Филипа Грегъри - Вярната принцеса

* * *

Ще трябва да проявя хитрост. Ще трябва да бъда по-хитра от крал Хенри Тюдор, по-решителна от майка му. Изправена пред тях двамата, не знам дали мога да се справя успешно. Но трябва да се справя. Дадох обещание, ще изрека лъжата си. Англия ще бъде управлявана така, както искаше Артур. Розата ще цъфти отново, ще създам онази Англия, която искаше той.

Иска ми се да можех да взема със себе си лейди Маргарет, за да ме съветва, липсва ми приятелството ѝ, липсва ми нейната трудно спечелена мъдрост. Иска ми се да можех да видя спокойния ѝ поглед и да я чуя как ме съветва да се примиря, да преклоня глава пред съдбата си, да се покоря на Божията воля. Не бих последвала съвета и — но ми се иска да можех да го чуя.

Кройдън, май 1502 г.

Принцесата и нейната свита пристигнаха в двореца Кройдън и доня Елвира поведе Каталина към личните ѝ покои. Поне този път момичето не се оттегли в спалнята си и не затвори вратата след себе си: застана в пищната зала за аудиенции, като се оглеждаше наоколо.

— Зала, подобаваща за една принцеса — каза тя.

— Но тя не ви принадлежи — каза доня Елвира, нетърпелива да запознае повереницата си с положението ѝ. — Не ви е подарена. Само ви е дадена да я използвате.

Младата жена кимна.

— Подходяща е — каза тя.

— Испанският посланик е тук — каза ѝ доня Елвира. — Да му съобщя ли, че няма да го приемете?

— Ще го приема — каза Каталина тихо. — Поканете го да влезе.

— Не сте длъжна да…

— Може да носи вести от майка ми — каза тя. — Бих искала да получа съвет от нея.

Дуенята се поклони и отиде да намери посланика. Той беше в галерията пред залата за аудиенции, потънал в разговор с отец Алесандро Джералдини, свещеника на принцесата. Доня Елвира изгледа и двамата с неприязън. Свещеникът беше висок, красив мъж, смуглата му привлекателност беше в рязък контраст с външността на събеседника му. Посланикът, доктор Де Пуебла, беше съвсем дребен в сравнение с него; беше се облегнал на един стол, за да поддържа изкривения си гръбнак, сакатият му крак бе подпъхнат зад другия, светлото му дребно лице грееше от вълнение.

— Възможно е тя да чака дете? — каза шепнешком посланикът. — Сигурен ли сте?

— Дай Боже да е така. Тя определено храни надежди за това — потвърди изповедникът.

— Доктор Де Пуебла! — троснато каза дуенята, на която не се понрави заговорническата атмосфера, възцарила се между двамата мъже. — Ще ви заведа при принцесата още сега.

Де Пуебла се обърна и се усмихна на сприхавата жена.

— Разбира се, доня Елвира — каза той спокойно. — Тръгвам веднага.

Доктор Де Пуебла влезе, накуцвайки, в стаята: богато украсената му черна шапка вече беше в ръката му, върху дребното му лице имаше неубедителна усмивка. Поклони се ниско с елегантен жест и се приближи да огледа принцесата.

Веднага беше поразен колко много се бе променила за толкова кратко време. Беше дошла в Англия като момиче, изпълнена с детински оптимизъм. Той я беше смятал за разглезено дете, защитено от суровостта на истинския свят. В излезлия сякаш от вълшебните приказки дворец Алхамбра тя беше галената, най-малка дъщеря на най-могъщите монарси в християнския свят. Пътуването ѝ до Англия беше първото истинско неудобство, което бе принудена да понесе, и тя се беше оплаквала горчиво от това, сякаш той можеше да направи нещо, за да промени времето. В сватбения си ден, докато стоеше до Артур и слушаше приветствията за него, тя за първи път бе поставена на второ място след някой друг освен могъщите си родители.

Но сега пред него стоеше момиче, което нещастието бе оформило и му беше придало прекрасна зрелост. Тази Каталина беше по-слаба и по-бледа, но с нова, духовна красота, закалена от трудностите. Той си пое рязко дъх. Тази Каталина бе млада жена с присъствието и излъчването на кралица. Чрез скръбта тя се беше превърнала не само във вдовица на Артур, но и в дъщеря на майка си. Това беше принцеса от династията, победила най-могъщия враг на християнския свят. Това беше истинска плът от плътта и кръв от кръвта на Изабела Кастилска. Беше хладнокръвна, беше сурова. Той силно се надяваше, че тя няма да създава трудности.

Де Пуебла ѝ отправи усмивка, с която искаше да я насърчи, и видя как тя го оглежда внимателно без ответна топлина в лицето. Поднесе му ръката си, а после седна в дървен стол с права облегалка пред огъня.

— Можете да седнете — каза любезно, като му посочи един по-нисък стол, по-далече от огъня.

Той се поклони отново и седна.

— Имате ли съобщения за мен?

— Съболезнователни, от краля и от кралица Елизабет, от нейна светлост майката на краля и от самия мен, разбира се. Ще ви поканят в двора, след като се съвземете от пътуването си и траурът ви приключи.

