Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Всички виждаха, че той е влюбен във вас.

— Не, не са. Всички виждаха, че сме заедно, като принц и принцеса. Всички виждаха, че той идва в спалнята ми само когато му нареждаха. Не по-често. Никой не може да каже какво е ставало зад вратата на спалнята. Никой освен мен. А аз казвам, че той беше импотентен. Коя сте вие да отричате това? Дръзвате ли да ме наречете лъжкиня?

По-възрастната жена сведе глава, за да печели време.

— Щом казвате — изрече тя внимателно. — Както кажете, инфанта.

— Принцесо.

— Принцесо — повтори жената.

— И наистина го казвам. Това е моят път напред. Това всъщност е и вашият път напред. Можем да настояваме на това единствено, просто нещо и да останем в Англия, или да се върнем опечалени в Испания и да се превърнем почти в нищожества.

— Разбира се, мога да им кажа каквото желаете. Ако държите да твърдите, че съпругът ви е бил импотентен и все още сте девица, мога да кажа това. Но как това ще ви направи кралица?

— Тъй като бракът не е консумиран, не може да съществуват пречки да се омъжа за брата на принц Артур, Хари — каза Каталина със суров, решителен глас.

Доня Елвира ахна, потресена от това ново решение.

Каталина упорито продължи.

— Когато този нов пратеник пристигне от Испания, можете да го уведомите, че Божията воля и моето желание е да бъда отново принцеса на Уелс, каквато съм била винаги. Той трябва да говори с краля. Да преговаря не за наследството ми като вдовица, а за следващата ми женитба.

Доня Елвира зяпна:

— Не можете сама да уговаряте брака си!

— Мога — заяви Каталина ожесточено. — Ще го направя, а вие ще ми помогнете.

— Нима мислите, че ще ви позволят да се омъжите за принц Хари?

— Защо да не го позволят? Бракът с брат му не беше консумиран. Аз съм девица. Зестрата за краля е наполовина изплатена. Той може да задържи половината, която вече има, а ние можем да му дадем остатъка. Не е необходимо да ми изплаща вдовишкото наследство. Договорът беше подписан и подпечатан, трябва само да сменят имената, а аз вече съм тук, в Англия. Това е най-доброто решение за всички. Без него аз ставам никоя; вие със сигурност сте никоя. Вашите амбиции и тези на съпруга ви няма да се осъществят. Но ако успеем да постигнем онова, което искам, то вие ще бъдете управителка на кралско домакинство, а аз ще бъда такава, каквато е редно да бъда: принцеса на Уелс и кралица на Англия.

— Няма да ни позволят! — ахна доня Елвира, ужасена от амбицията на повереницата си.

— Ще ни позволят — каза Каталина ожесточено. — Трябва да се преборим за това. Трябва да бъдем онези, които е редно да бъдем: да не се примиряваме с по-малко.

Крал Хенри и неговата кралица, съкрушени от загубата на сина си, очакваха ново дете, и Каталина, надяваща се на благоволението им, шиеше куп изящни бебешки дрешки пред малък огън в най-малката стая на двореца Дърам в ранните дни на февруари 1503 г. Дамите ѝ, които също шиеха според възможностите си, бяха насядали надалече; доня Елвира можеше да говори с нея насаме.

— Това би трябвало да бъдат дрешките на вашето бебе — промърмори негодуващо дуенята. — Вдовица сте от една година, а не е постигнат никакъв напредък. Какво ще стане с вас?

Каталина вдигна очи от фината бродерия с черна нишка, по която работеше:

— Успокойте се, доня Елвира — каза тя тихо. — Ще стане това, което решат Бог, родителите ми и кралят.

— Вече сте на седемнайсет — каза доня Елвира със сведена глава, като упорито не изоставяше темата. — Колко време ще стоим в тази забравена от Бога страна, без да бъдете нито годеница, нито съпруга? Нито в двора, нито някъде другаде? С трупащи се сметки и все още неизплатено вдовишко наследство?

— Доня Елвира, мисля, че ако знаехте колко много ме опечаляват думите ви, не бихте ги изрекли — каза Каталина с ясен глас. — Само защото ги мърморите, свела глава към ръкоделието си като циганка, която изрича проклятия, не означава, че не ги чувам. Ако знаех какво ще се случи, щях веднага сама да ви кажа. Няма да научите нищо повече, като изричате шепнешком опасенията си.

Жената вдигна очи и срещна ясния поглед на Каталина.

— Мисля за вас — каза тя без заобикалки. — Дори ако никой друг не го прави. Дори ако този глупак посланикът и онзи идиот, пратеникът не мислят. Ако кралят не заповяда принцът да ви вземе за жена, какво ще стане с вас тогава? Ако той не ви позволи да си отидете, ако родителите ви не настоят на завръщането ви, какво ще стане тогава? Нима той просто ще ви задържи тук завинаги? Принцеса ли сте вие, или пленница? Измина почти година. Нима сте заложница за съюза с Испания? Колко време можете да чакате? Вие сте на седемнайсет години, колко дълго можете да чакате?

