Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Бог да приеме душата ѝ — отвърна Каталина подобаващо. — Бог да пази краля.

* * *

— „Небесни Отче, приеми при Себе Си Твоята дъщеря Елизабет. Сигурно я обичаш, тя беше много добра и благородна жена.“

Отпускам се назад, сядам на пети и изоставям молитвата. Мисля, че животът на кралицата, прекратен толкова трагично, бе изпълнен със скръб. Ако версията на Артур за скандала бе вярна, то тя е била готова да се омъжи за крал Ричард, независимо от това колко презрян тиранин е бил. Искала е да се омъжи за него и да бъде негова кралица. Майка ѝ и нейна светлост майката на краля, както и победата при Босуърт, са я принудили да приеме крал Хенри. Тя била родена да бъде кралица на Англия, и се омъжила за човека, който можел да ѝ осигури престола.

Мисля си, че ако бях успяла да ѝ кажа за обещанието си, тя щеше да познае болката, която се процежда през тялото ми като лед всеки път, когато мисля за Артур, и съзнавам, че му обещах да се омъжа за Хари. Мисля си, че тя може би щеше да разбере — ако си родена да бъдеш кралица на Англия, трябва да бъдеш такава, независимо кой е кралят. Независимо кой ще трябва да бъде съпругът ти.

Без нейното тихо присъствие в двора имам чувството, че съм изложена на по-големи опасности, че съм по-далеч от целта си. Тя беше мила към мен, беше любяща жена. Изчаквах да изтече годината на траура ми и вярвах, че тя ще ми помогне да встъпя в брак с Хари, защото той щеше да бъде спасение за мен, и защото ще му бъда добра съпруга. Вярвах, че тя знае, че една жена може да се омъжи за човек, към когото не изпитва нищо освен безразличие, и въпреки това да бъде добра съпруга.

Но сега дворът ще се управлява от нейна светлост майката на краля, а тя е страховита жена, която не подкрепя нищо освен собствената си кауза, не храни привързаност към никого освен към сина си Хенри и неговия син, принц Хари.

Тя не приема да помага на никого, служи на първо място на интересите на собственото си семейство. Ще гледа на мен само като на една сред многото кандидатки за брак с Хари. Да ѝ прости Господ, може дори да му потърси съпруга-французойка, и тогава аз ще съм изменила на само на Артур, но и на родните си майка и баща, които имат нужда от мен, за да поддържат съюза между Англия и Испания и враждата между Англия и Франция.

Тази година беше тежка за мен, очаквах едногодишен траур, а след това — нов годеж; изпълвам се с все по-голяма и по-голяма тревога, тъй като по всичко личи, че никой не планира такова нещо. А сега се боя, че ще стане по-лошо. Ами ако крал Хенри реши да се откаже от втората част от зестрата и ме изпрати у дома? Какво ще стане, ако сгодят Хари, това лекомислено момче, за някоя друга? Какво ще стане, ако просто ме забравят? Ако ме задържат като залог за добронамереността на Испания, но се отнасят пренебрежително с мен? Ако ме оставят в Дърам Хаус като една призрачна принцеса, управляваща призрачен двор, докато истинският свят продължава да съществува другаде?

Мразя това време на годината в Англия, мразя начина, по който зимата се задържа упорито сред студените мъгли, под сивите небеса. В Алхамбра водата в каналите сигурно се освобождава от скрежа и започва да тече отново, леденостудена, буйна и дълбока от разтопените планински снегове. Пръстта в градините сигурно започва да се затопля, градинарите сигурно садят цветя и млади фиданки, слънцето сигурно грее топло сутрин, а дебелите завеси са свалени от прозорците, за да могат топлите ветрове отново да повяват из двореца.

Прелетните птици ще се върнат по високите хълмове, а по маслиновите дървета ще блещукат зелено-сиви листа. Навсякъде фермерите ще обръщат червената почва, ще се носи ухание на живот и растеж.

Копнея да си бъда у дома; но няма да изоставя поста си. Не съм войник, който забравя дълга си, аз съм страж, който стои буден през цялата нощ. Няма да изменя на любовта си. Аз казах: „Обещавам!“, и не забравям това. Ще му бъда вярна. Градината, която олицетворява вечния живот, Ал Яна, ще ме очаква, в Ал Яна ще ме очаква розата, там ще ме чака Артур. Ще бъда кралица на Англия, каквато съм родена да бъда, както му обещах, че ще бъда. Розата ще цъфти и в Англия, както цъфти в рая.

* * *

За кралица Елизабет беше устроено внушително, тържествено погребение, и Каталина отново облече траурно черно. През тъмната дантела на късия си воал тя наблюдаваше важните особи, преминаващи в зависимост от ранга си, приготовленията за службата, виждаше как всичко се определя според голямата книга на майката на краля. Собственото ѝ място също беше точно определено — зад принцесите, но пред всички други дворцови дами.

Лейди Маргарет, майката на краля, бе изложила писмено всички ритуали, които трябваше да се следват навсякъде в двора на Тюдорите — от родилните стаи до излагането на мъртвото тяло за поклонение, така че синът ѝ и поколенията, които тя се молеше да дойдат след него, да бъдат подготвени за всякакви случаи, така че всеки случай да се отбелязва по подобие на друг предшестващ, и така че всяко събитие, независимо колко е далечно в бъдещето, да бъде ръководено от нея.

