нея. Но тя остана със сведени очи, с посърнало лице.

— О, разбира се, ако родителите ми се съгласят — каза тя, толкова тихо, че той едва я чу.

Почувства се хванат в капан. Струваше му се, че не може да продължи, докато тя държеше главата си така изящно наклонена на една страна, и му позволяваше да види само извивката на бузата ѝ и миглите ѝ, и въпреки това едва ли можеше да се върне назад, когато тя го попита направо дали няма друг начин да разрешат конфликта между него и родителите ѝ.

— Сигурно ме смятате за много стар — изрече той на един дъх.

Сините ѝ очи бързо се стрелнаха нагоре към него, а после погледът ѝ пак стана прикрит.

— Съвсем не — каза тя спокойно.

— Достатъчно стар съм да ви бъда баща — каза той, надявайки се, че тя ще възрази.

Вместо това тя го погледна и каза:

— Никога не мисля за вас по този начин.

Хенри мълчеше. Чувстваше се напълно объркан от тази слаба и крехка млада жена, която в един момент сякаш прелъстително го насърчаваше, и въпреки това в следващия миг ставаше почти непроницаема.

— Какво бихте искали да направите? — запита я той.

Най-сетне тя вдигна глава и му се усмихна, с извити нагоре устни, но без топлота в очите.

— Каквото заповядате — каза тя. — Най-много от всичко бих искала да ви се подчиня, ваша светлост.

* * *

Какво има предвид той? Какво прави? Мислех си, че ми предлага Хари и се готвех да кажа „да“, когато той каза, че сигурно го смятам за много стар, стар колкото баща ми. А, разбира се, той наистина е такъв, всъщност изглежда далеч по-стар от баща ми, ето защо никога не мисля за него като за баща: може би — като за дядо, или за стар свещеник. Баща ми е красив; ужасен женкар; храбър войник; герой на бойното поле. Този крал е водил една битка, при това не много решително и е потушил половин дузина лишени от героизъм бунтове на бедни хора, прекалено изтормозени от неговото царуване, за да го търпят повече. Така че той не е като баща ми и аз говорех единствено истината, когато казах, че никога не го възприемам по такъв начин.

Но после той ме погледна, сякаш бях казала нещо изключително интересно, а след това ме попита какво искам. Не можех да му кажа в лицето, че искам да пренебрегне брака ми с големия му син и да ме омъжи отново за малкия. Затова казах, че искам да му се подчиня. В това не може да има нищо лошо. Но очевидно не това бяха думите, които той очакваше да чуе. И не ме отведоха до това, което искам.

Нямам представа какво иска. Нито как да обърна желанието му в своя полза.

* * *

Хенри се върна в двореца Уайтхол с пламнало лице и с блъскащо в гърдите сърце, притиснат между раздразнението и пресметливостта. Ако можеше да убеди родителите на Каталина да дадат позволението си за сватбата, можеше да изиска остатъка от внушителната ѝ зестра, да се освободи от исканията им за вдовишкото ѝ наследство, да подсили съюза с Испания в същия момент, когато се надяваше да осигури нови съюзи с Шотландия и Франция, и, може би, с такава млада съпруга, да се сдобие с още един син и наследник от нея. Една дъщеря на трона на Шотландия, една дъщеря на престола на Франция — това би трябвало да осигури доживотен мир между двете държави. Ако принцесата на Испания беше на трона на Англия, това би трябвало да запази съюза с ревностно отдадените на християнството владетели на Испания. Щеше да е обвързал великите сили на християнския свят в мирен съюз с Англия не само за едно поколение, а за много поколения напред. Щяха да имат общи наследници; щяха да бъдат защитени. Англия щеше да бъде в безопасност. Нещо по-хубаво — наследниците на английската корона можеха да наследят и кралствата Франция, Шотландия, Испания. Англия можеше да започне да си проправя път към мир и величие.

Беше напълно логично да си подсигури брак с Каталина; опита се да се съсредоточи върху политическите облаги, вместо да мисли за очертанията на шията ѝ и за извивката на талията ѝ. Опита се да овладее ума си, като си мислеше за малкото състояние, което щеше да бъде спестено, ако не се налага да ѝ осигурява вдовишко наследство, нито издръжка, ако не се наложи да изпраща кораб, вероятно дори няколко кораба, за да я отведат у дома. Но всичко, за което можеше да мисли, беше как тя докосна с пръст меките си устни и му каза, че не харесва задържащия се задълго в устата вкус на ейла. При мисълта за връхчето на езика, докосващо устните ѝ, той изстена гласно и конярят, който държеше коня му, за да слезе, вдигна поглед и попита:

— Господарю?

— Жлъчка — каза кисело кралят.

Наистина се чувстваше така, сякаш му е призляло от твърде богато ядене, така реши той, докато вървеше към личните си покои и придворните се отдръпваха от пътя му като оттеглящ се прилив, с угоднически усмивки. Напомняше си, че тя беше още почти дете, че беше негова снаха. Ако се вслушаше в здравия разум, който го беше водил дотук, редно беше просто да обещае да изплати вдовишкото ѝ наследство, да я върне на родителите ѝ, а после да отлага плащането, докато успеят да я омъжат за някой друг царствен глупак някъде другаде, тогава той можеше да се отърве, без да плаща нищо.