— Една принцеса на Уелс има ли дом и в Лондон освен този тук? — попита тя. — В замъка Бейнардс ли ще се върна?

— Не сте принцеса на Уелс — поде лейди Маргарет. Готвеше се да обясни, но погледът, който Каталина обърна към нея, беше изпълнен с такъв мрачен гняв, че тя се поколеба. — Моля да ме извините — каза тя. — Помислих си, че може би не сте разбрали…

— Да разбера какво?

Бялото лице на Каталина бавно порозовяваше от гняв.

— Принцесо?

— Принцеса на какво? — процеди Каталина.

Лейди Маргарет се сниши в реверанс и не се надигна.

— Принцеса на какво? — изкрещя Каталина високо, вратата се отвори зад тях, доня Елвира влезе бързо в стаята, а после спря, когато видя Каталина на крака, с пламнали от гняв бузи, и лейди Маргарет на колене. Излезе отново, без да каже и дума.

— Принцеса на Испания — каза лейди Маргарет много тихо.

Настъпи напрегнато мълчание.

— Аз съм принцесата на Уелс — каза Каталина бавно. — Цял живот съм била принцеса на Уелс.

Лейди Маргарет се надигна и я погледна в лицето.

— Сега сте вдовстващата принцеса.

Каталина затисна устата си с ръка, за да удържи един болезнен вик.

— Съжалявам, принцесо.

Каталина поклати глава, останала без думи, притиснала устата си с юмрук, за да заглуши мъчителните си вопли. Лицето на лейди Маргарет беше мрачно.

— Ще ви наричат вдовстваща принцеса.

— Никога няма да отговоря на това обръщение.

— Това е титла, показваща уважение. Вместо обикновената английска дума „вдовица“.

Каталина стисна зъби и се извърна от приятелката си, за да погледне през прозореца.

— Можете да се изправите — каза тя през зъби. — Няма нужда да коленичите пред мен.

По-възрастната жена се изправи на крака и се поколеба.

— Кралицата ми пише. Искат да знаят как сте със здравето. Не само дали се чувствате добре и достатъчно силна, за да пътувате; всъщност трябва да знаят дали е възможно да чакате дете.

Каталина сключи ръце, и извърна лице, така че лейди Маргарет да не види студения ѝ гняв.

— Ако чакате дете и това дете е син, тогава той ще бъде принц на Уелс, а след това крал на Англия, а вие ще бъдете „нейна светлост, майката на краля“ — напомни ѝ тихо лейди Маргарет.

— А ако не очаквам дете?

— Тогава сте вдовстваща принцеса, а принц Хари е Уелски принц.

— А когато кралят умре?

— Тогава принц Хари ще стане крал.

— А аз?

Лейди Маргарет безмълвно сви рамене. „За вас почти нищо“ — казваше жестът. На глас тя каза:

— Вие все още сте инфантата. — Лейди Маргарет се опита да се усмихне. — Каквато ще бъдете винаги.

— А следващата кралица на Англия?

— Ще бъде съпругата на принц Хари.

Гневът напусна Каталина, тя отиде до огнището и се хвана за високата полица над него, за да не залитне. Малкият огън, който гореше зад решетката, не излъчваше топлина, която тя да може да почувства през плътната черна пола на траурната си рокля. Втренчи се в пламъците, сякаш искаше да проумее какво беше станало с нея.

— Отново се превърнах в това, което бях като тригодишно дете — каза тя бавно. — Инфантата на Испания, а не принцесата на Уелс. Невръстно дете. Без значение.

Лейди Маргарет, чиято собствена кралска кръв бе старателно „замърсена“ чрез брак с по-низш от нея човек, за да не може да представлява заплаха за заемания от Тюдорите престол на Англия, кимна.

— Принцесо, приемате положението на своя съпруг. Винаги е така за всички жени. Ако нямате нито съпруг, нито син, вие сте жена без положение. Имате само онова, с което сте родена.

— Ако се прибера у дома в Испания като вдовица и ме омъжат за ерцхерцог, ще бъда ерцхерцогиня Каталина, и изобщо няма да бъда принцеса. Няма да бъда принцеса на Уелс, и никога няма да стана кралица на Англия.

Лейди Маргарет кимна.

— Също като мен — каза тя.

Каталина обърна глава.

— Като вас?

— Аз бях принцеса от династията на Плантагенетите, племенница на крал Едуард, сестра на Едуард Уорик — наследникът на трона на крал Ричард. Ако крал Хенри беше загубил битката при Босуърт, сега на трона щеше да бъде крал Ричард, брат ми щеше да бъде негов наследник и Уелски принц, а аз щях да бъда принцеса Маргарет, каквато съм родена да бъда.

— Вместо това сте лейди Маргарет, съпруга на управителя на малък замък, дори не негов собствен, на края на Англия.

По-възрастната жена кимна в знак на съгласие с мрачното описание на положението си.

— Защо не отказахте? — попита Каталина грубо.

Лейди Маргарет хвърли поглед зад гърба си, за да се увери, че вратата на приемната е затворена и никоя от дамите на Каталина не може да чуе.

— Как бих могла да откажа? — попита тя простичко. — Брат ми беше в Тауър само защото беше роден принц. Ако бях отказала да се омъжа за сър Ричард, щях да се присъединя към брат си. Брат ми положи горката си глава на дръвника само защото носеше своето име. Като момиче, аз имах шанс да променя името си. Това и сторих.