Сега първото устроено от нея величествено погребение, за необичаната ѝ снаха, премина с реда и изяществото на добре планирана поетична драма в двора, а колкото до великата организаторка на всичко, тя зае видимо, безспорно, мястото си на най-влиятелна дама в двора.

Навършваше се година от деня, в който почина Артур, и Каталина прекара деня сама в параклиса на Дърам Хаус. Отец Джералдини изнесе възпоменателна служба за младия принц на разсъмване и Каталина остана в малката църква, без да закуси, изпивайки през целия ден само чаша разреден ейл.

Известна част от времето тя остана на колене пред олтара, движейки устни в безмълвна молитва, борейки се със загубата му, изпълнена със скръб, толкова остра и болезнена, колкото и в деня, когато бе застанала на прага на стаята му и беше разбрала, че не могат да го спасят, че той ще умре, че ще трябва да живее без него.

През някои от дългите часове тя кръстосваше из празния параклис, като спираше за миг да погледне картините с религиозни сюжети по стените или изящната дърворезба по краищата на скамейките и преградата между нефа и мястото за хористите. Ужасяваше се, че започва да го забравя. Имаше сутрини, в които се събуждаше и се опитваше да си представи лицето му, и откриваше, че не може да види нищо под затворените си клепачи, или — което бе по-лошо — можеше да види само някакво негово грубо изображение, като зле нарисуван портрет: измамното подобие, а вече не действителния образ. В тези сутрини сядаше бързо в леглото, притискаше колене към корема си, и здраво обвиваше ръце около тялото си, за да не даде воля на мъчителното си чувство за загуба.

После, по-късно през деня, говореше с дамите си или шиеше, или се разхождаше край реката, и тогава някой казваше нещо, или тя виждаше отражението на слънцето във водата, и изведнъж той се явяваше пред нея, така ярък и ясен, сякаш беше жив, озарявайки следобеда. Тя оставаше напълно неподвижна в продължение на един миг, изпивайки го безмълвно с поглед, а след това подхващаше отново разговора или продължаваше разходката си, убедена, че никога няма да го забрави. Очите ѝ носеха отпечатъка му под клепачите си, тялото ѝ носеше неговото докосване върху кожата си, тя му принадлежеше, със сърцето и душата си, до смъртта: не — както се оказа — до неговата смърт; а до своята. Едва когато и двамата напуснеха този живот, бракът им в този живот щеше да приключи.

Но в този ден, на годишнината от смъртта му, Каталина си беше обещала, че ще бъде сама, ще си позволи лукса да скърби, да се гневи на Бог, задето ѝ го е отнел.

* * *

— Знаеш, че никога няма да разбера целта Ти — обръщам се към статуята на разпнатия Христос, увиснал на окървавените Си длани над олтара. — Не можеш ли да ми дадеш знак? Не можеш ли да ми покажеш какво трябва да сторя?

Чакам, но Той не казва нищо. Принудена съм да се питам дали онзи Бог, който говореше така ясно на майка ми, е заспал или си е отишъл. Защо Той напътства нея, а остава безмълвен за мен? Защо аз, възпитана като пламенно отдадено на християнството дете, дете, ревностно възпитавано в римокатолическата религия, да не усещам, че молитвите ми са чути, когато ги отправям, обзета от най-дълбока печал? Защо Бог би ме изоставил, когато се нуждая от Него толкова много?

Връщам се при бродираната молитвена възглавничка пред олтара, но не коленича върху нея за молитва; обръщам я и сядам върху нея, сякаш съм си у дома, придърпала възглавница до някой горещ мангал, готова да говоря, готова да слушам. Но никой не ми говори сега. Не ми говори дори моят Бог.

— Зная, че Твоята воля е да бъда кралица — казвам вглъбено, сякаш Той би могъл да отговори, сякаш Той би могъл внезапно да отвърне с тон, спокойно разсъдлив като моя. — Зная, че такова е желанието и на майка ми. Зная, че любимият ми… — не довършвам изречението. Дори сега, когато е изминала една година, не се осмелявам да изрека името на Артур, дори в този празен параклис, дори пред Бог. Все още се боя от рукването на порой от сълзи, от изпадането в истерия и лудост. Зад самообладанието ми се крие страстта към Артур, като дълбок воденичен вир, затворен зад шлюз. Не се осмелявам да изпусна навън дори капчица от нея. Ще рукне порой, ще настъпи потоп от тъга.

— Зная, че той искаше да бъда кралица. На смъртното си ложе той ме помоли да му дам обещание. Пред Теб, аз му дадох това обещание. Дадох го в Твоето име. Наистина го мислех. Дадох клетва да стана кралица. Но как да го сторя? Ако такава е Твоята воля, както и неговата, в което вярвам, ако такава е Твоята воля, както и тази на майка ми, в което вярвам, тогава, Боже, чуй това. Изчерпах хитростите си. Трябва да го сториш Ти. Ти трябва да ми посочиш пътя, за да го направя.