„Една жена би могла да ръководи такова момче“, помисли си тя. „Една жена би могла да бъде много велика кралица, ако се омъжи за такова момче. През първите няколко години той няма да знае нищо, а после може би ще бъде дотолкова привикнал да се подчинява, че ще остави съпругата си да продължи да управлява. Или би могъл да се окаже, както ми каза Артур, ленив. Един млад мъж, пилеещ силите си. Може да се окаже толкова ленив, че вниманието му да бъде отвличано с игри и лов, спорт и забавления, за да може съпругата му да се занимава с делата на кралството.“

Каталина никога не забравяше онова, което Артур ѝ бе казал — момчето си въобразявало, че е влюбено в нея. „Ако му дават всичко, което поиска, навярно той би могъл сам да си избере съпруга“, помисли си тя. „Свикнали са да му угаждат. Навярно той може да поиска да се ожени за мен, и те ще се почувстват длъжни да кажат «да».“

Видя го как се изчервява още по-силно, дори ушите му порозовяха. Тя издържа дълго погледа му, пое си леко дъх и разтвори устни, сякаш за да му прошепне някаква дума. Видя как сините му очи се приковават в устата ѝ и потъмняват от желание, а после, пресметнала точно въздействието, тя сведе поглед. „Глупаво момче“, помисли си.

Кралят стана от масата и всички мъже и жени по претъпканите пейки в залата също се надигнаха и сведоха глави.

— Благодаря ви, че дойдохте да ме поздравите — каза крал Хенри. — Другари във война и приятели в мир. Но сега ме извинете, желая да бъда сам.

Той кимна на Хари, подаде ръка на майка си, и кралското семейство мина през малката врата в дъното на голямата зала и се отправи към личните си покои.

— Трябваше да останете по-дълго — отбеляза майката на краля, когато се настаниха в столове край огъня и виночерпецът им наля вино. — Прави лошо впечатление, когато си тръгвате толкова бързо. Бях съобщила на началника на конницата, че ще останете, а след това щеше да има песни.

— Бях уморен — каза кратко Хенри. Хвърли поглед към Каталина и принцеса Мери, които седяха заедно. Очите на по-младото момиче бяха зачервени, загубата на майка ѝ ѝ беше нанесла тежък удар. Каталина беше — както обикновено — съвсем хладнокръвна и сдържана. Помисли си, че тя притежава огромна способност за самоконтрол. Дори загубата на единствената ѝ приятелка в двора, последната ѝ приятелка в Англия, сякаш не я беше съкрушила.

— Тя може да се върне в Дърам Хаус утре — отбеляза майка му, проследявайки посоката на погледа му. — Няма защо да идва в двора. Тя не е заслужила мястото си тук с наследник, нито го е заплатила със зестрата си.

— Тя е постоянна и на нея може да се разчита — каза той. — Постоянна е в уважението си към вас и към мен.

— Постоянна като чумата — отвърна троснато майка му.

— Сурова сте към нея.

— Светът е суров — каза тя просто. — Аз съм просто справедлива. Защо не я изпратим у дома?

— Изобщо ли не ѝ се възхищавате?

Тя се изненада от въпроса:

— На какво има да се възхищавам у нея?

— На куража ѝ, на достойнството ѝ. Притежава красота, разбира се, но притежава и обаяние. Тя е образована и елегантна. Мисля, че при други обстоятелства щеше да бъде и весела. И понесе това разочарование като истинска кралица.

— Тя не ни е от полза — каза майка му. — Беше нашата принцеса на Уелс, но нашето момче е мъртво. Тя не ни е от полза сега, независимо от обаянието ѝ.

Каталина вдигна поглед и видя, че я наблюдават. Усмихна се леко, сдържано, и наклони глава. Хенри се изправи, отиде сам до една прозоречна ниша и присви пръст, за да я повика. Тя не скочи, за да дойде при него, както би скочила всяка от жените в двора. Погледна го, повдигна вежда, сякаш обмисляше дали да се подчини, или не, а после грациозно се изправи на крака и бавно тръгна към него.

„Бога ми, привлекателна е“, помисли си той. „Едва седемнайсетгодишна. Изцяло във властта ми, и въпреки това прекосява стаята така, сякаш е коронована кралица на Англия.“

— Предполагам, че кралицата ще ви липсва — каза той рязко на френски, когато тя се приближи до него.

— Да — отвърна тя ясно. — Скърбя за вас заради загубата на съпругата ви. Сигурна съм, че майка ми и баща ми биха искали да ви предам и техните съболезнования.

Той кимна, без нито за миг да откъсва очи от лицето ѝ, и отбеляза:

— Сега споделяме една обща скръб. Вие изгубихте своя спътник в живота, а аз изгубих моя.

Видя как погледът ѝ стана преценяващ.

— Наистина — каза тя спокойно. — Така е.

Зачуди се дали тя се опитва да разгадае значението на думите му. Ако бързият ѝ ум работеше зад това ясно и красиво лице, то тя с нищо не го показваше.

— Трябва да ме научите на тайната на примирението си — каза той.

— О, не мисля, че се примирявам.

Хенри беше заинтригуван:

— Така ли?

— Не. Мисля, че имам доверие на Бог, че Той знае какво е правилно за всички нас, и волята Му ще бъде изпълнена.

