* * *

Отправям това искане към Бог все по-настойчиво и по-настойчиво вече от година; докато безкрайните преговори за връщането на зестрата и изплащането на вдовишкото ми наследство продължават да се влачат. Без никакви ясни напътствия от майка си, започвам да си мисля, че тя играе същата игра като мен. Зная, че баща ми несъмнено е наумил някаква продължителна тактическа игра. Само да ми кажеха как да постъпя! От дискретното им мълчание трябва да предположа, че ме оставят тук като примамка за краля. Оставят ме тук, докато кралят разбере, както разбирам аз, както разбираше Артур, че най-доброто разрешение на този проблем ще бъде да се омъжа за принц Хари.

Бедата е, че с всеки изминал месец Хари става все по-влиятелен в двора: той се превръща във все по-привлекателна партия. Френският крал ще му направи предложение, стотиците дребни владетели на Европа ще му предлагат своите красиви дъщери, дори императорът на Свещената Римска Империя има неомъжена дъщеря, Маргарет, която може да си опита късмета. Трябва да решим този въпрос сега, през същия този април, когато свършва първата година на вдовството ми. Сега, когато съм свободна от едногодишното си чакане. Но балансът на силите се промени. Крал Хенри не бърза, неговият наследник е млад — момче на едва единайсет години. Но аз съм на седемнайсет. Време е да се омъжа. Време е отново да бъда принцеса на Уелс.

Техни Испански Величества поставят невъобразими искания: пълно възстановяване на вложението си и връщането на дъщеря си, пълното изплащане на наследството ми като вдовица за неопределен период. Високата цена цели да подтикне краля на Англия да намери друг изход. Търпението на моите родители в преговорите позволява на Англия да държи както мен, така и парите. Те показват, че не очакват нито моето връщане, нито това на парите. Надяват се кралят на Англия да разбере, че не е нужно да връща нито зестрата, нито мен.

Но те го подценяват. Крал Хенри няма нужда те да му намекват за това. Той вероятно го е видял прекрасно и сам. Тъй като не предприема нищо, сигурно се съпротивлява и на двете искания. И защо да не го прави? Той владее положението. Има половината зестра, има и мен.

При това не е глупак. Спокойствието на новия емисар, дон Гутиере Гомес де Фуенсалида и мудността на преговорите са подсказали на този изключително проницателен и хитър крал, че майка ми и баща ми нямат нищо против да ме оставят в неговите ръце, в Англия. Не е нужно да се появи Макиавели, за да подскаже извода, че родителите ми се надяват на нов брак в Англия за мен — точно както щом Исабел овдовя, те я изпратиха обратно в Португалия да се омъжи за девера си. Тези неща се случват. Но само ако всички са съгласни. В Англия, където кралят е новодошъл на престола и изпълнен с амбиция, може да е нужно повече умение, отколкото ние влагаме, за да постигнем целта си.

Майка ми пише, за да съобщи, че има план, но ще е нужно известно време този план да узрее. Нарежда ми междувременно да бъда търпелива и никога да не правя нещо, с което бих могла да оскърбя краля или майка му.

„Аз съм принцеса на Уелс“, отговарям ѝ. „Родена съм да бъда принцеса на Уелс и кралица на Англия. Вие ме отгледахте, за да нося тези титли. Нима трябва да отрека собственото си възпитание? Нима не е възможно да бъда принцеса на Уелс и кралица на Англия, дори сега?“

„Бъди търпелива“, пише ми тя в отговор, в зацапана от пътуване бележка, на която са били нужни седмици, за да стигне до мен, и която е била отваряна; всеки може да я е прочел. „Съгласна съм, че предопределената ти съдба е да бъдеш кралица на Англия. Такава е твоята съдба, Божията воля, и моето желание. Бъди търпелива.“

— Колко дълго трябва да бъда търпелива? — обръщам се към Бог, на колене пред Него, в Неговия параклис, на годишнината от смъртта на Артур. — Ако такава е Твоята воля, тогава защо не я осъществиш веднага? Ако волята Ти не е такава, тогава защо не погуби и мен заедно с Артур? Ако ме слушаш сега — защо се чувствам така ужасно сама?

* * *

Късно вечерта в тихата приемна на Дърам Хаус съобщиха за посетител — нещо, което се случваше твърде рядко.

— Лейди Маргарет Поул — каза стражът пред вратата. Каталина пусна Библията си и когато обърна бледото си лице, видя приятелката си да се колебае стеснително на прага.

— Лейди Маргарет!

— Вдовстваща принцесо!

Тя направи нисък реверанс, Каталина бързо прекоси стаята и отиде при нея, повдигна я и падна в прегръдките ѝ.

— Не плачете — прошепна тихо лейди Маргарет в ухото ѝ. — Не плачете, или се кълна, че и аз ще избухна в сълзи.

— Няма, няма, обещавам, че няма. — Каталина се обърна към дамите си. — Оставете ни — нареди тя.

Те се оттеглиха неохотно: идването на посетител беше новост за тихата къща, а освен това в никоя от другите стаи не гореше огън. Лейди Маргарет огледа бедната стая.

