— Така беше и с издръжката ми, а вие не успяхте да го накарате да я изплати — каза тя остро.

— Трябваше да предадете съдовете си веднага щом пристигнахте.

— И в какво да се храня? — избухна гневно тя.

Той стоеше дръзко пред нея. Знаеше онова, което Каталина все още не разбираше — че тя няма власт. С всеки изминал ден, в който не съобщаваше, че очаква дете, тя ставаше все по-незначителна. Беше сигурен, че тя не носи плод в утробата си. Сега я смяташе за глупачка; с мълчанието си беше откупила малко време — но за какво? Неодобрението ѝ спрямо него не беше от особено значение; скоро тя щеше да си отиде. Тя можеше да се гневи, но нищо нямаше да се промени.

— Защо изобщо се съгласихте на подобен договор? Трябва да сте знаели, че той няма да го уважи.

Посланикът сви рамене. Разговорът беше безсмислен.

— Как бихме могли да предположим, че ще се стигне до такова трагично събитие? Кой би могъл да си представи, че принцът ще умре, точно когато навлиза в своята зрелост? Толкова е печално.

— Да, да — каза Каталина. Беше си обещала, че никога няма да плаче за Артур пред никого. Сълзите трябваше да се сдържат. — Но сега, благодарение на този договор, кралят е затънал в дългове към мен. Трябва да върне зестрата, която му беше изплатена, не може да получи съдовете ми, а ми дължи и вдовишкото наследство. Господин посланик, сигурно знаете, че той никога няма да плати толкова много. И явно няма да ми изплаща рентите от — къде беше? — Уелс и… и Корнуол — цяла вечност.

— Само докато се омъжите повторно — отбеляза той. — Трябва да ви изплаща вдовишкото наследство, докато се омъжите повторно. А трябва да приемем, че скоро ще се омъжите повторно. Техни величества ще искат да се върнете у дома, за да ви уредят нов брак. Предполагам, че пратеникът пристига да ви отведе у дома точно затова. Вероятно вече са ви изготвили нов брачен договор. Навярно вече сте сгодена.

За един миг Де Пуебла успя да забележи потреса, изписал се на лицето ѝ, после тя се извърна рязко от него и се загледа през прозореца към вътрешния двор пред двореца и отворените порти към шумните оживени улици отвън.

Той гледаше стегнато изопнатите рамене и напрегнатата извивка на врата ѝ, изненадан, че опитът му да заговори за повторната ѝ женитба я беше засегнал толкова силно. Защо трябваше да е толкова шокирана при споменаването за брак? Нима не знаеше, че ще си отиде у дома само за да я омъжат отново?

Каталина остави мълчанието да се проточи, докато гледаше към улицата отвъд портата на Дърам Хаус. Беше толкова различно от родината ѝ. Нямаше мургави мъже в красиви одежди, нямаше забулени жени. Нямаше улични търговци с изобилни купчини подправки, нямаше продавачи на цветя, залитащи под малки планини от разцъфнали цветове. Нямаше търговци на билки, нито лекари или астрономи, практикуващи занятието си, сякаш знанието би могло да бъде свободно достъпно за всички. Нямаше хора, пристъпващи безмълвно към джамията за молитва по пет пъти на ден, нямаше постоянен плисък на водоскоци. Вместо това отекваха шумът и хаосът на един от най-великите градове в света, неумолимата, неспирна суматоха, съпровождаща процъфтяването и търговията, носеше се звън от камбаните на стотици църкви. Това беше град, преливащ от увереност, богат от собствените си занятия, разточително заможен.

— Това е домът ми сега — каза тя. Решително пренебрегна появилите се в ума ѝ представи за един по-топъл град, една по-малка общност, за по-лесен, по-екзотичен свят. — Кралят не бива да мисли, че ще си отида у дома и ще се омъжа повторно, сякаш нищо не се е случило. Родителите ми не бива да мислят, че могат да променят предопределената ми съдба. Аз бях възпитана да стана принцеса на Уелс и кралица на Англия. Няма да позволя да бъда отхвърлена като неизплатим дълг.

Посланикът, потомък на раса, познала разочарованието, далеч по-възрастен и по-мъдър от момичето, което стоеше на прозореца, ѝ се усмихна, макар тя да беше с гръб и да не го виждаше.

— Разбира се, че ще стане така, като пожелаете — излъга той с лекота. — Ще пиша на баща ви и майка ви и ще съобщя, че предпочитате да чакате тук, в Англия, докато се реши бъдещето ви.

Каталина се обърна гневно към него.

— Не, аз ще реша бъдещето си.

Той трябваше да прехапе вътрешната страна на бузите си, за да скрие усмивката си.

— Разбира се, че ще го сторите, инфанта.

— Вдовстваща принцеса.

— Вдовстваща принцесо.

Тя си пое дъх; но когато проговори, гласът ѝ бе напълно овладян.

— Можете да кажете на баща ми и майка ми, а ще съобщите и на краля, че не очаквам дете.

— Наистина — промълви той. — Благодаря ви, че ни уведомихте. Това прави всичко много по-ясно.

— Как така?

— Кралят ще ви освободи. Можете да си отидете у дома. Той няма да има претенции към вас, няма да се интересува от вас. Не може да има причина да останете. Ще трябва да уредя нещата, но наследството, което ви се полага като на вдовица, може да пристигне след вас. Можете да тръгнете веднага.

— Не — заяви тя.

