Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Обещай ми…

— Ще се върна. Ще се оправиш.

— Моля те.

Лейди Маргарет отвори вратата по-широко и хвана Каталина за ръката.

— За негово собствено добро — каза тя тихо. — Трябва да го оставите.

Каталина се отдръпна от стаята; погледна назад през рамо. Артур повдигна ръка на няколко сантиметра от скъпата завивка.

— Обещай — каза той. — Моля те. Заради мен. Обещай. Обещай ми сега, любима.

— Обещавам — думите се откъснаха от устните ѝ.

Ръката му падна, тя го чу да издава лека въздишка на облекчение.

Това бяха последните думи, които си казаха.

В шест часа, по вечерня, изповедникът на Артур, доктор Елденхам, извърши последното миропомазване и Артур почина скоро след това. Каталина коленичи на прага, докато свещеникът помазваше съпруга ѝ с елея, и сведе глава, изслушвайки благословията. Остана на колене и не се изправи, докато не ѝ казаха, че момчето, което бе неин съпруг, е мъртво и че тя е вдовица на шестнайсет години.

Лейди Маргарет от едната ѝ страна и доня Елвира от другата, почти отнесоха, почти завлякоха Каталина до спалнята ѝ. Каталина се вмъкна между студените завивки на леглото си и разбра, че колкото и дълго да чакаше там, нямаше да чуе тихите стъпки на Артур по бойниците отвън пред стаята ѝ, и почукването му на вратата. Никога повече нямаше да отвори вратата и да пристъпи в обятията му. Никога повече той нямаше да я грабне и отнесе в леглото ѝ, след като тя цял ден беше жадувала да бъде в прегръдките му.

— Не мога да го повярвам — каза тя накъсано.

— Изпийте това — каза лейди Маргарет. — Лекарят го остави за вас. Отвара за сън. Ще ви събудя по обяд.

— Не мога да повярвам.

— Принцесо, пийте.

Каталина изпи отварата наведнъж, без да обръща внимание на горчивия вкус. Повече от всичко друго искаше да заспи и да не се събуди никога повече.

* * *

Онази нощ сънувах, че съм на върха на голямата порта на червената крепост, която пази и обкръжава двореца Алхамбра. Над главата ми знамената на Кастилия и Арагон се вееха и плющяха като платната на корабите на Кристобал Колон. Когато засенчих очи от есенното слънце, загледана през голямата равнина на Гранада, видях простата, позната красота на земята, жълто-кафявата почва, пресечена от хиляди малки канали, по които преминаваше вода от една нива към друга. Под мен беше белостенният град Гранада, дори сега, десет години след нашето завоевание, все още безспорно мавърски град: къщите — до една подредени около сенчести вътрешни дворове, с водоскоци, плискащи се прелъстително в средата, с градини, изпълнени с аромата на късно цъфтящи рози, и клоните на дърветата, натежали от плод.

Някой ме викаше:

— Къде е инфантата?

И в съня си аз отговорих:

— Аз съм Катерина, кралица на Англия. Това е моето име сега.

* * *

Погребаха Артур, Уелски принц, в деня на свети Георги14, светеца-покровител на Англия, след кошмарно пътуване от Лъдлоу до Устър, когато дъждът плющеше толкова силно, че едва си проправяха път. Пътищата бяха залети, крайречните ливади — потънали до колене във вода от поройните дъждове, а Тийм беше преляла от бреговете си и не можеха да минават през бродовете. Трябваше да използват волски каруци за погребалната процесия — конете нямаше как да си проправят път през тинята и калта по пътищата — а когато най-после с големи усилия стигнаха в Устър, всички украси и черното сукно бяха подгизнали.

Стотици хора наизлязоха да видят как печалният кортеж минава през улиците до катедралата. Стотици плакаха за загубата на розата на Англия. След като положиха ковчега му в криптата под мястото за хористите, служителите от домакинството на принца счупиха жезлите, белег на службата им, и ги хвърлиха в гроба при изгубения си господар. За тях всичко беше свършило. Всичко, на което се бяха надявали, служейки на такъв млад и обещаващ принц, беше приключило. Всичко беше свършило за Артур. Сякаш всичко бе свършило и никога не можеше отново да бъде поправено.

* * *

Не, не, не.

* * *

През първия месец на траура Каталина остана в покоите си. Лейди Маргарет и доня Елвира обявиха, че е болна, но не е в опасност. В действителност се бояха за разума ѝ. Тя не се гневеше, нито крещеше, не роптаеше срещу съдбата, нито търсеше плачешком майка си за утеха: лежеше в пълно мълчание, извърнала лице към стената. Склонността на семейството ѝ да се предава на отчаянието я изкушаваше като грях. Знаеше, че не трябва да се поддава на плача и лудостта, защото започнеше ли веднъж, никога нямаше да бъде в състояние да спре. През дългия месец на усамотение Каталина стискаше зъби, бяха ѝ нужни цялата ѝ воля и сила, за да се сдържа да не крещи от скръб.