— Колко време трябва да бъда в траур? — попита Каталина.

— Нейна светлост майката на краля постанови, че трябва да останете в усамотение в продължение на месец след погребението. Но тъй като през това време не сте били в двора, тя постанови да останете тук, докато ви нареди да се върнете в Лондон. Загрижена е за вашето здраве…

Той направи пауза, надявайки се, че тя сама ще каже дали чака дете или не, но тя остави мълчанието да се проточи.

Помисли си да я попита направо:

— Инфанта…

— Редно е да ме наричате „принцеса“ — прекъсна го тя. — Аз съм принцеса на Уелс.

Той се поколеба, объркан.

— Вдовстваща принцеса — поправи я тихо.

Каталина кимна.

— Естествено. Подразбира се. Носите ли писма от Испания?

Той се поклони и ѝ даде писмото, което носеше в скрития джоб на ръкава си. Тя не го сграбчи като дете и не побърза да го отвори на мига. Благодари с кимване и го задържа.

— Не искате ли да го отворите сега? Не искате ли да отговорите?

— Когато напиша отговора си, ще ви повикам — каза тя простичко, утвърждавайки властта си над него. — Ще изпратя да ви повикат, когато имам нужда от вас.

— Разбира се, ваша светлост. — Той приглади мъхнатото кадифе на панталона си, за да скрие раздразнението си, но вътрешно смяташе за безочие и дързост инфантата, понастоящем вдовица, да дава заповеди, докато преди това принцесата на Уелс бе отправяла вежливи молби. Помисли си, че може би в крайна сметка, не харесва тази нова, израснала Каталина.

— А вие имате ли вести от техни испански величества? — попита тя. — Уведомиха ли ви относно желанията си?

— Да — каза той, като се питаше доколко е редно да ѝ го съобщи. — Разбира се, кралица Изабела се тревожи, че не сте добре. Помоли ме да попитам за здравето ви и да ѝ докладвам.

Потайна сянка премина по лицето на Каталина.

— Ще пиша на майка си, кралицата, и ще ѝ съобщя какво ново има около мен — каза тя.

— Тя беше нетърпелива да узнае… — поде той, като се опитваше да изкопчи отговора на най-важния въпрос: имате ли наследник? Чакаше ли дете принцесата?

— Няма да се доверя на никого освен на майка си.

— Не можем да предприемем постъпки по въпроса за наследството ви като вдовица и за споразуменията относно положението ви, докато не узнаем какво е положението — каза той безцеремонно. — Това би променило всичко.

Тя не избухна гневно, както беше очаквал. Наклони глава: владееше се напълно.

— Ще пиша на майка си — повтори тя, сякаш съветът му не беше от особено значение.

Той разбра, че няма да изкопчи нищо повече от нея. Но поне свещеникът му беше казал, че тя може би чака дете, а той трябваше да знае. Кралят щеше да се радва да узнае, че съществува поне възможност за наследник. Във всеки случай тя не беше отрекла. От мълчанието ѝ можеше да се извлече полза.

— Тогава ще ви оставя да прочетете писмото си.

Той се поклони.

Тя го отпрати с небрежен жест, обърна се и се загледа в пламъците на малкия летен огън. Посланикът отново се поклони и, тъй като тя не го гледаше, огледа преценяващо фигурата ѝ. Не забеляза разцъфтяването, което се забелязва в ранна бременност, но някои жени понасяха зле това състояние в първите месеци. Бледността ѝ можеше да се дължи на сутрешно гадене. За един мъж бе невъзможно да прецени. Щеше да му се наложи да разчита на мнението на изповедника, и да го съобщи предпазливо.

* * *

Отварям, писмото от майка си с ръце, които треперят толкова силно, че едва успявам да счупя печатите. Първото, което забелязвам, е колко кратко е писмото: само една страница.

— О, Madre — прошепвам. — Само толкова?

Навярно е бързала; но съм горчиво наскърбена, когато виждам, че е писала толкова кратко! Ако знаеше колко много искам да чуя гласа ѝ, щеше да напише двойно по-дълго писмо. Бог ми е свидетел, не мисля, че бих могла да се справя с това без нея; аз съм само на шестнайсет години и половина, имам нужда от майка си.

Прочитам краткото писмо веднъж, а после, невярващо, го прочитам отново.

Това не е писмо от любяща майка до нейната дъщеря. Не е писмо от жена до любимото ѝ дете, и то — дете на ръба на отчаянието. Студено, властно, тя е написала писмо от кралица на принцеса. Пише съвсем делово. Със същия успех можем да сме двама търговци, които приключват сделка.

Тя казва, че трябва да остана в предоставената ми къща, докато получа следващото си месечно кървене и се уверя, че не очаквам дете. Ако случаят е такъв, трябва да наредя на доктор Де Пуебла да поиска изплащането на наследството ми като вдовстваща принцеса на Уелс, и веднага щом получа пълната парична сума, а {m underline}не преди това{m} (подчертано, за да не е възможно да стане грешка), трябва да отплавам за Испания.