— Имали сте шанс да бъдете кралица на Англия! — възрази Каталина.

Лейди Маргарет се отдръпна от енергичния изблик на по-младата жена.

— Става това, което е Божия воля — каза тя простичко. — Моят шанс, такъв, какъвто беше, бе пропилян. Вашият също. Ще трябва да намерите начин да живеете без съжаления, инфанта.

Каталина не каза нищо, но изражението, с което се обърна към приятелката си, беше сдържано и студено.

— Ще намеря начин да осъществя съдбата си — каза тя. — Ар… — млъкна рязко: не можеше да изрече името му, дори пред приятелката си. — Веднъж водих разговор за това какво означава да предявиш правото си над онова, което ти се полага — каза тя. — Сега го разбирам. Ще трябва да бъда претендент за правата на собствената си личност. Ще настоявам на своето. Зная какъв е дългът ми и какво трябва да направя. Ще изпълня Божията воля, каквито и трудности да ми донесе това.

По-възрастната жена кимна.

— Може би Бог повелява да приемете съдбата си. Може би Божията воля е да се примирите — предположи тя.

— Не, Той не повелява това — заяви Каталина.

* * *

Няма да кажа на никого какво обещах. Няма да кажа на никого, че в сърцето си все още съм принцеса на Уелс, винаги ще бъда принцеса на Уелс, докато не видя сватбата на сина си и видя снаха си коронясана. Няма да кажа на никого, че сега разбирам какво ми каза Артур: че дори една принцеса по рождение може да бъде принудена да отстоява титлата си.

Не съм казала на никого дали чакам дете или не. Но зная много добре. Получих месечното си кървене през април: няма бебе. Няма принцеса Мери, няма принц Артур. Моят любим, моят единствен любим, е мъртъв и не ми остана нищо от него, нито дори нероденото му дете.

Няма да кажа нищо, макар че хората постоянно любопитстват и искат да разберат. Трябва да обмисля какво да правя, и как да предявя претенции за трона, който Артур искаше за мен. Трябва да помисля как да спазя обещанието си към него, как да изрека лъжата, която той поиска да изрека. Как мога да я направя убедителна, как мога да заблудя самия крал и неговата майка с остър ум и суров поглед.

Но аз обещах, няма да отстъпя от думата си. Той ме помоли да дам обещание и ми продиктува лъжата, която трябва да изрека, и аз дадох съгласието си. Няма да го предам. Това е последното нещо, което той поиска от мен, и аз ще го направя. Ще го направя за него, и ще го направя заради любовта ни.

О, любов моя, ако знаеше колко силно копнея да те видя.

* * *

Каталина потегли за Лондон с носилка с поръбените в черно завеси, затворени плътно, за да скриват красотата на потъналите в цвят околности. Не виждаше как хората докосват почтително шапките си или правят реверанси, докато процесията лъкатушеше през английските селца. Не чуваше как мъжете и жените подвикват: „Бог да ви благослови, принцесо!“, докато носилката се тръскаше бавно надолу по селските улици. Не знаеше, че всяка млада жена в страната се кръстеше и се молеше да не я сполети късметът на клетата испанска принцеса, която беше дошла толкова далеч заради любовта си, а после бе изгубила съпруга си само след пет месеца.

Тя смътно забелязваше тучната зеленина наоколо, зърното, което се наливаше в нивите, и угоения добитък в крайречните ливади. Когато пътят им се виеше през гъсти гори, тя забелязваше прохладната зелена сянка и гъсто преплетените листа на балдахина от клони над пътя. Стада елени изчезваха в петнистата сянка, тя чуваше крясъка на кукувица или тракането на някой кълвач. Това бяха красиви местности, богати земи, прекрасно наследство за двама млади. Тя си мислеше за желанието на Артур да защити тази своя земя от шотландците, от маврите. За решимостта му да царува тук по-добре и по-справедливо, отколкото някой е царувал преди.

Тя не разговаряше със своите домакини по пътя, които приписваха мълчанието ѝ на скръбта и я съжаляваха заради това. Не говореше с дамите си, нито дори с Мария, която беше до нея, изпълнена с мълчаливо съчувствие, нито с доня Елвира, която, при настъпилата криза в испанските дела, беше навсякъде; съпругът ѝ организираше отсядането в различни къщи по пътя, самата тя се разпореждаше относно храната на принцесата, спалното ѝ бельо, компаньонките ѝ, храненето ѝ. Каталина не казваше нищо и ги оставяше да правят с нея, каквото искат.

Някои от нейните домакини смятаха, че е така дълбоко потънала в скръб, че е неспособна да говори, и се молеха да възвърне разума си, да се върне в Испания и да сключи нов брак, който щеше да ѝ донесе нов съпруг в замяна на предишния. Онова, което не знаеха, беше че Каталина пазеше своята скръб по съпруга си на скрито място дълбоко в себе си. Умишлено отлагаше скръбта си за момента, когато щеше да може спокойно да ѝ се отдаде. Докато се тръскаше по пътя в носилката, тя не плачеше за него: блъскаше си ума как да изпълни мечтата му. Питаше се как да се подчини на онова, което беше поискал от нея. Мислеше как да изпълни обещанието, дадено пред смъртното ложе на единствения млад мъж, когото някога беше обичала.