— Дори когато пътищата Му са скрити, и ние, грешниците, трябва да се препъваме в тъмнината?

— Зная съдбата си — каза Каталина спокойно. — Той беше така милостив да ми я разкрие.

— Тогава сте наистина една от малцината — каза той, опитвайки се да я накара да се присмее на себе си.

— Знам — каза тя без помен от усмивка. Хенри осъзна, че беше напълно сериозна в убеждението си, че Бог ѝ е разкрил бъдещето. — Аз съм благословена.

— И каква е тази велика съдба, която Бог е подготвил за вас? — попита той саркастично. Толкова много се надяваше тя да каже, че ще бъде кралица на Англия, и тогава той можеше да започне да я разпитва, да се сближи с нея или да ѝ позволи да види какво се въртеше в ума му.

— Да изпълня Божията воля, разбира се, тоест да спомогна да дойде царството Му на земята — каза тя благоразумно, и отново успя да се измъкне.

* * *

Говоря много уверено за Божията воля и напомням на краля, че съм отгледана да бъда принцеса на Уелс, но всъщност Бог не ми говори. От деня на смъртта на Артур не мога да храня искреното убеждение, че съм благословена. Как мога да се наричам благословена, когато изгубих едничкото, което правеше живота ми завършен? Как може да съм благословена, когато не вярвам, че някога ще бъда отново щастлива? Но живеем в свят на вярващи — трябва да твърдя, че съм под специалната Божия закрила. Трябва да създавам илюзията, че съм уверена в съдбата си. Аз съм дъщеря на Изабела Испанска. Моето наследство е увереността.

Но всъщност, разбира се, ставам все по-самотна. Чувствам се все по-самотна. Между мен и отчаянието няма нищо освен обещанието ми към Артур, и тънката нишка на собствената ми решителност, като златна нишка, втъкана в килим.

Май 1503 г.

Крал Хенри не потърси Каталина в продължение на месец, в името на благоприличието, но когато свали траурните си дрехи, ѝ направи официално посещение в Дърам Хаус. Слугите бяха предупредени, че той ще дойде, и бяха облечени в най-хубавите си дрехи. Той видя следите от износване и излиняване по завесите и килимите и се усмихна тайно. Ако тя имаше здрав разум, какъвто той смяташе, че притежава, щеше да се зарадва да намери решение на това неловко положение. Той се поздрави, че не беше улеснил живота ѝ през тази последна година. Досега тя трябваше вече да е разбрала, че се намираше изцяло в негова власт и родителите ѝ не можеха да направят нищо, за да я освободят.

Неговият херолд отвори двойните врати към приемната на Каталина и извика:

— Негова светлост Хенри, кралят на Англия.

Хенри пренебрегна с махване на ръка изреждането на другите титли и влезе при снаха си.

Тя носеше тъмна рокля със сини прорези на ръкавите, богато бродиран корсаж и тъмносиня шапчица Шапчицата подчертаваше кехлибарения цвят на косата ѝ и синьото в очите ѝ, и той инстинктивно се усмихна от удоволствие при вида ѝ, докато тя се снишаваше в дълбок официален реверанс и се изправяше.

— Ваша светлост — каза любезно тя. — Това наистина е чест.

Трябваше да си наложи да не се взира в очертанията на шията ѝ с цвят на сметана, в гладкото лице без бръчки, което отвръщаше на погледа му. Цял живот беше живял с красива жена на неговата възраст; сега пред него стоеше момиче, достатъчно младо да му бъде дъщеря, все още ухаещо с наситения аромат на цъфтящата младост, с пълни и твърди гърди. Тя беше готова за женитба; всъщност, беше отдавна готова за женитба. Това беше момиче, с което някой трябваше да сподели легло. Той рязко възпря мислите си и си каза, че е наполовина влюбен и наполовина развратник, щом може да гледа младата вдовица на покойния си син с такава страст и желание.

— Мога ли да ви предложа нещо освежително? — попита тя. В дъното на погледа ѝ играеше усмивка.

Хрумна му, че ако тя беше по-възрастна, по-опитна жена, би предположил, че тя го разиграва така умело, както опитен въдичар може да извади сьомга на сушата.

— Благодаря ви. Бих приел чаша вино.

Тук Каталина го хвана натясно.

— Боя се, че нямам нищо подобаващо, което да ви предложа — каза тя незабавно. — В избите ми не е останало абсолютно нищо, а не мога да си позволя да купя добро вино.

Хенри не показа дори с трепване на клепач, че съзнава как тя го принуждава да узнае за паричните ѝ затруднения.

— Съжалявам за това, ще поръчам да изпратят няколко бъчви — каза той. — Поддържането на домакинството ви сигурно е много затруднително.

— Всичко е много оскъдно — каза тя просто. — Ще изпиете ли чаша ейл? Приготвяме си собствен ейл, много евтино.

— Благодаря ви — каза той, като прехапа устна, за да скрие една усмивка. Не беше и сънувал, че тя притежава такава самоувереност. Помисли си, че годината на вдовство беше извадила наяве смелостта ѝ. Сама в чужда страна, тя не беше рухнала, както биха рухнали други момичета: беше събрала силите си и беше укрепнала.