Де Пуебла беше изненадан.

— Вдовстваща принцесо, можете да бъдете освободена от това провалено начинание. Можете да си отидете у дома. Свободна сте да заминете.

— Искате да кажете, англичаните смятат, че нямат полза от мен?

Той сви рамене съвсем леко, сякаш за да попита: каква полза имаше наистина от нея, след като не беше нито девица, нито майка?

— Какво друго можете да правите тук? Вашето време тук изтече.

Тя още не беше готова да му разкрие целия си план.

— Ще пиша на майка си — беше всичко, което благоволи да отговори. — Но не трябва да правите приготовления за заминаването ми. Възможно е да остана в Англия малко по-дълго. Ако трябва да се омъжа повторно, бих могла да се омъжа повторно в Англия.

— За кого? — запита настоятелно той.

Тя извърна поглед от него.

— Откъде да знам? Редно е родителите ми и кралят да решат.

* * *

Трябва да намеря начин да внуша на краля идеята за женитбата ми с Хари. Нима сега, когато знае, че не очаквам дете, няма да му хрумне, че решението на всичките ни затруднения е да ме омъжи за Хари?

Ако имах по-голямо доверие на Де Пуебла, щях да го помоля да намекне на краля, че може да бъда сгодена за Хари. Но аз му нямам доверие. Той обърка първия ми брачен договор, не искам да обърка и този.

Ако можех да изпратя писмо на майка ми, без Де Пуебла да го види, тогава бих могла да ѝ съобщя за плана си, за плана на Артур.

Но не мога. Сама съм в това начинание. Наистина, чувствам се така ужасно сама.

* * *

— Ще провъзгласят принц Хари за новия Уелски принц — каза тихо в последната седмица на юни доня Елвира на принцесата, докато решеше с четка косата ѝ. — Той ще бъде Хари, принц на Уелс.

Очакваше момичето да рухне при това последно прекъсване на връзките ѝ с миналото, но Каталина само огледа стаята.

— Оставете ни — каза тя кратко на прислужничките, които изваждаха нощницата ѝ и оправяха леглото.

Те излязоха тихо и затвориха вратата след себе си. Каталина отметна коси назад и срещна погледа на доня Елвира в огледалото. Подаде ѝ отново четката и ѝ кимна да продължи.

— Искам да пишете на родителите ми и да им съобщите, че бракът ми с принц Артур не е бил консумиран — изрече тя гладко. — Аз съм девица, каквато бях, когато напуснах Испания.

Доня Елвира беше зашеметена; четката увисна във въздуха, устата ѝ беше отворена.

— Сложиха ви в леглото пред очите на целия двор — каза тя.

— Той беше импотентен — каза Каталина, с твърдо като диамант лице.

— Бяхте заедно по веднъж седмично.

— Безуспешно — каза тя, без да трепне. — Това беше много опечаляващо и за него, и за мен.

— Инфанта, никога не споделихте нищо. Защо не ми казахте?

Погледът на Каталина беше замъглен:

— Какво да кажа? Бяхме младоженци. Той беше много млад. Мислех си, че всичко ще се оправи с времето.

Доня Елвира дори не се престори, че ѝ вярва.

— Принцесо, не е нужно да казвате това. Фактът, че сте била съпруга, не би навредил на бъдещето ви. Това, че сте вдовица, не е пречка пред един добър брак. Ще ви намерят някого. Ще намерят подходящ мъж за вас, не е нужно да се преструвате…

— Не искам „някого“ — каза Каталина ожесточено. — Вие би трябвало да знаете това също така добре, както и аз. Аз съм родена да бъда принцеса на Уелс и кралица на Англия. Най-голямото желание на Артур беше да бъда кралица на Англия. — Тя се отдръпна от мислите си за него, от желанието да каже нещо повече. Прехапа устна: не биваше да се опитва да изрича името му. Пребори се със сълзите и си пое дъх. — Сега съм недокосната девица, каквато бях в Испания. Ще им кажете това.

— Но не е нужно да казваме нищо, във всеки случай можем да се върнем в Испания — изтъкна по-възрастната жена.

— Ще ме омъжат за някой благородник, може би ерцхерцог — каза Каталина. — Не искам отново да бъда отпратена. Нима искате да управлявате домакинството ми в някой малък испански замък? Или в Австрия? Или нещо по-лошо? Вие ще трябва да дойдете с мен, не забравяйте. Искате ли да свършите в Нидерландия или в Германия?

Очите на доня Елвира бързо се стрелнаха встрани: тя разсъждаваше ожесточено.

— Никой няма да ни повярва, ако кажем, че сте девица.

— Ще повярват. Вие трябва да им кажете. Никой не би дръзнал да попита мен. Вие можете да им кажете. Вие трябва да сте тази, която ще им каже. Ще ви повярват, защото сте ми близка, по-близка от майка.

— Досега не казвах нищо.

— И така беше редно. Но сега ще проговорите, доня Елвира. Ако изглежда, че не знаете, или ако вие казвате едно нещо, а аз казвам друго, всички ще разберат, че не се ползвате с доверието ми, че не сте изпълнявали задълженията си както трябва. Ще помислят, че не се грижите добре за интересите ми, че сте изгубили моето благоволение. Мисля, че майка ми би ви повикала да се върнете, посрамена и в немилост, ако разбере, че съм девица, а вие дори не сте знаели. Никога няма отново да служите в кралски двор, ако решат, че сте ме пренебрегвали.