— Какво е това?

Каталина сви рамене и се опита да се усмихне:

— Боя се, че не се справям добре. А доня Елвира не ми помага. Всъщност имам само парите, които кралят ми дава, а това не е много.

— Опасявах се от това — каза по-възрастната жена. Каталина я притегли към огъня и я настани в собствения си стол.

— Мислех, че сте още в Лъдлоу?

— Бяхме. Бяхме там. След като и кралят, и принцът не идват в Уелс, всички дела паднаха върху плещите на съпруга ми. Бихте си помислили, че отново съм принцеса, ако видите малкия ми двор там.

Каталина отново се опита да се усмихне:

— Бляскав ли е дворът ви?

— Много. И най-вече — говорещ на уелски. Най-често се чуват песни.

— Мога да си представя.

— Дойдохме за погребението на кралицата, Бог да прости душата ѝ, а после аз поисках да остана още малко и съпругът ми каза, че може да дойда да ви видя. Днес цял ден си мисля за вас.

— Бях в параклиса — каза Каталина без връзка с предишния разговор. — Нямам чувството, че е изминала една година.

— Не, нали? — съгласи се лейди Маргарет, макар тайно да си мислеше, че момичето беше остаряло с много повече от една година. Скръбта беше направила момичешката ѝ хубост по-изящна, тя имаше ясния, решителен поглед на жена, която е видяла надеждите си погубени. — Добре ли сте?

Каталина направи лека гримаса:

— Достатъчно добре съм. А вие? А децата?

Лейди Маргарет се усмихна:

— Слава Богу, да. Но знаете ли какви планове има кралят за вас? Ще… — тя се поколеба. — Ще се връщате ли в Испания? Или ще останете тук?

Каталина пристъпи малко по-близо до нея.

— Говорят — за зестрата, за връщането ми. Но не се върши нищо. Нищо не се решава. Кралят ме държи, държи и зестрата ми, а родителите ми му позволяват да го прави.

Лейди Маргарет изглеждаше загрижена:

— Чух, че може би обмислят да ви сгодят за принц Хари — каза тя. — Не знаех.

— Това е очевидният избор. Но на краля не му изглежда очевиден — каза Каталина иронично. — Какво мислите вие? Смятате ли, че той е човек, комуто би му убягнало едно очевидно решение?

— Не — каза лейди Маргарет, чийто живот бе изложен на опасност поради факта, че кралят ясно осъзнаваше очевидното право на семейството ѝ да претендира за трона му.

— Тогава трябва да предположа, че се е сетил за този избор и изчаква да види дали е най-добрият, който може да направи — каза Каталина. Въздъхна леко. — Бог ми е свидетел, че чакането е изнурителна работа.

— Сега, след като траурът ви приключи, той несъмнено ще уреди нещата — каза с надежда приятелката ѝ.

— Несъмнено — отвърна Каталина.



След седмици, прекарани насаме, в траур за съпругата си, кралят се върна към дворцовия живот в двореца Уайтхол, и Каталина беше поканена да се храни с кралското семейство, и настанена редом с принцеса Мери и дворцовите дами. Младият Хари, Уелският принц, беше на сигурно място между баща си и баба си. За този Уелски принц не се предвиждаше пътуване в студа до замъка Лъдлоу и усилено обучение, както се полагаше за един принц-престолонаследник. Лейди Маргарет беше постановила този принц, единственият жив кралски син и наследник, да бъде възпитаван под собствения ѝ надзор, в приятна обстановка и сред удобства. Той не биваше да бъде отпращан, трябваше да бдят над него през цялото време. Дори не му позволяваха да участва в опасни спортове, турнири или борба, макар че той изгаряше от желание да се включи и обичаше вълнуващите преживявания. Баба му беше заявила, че той е твърде ценен, за да се излага на опасност.

Той се усмихна на Каталина, а тя го стрелна с поглед, който — надяваше се — бе изпълнен с дискретна топлота. Но нямаше възможност да разменят повече от една дума. Тя беше здраво „закотвена“ в долния край на масата и почти не го виждаше, благодарение на нейна светлост майката на краля, която го отрупваше с най-хубавите ястия от собственото си блюдо и вклиняваше широкото си рамо между него и дамите.

Каталина си каза, че е имало истина в думите на Артур — момчето бе разглезено от това внимание. Баба му се облегна назад за миг, за да говори с един от церемониалмайсторите, и Каталина видя как погледът на Хари бързо се стрелна към нея. Тя му се усмихна, а после сведе поглед. Когато вдигна очи, той още я гледаше, а после се изчерви, задето са го хванали. „Дете.“ Тя го стрелна с лека ко̀са усмивка, докато го оценяваше критично. „Единайсетгодишно дете. Със самоуверено и момчешко поведение. И защо трябва това закръглено, разглезено момче да бъде пощадено, когато Артур…“ Тя моментално възпря мисълта. Да сравнява Артур с брат му би означавало да пожелава смъртта на малкото момче, а тя не би направила това. Да мисли за Артур пред други хора, означаваше да рискува да рухне, а тя никога нямаше да направи това.