— Чакам — каза спокойно Каталина. — Търпеливо. Докато въпросът бъде решен.

Дуенята не каза нищо повече, Каталина нямаше енергия да спори. Знаеше, че през тази година на траур за Артур бавно и постепенно я бяха изтласквали все повече и повече в периферията на дворцовия живот. Твърдението ѝ, че е девица, не беше довело до нов годеж, както бе смятала, че ще стане; беше я направило още по-неподходяща. Викаха я в двора само за важни поводи, а и тогава зависеше от любезността на кралица Елизабет.

Майката на краля, лейди Маргарет, не проявяваше интерес към изгубилата привлекателността си испанска принцеса. Тя не се беше оказала плодовита, сега твърдеше, че никога дори не е споделяла легло, беше овдовяла и не внасяше повече пари в кралската хазна. Не беше от полза за династията на Тюдорите, освен като разменна монета в продължаващата борба с Испания. Беше без значение дали ще си стои в къщата в Странд, или ще бъде повикана в двора. Освен това на нейна светлост майката на краля не се нравеше начинът, по който новият Уелски принц гледаше овдовялата си снаха.

Винаги щом я срещнеше, принц Хари приковаваше очи в нея с предаността на малко кученце. Нейна светлост майката на краля тайно беше решила, че ще ги държи разделени. Смяташе, че момичето се усмихва на младия принц твърде топло, смяташе, че насърчава момчешкото му обожание, за да поласкае чуждоземната си суета. Нейна светлост майката на краля негодуваше срещу опитите на когото и да било да влияе върху единствения жив син и наследник. Освен това нямаше доверие на Каталина. Защо младата вдовица би насърчавала един девер, който беше почти с шест години по-млад от нея? Какво се надяваше да спечели от приятелството с него? Нима не знаеше, че го пазят внимателно почти като малко дете: той спеше в бащините си покои, бе придружаван и наглеждан денонощно, постоянно надзираван? Какво се надяваше да постигне испанската вдовица, като му изпращаше книги, учеше го на испански, смееше се на акцента му и го гледаше как язди на манежа, сякаш се обучаваше да стане неин странстващ рицар?

Нищо нямаше да излезе от това. Нищо не можеше да излезе от това. Но нейна светлост майката на краля не позволяваше никой друг освен самата нея да бъде близък с Хари, и постанови гостуванията на Каталина в двора да бъдат редки и кратки.

Самият крал беше достатъчно любезен с Каталина, когато я виждаше, но тя чувстваше как я оглежда, сякаш беше някакво съкровище, което бе откраднал. С него винаги се чувстваше като някакъв трофей — а не като млада жена на седемнайсет години, напълно зависима от почтеността му, негова дъщеря по брак.

Ако можеше да се застави да говори за Артур пред свекърва си или пред краля, може би те щяха да я потърсят, за да споделят скръбта си. Но тя не можеше да използва името му, за да си спечели тяхното благоволение. Дори година след смъртта му не можеше да мисли за него, без да изпитва стягане в гърдите, което бе толкова силно, та ѝ се струваше, че дъхът ѝ ще секне само от скръб. Все още не можеше да изрече името му на глас. Със сигурност не можеше да разчита скръбта да ѝ помогне в двора.

— Но какво ще стане? — продължи доня Елвира.

Каталина извърна глава.

— Не знам — каза тя кратко.

— Може би ако това бебе на кралицата се окаже син, кралят ще ни изпрати обратно в Испания — продължаваше дуенята.

Каталина кимна:

— Може би.

Дуенята познаваше Каталина достатъчно добре, за да разпознае мълчаливата ѝ решителност.

— Бедата е, че все още не искате да заминете — прошепна тя. — Кралят може да ви задържи като залог срещу парите от зестрата ви, родителите ви може да ви позволят да останете; но ако настоявате, бихте могли да си отидете у дома. Все още си мислите, че може да ги накарате да ви омъжат за Хари; но ако това можеше да се случи, досега вече щяхте да сте сгодени. Трябва да се откажете. Тук сме вече от година, а вие не постигате напредък. Ще държите всички ни като в капан тук, докато претърпите поражение.

Пясъчнорусите мигли на Каталина се спуснаха и забулиха очите ѝ.

— О, не — каза тя. — Не мисля така.

На вратата рязко се потропа.

— Спешно съобщение за вдовстващата принцеса на Уелс! — провикна се гласът.

Каталина пусна ръкоделието си и се изправи. Дамите ѝ също скочиха. Толкова необичайно беше да се случи нещо в тихия двор в Дърам Хаус, че всички бяха обзети от силно вълнение.

— Е, добре, пуснете го да влезе! — възкликна Каталина.

Мария де Салинас отвори рязко вратата и един от камериерите на кралската спалня влезе и коленичи пред принцесата.

— Скръбни новини — каза той кратко. — Син, принц, се роди на кралицата и почина. Нейна светлост кралицата също почина. Дано Бог помогне на негова светлост в царствената му скръб.

— Какво? — запита доня Елвира, опитвайки се да възприеме зашеметяващия порой от събития.