Когато я будеха сутрин, тя казваше, че е уморена. Не знаеха, че тя почти не смее да се движи от страх, че ще започне да стене на глас. След като я облечаха, седеше на стола си като фигура от камък. Щом ѝ позволяха, се връщаше в леглото, лягаше по гръб и гледаше нагоре към балдахина в ярки цветове, който бе виждала с очи, притворени от обич, и знаеше, че Артур никога повече няма да я притегли в прегръдката си.

Повикаха лекаря, доктор Биъруърт, но когато го видя, устните ѝ затрепериха, а очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя извърна глава от него и бързо влезе в спалнята си и затвори вратата, изолирайки се от всички. Беше ѝ непоносимо да го вижда — докторът, който беше оставил Артур да умре, приятелите, които бяха гледали как това се случва. Непоносимо ѝ беше да говори с него. Изпитваше убийствена ярост при вида на доктора, който не беше успял да спаси момчето. Искаше ѝ се той да е мъртъв, а не Артур.

— Боя се, че умът ѝ е засегнат — каза лейди Маргарет на доктора, когато чуха как резето се спусна зад вратата на личния кабинет. — Тя не говори, дори не плаче за него.

— Приема ли да се храни?

— Ако сложат храна пред нея и ѝ напомнят да се храни.

— Накарайте някого — някой познат човек, може би изповедникът ѝ — да ѝ чете. Насърчителни думи.

— Тя не иска да вижда никого.

— Възможно ли е да чака дете? — прошепна той. Това беше единственият въпрос, който имаше значение сега.

— Не знам — отвърна тя. — Не е казала нищо.

— Тя скърби за него — каза докторът. — Скърби като млада жена за младия съпруг, когото е изгубила. Трябва да я оставим на спокойствие. Да я оставим да изживее скръбта си. Съвсем скоро ще ѝ се наложи да се привдигне. Трябва ли да се върне в двора?

— Такава е заповедта на краля — каза лейди Маргарет. — Кралицата изпраща личната си носилка.

— Е, когато носилката пристигне, ще трябва да промени поведението си — каза той спокойно. — Тя е съвсем млада. Ще се съвземе. Младите имат силни сърца. За нея ще бъде от полза да си тръгне оттук, където има такива печални спомени. Ако имате нужда от съвет, моля ви, потърсете ме. Но няма да ѝ натрапвам присъствието си. Бедното дете.

* * *

Не, не, не.

* * *

Но Каталина не приличаше на бедно дете — помисли си лейди Маргарет. Приличаше на статуя, на каменна принцеса, изваяна от печал. Доня Елвира я беше облякла в новите ѝ тъмни траурни дрехи и я бе убедила да седне в прозоречната ниша, където можеше да вижда зелените дървета и живите плетове, обагрени в кремаво от майските цветчета, слънцето, което огряваше нивите, и да чува пеенето на птиците. Лятото беше дошло, както ѝ беше обещал Артур, беше топло, както той бе обещал, че ще бъде; но тя не се разхождаше край реката с него, поздравявайки бързолетите, докато те долитаха от Испания. Не садеше зеленчуци за салата в градините на замъка и не го убеждаваше да ги опита. Лятото беше тук, слънцето беше тук, Каталина бе тук, но Артур лежеше студен в тъмната крипта на Устърската катедрала.

Каталина седеше неподвижно, с ръце, сгънати върху черната коприна на роклята си, с очи, които гледаха навън през прозореца, но не виждаха нищо, с устни, здраво стиснати между стиснатите зъби, сякаш ги беше прехапала, за да удържи порой от думи.

— Принцесо — поде колебливо лейди Маргарет.

Главата под тежката черна шапчица бавно се обърна към нея.

— Да, лейди Маргарет? — Гласът ѝ беше дрезгав.

— Бих искала да говоря с вас.

Каталина наклони глава.

Доня Елвира отстъпи назад и тихо излезе от стаята.

— Трябва да ви попитам за пътуването ви до Лондон. Кралската носилка пристигна и ще трябва да си тръгнете оттук.

В тъмносините очи на Каталина не потрепна оживление. Тя кимна отново, сякаш обсъждаха пренасянето на някакъв багаж.

— Не знам дали сте достатъчно силна, за да пътувате.

— Не може ли да остана тук? — попита Каталина.

— Разбрах, че кралят е наредил да ви повикат. Съжалявам за това. Пишат, че можете да останете тук, докато бъдете достатъчно добре, за да пътувате.

— Защо, какво ще стане с мен? — попита Каталина, сякаш този въпрос ѝ бе напълно безразличен. — Когато отида в Лондон?

— Не знам — някогашната принцеса не се престори дори за миг, че едно момиче от кралска фамилия може само да избира бъдещето си. — Съжалявам. Не знам какви са плановете. Единственото, което казаха на съпруга ми, бе да се приготви за пътуването ви до Лондон.

— Какво мислите, че може да се случи? Когато съпругът на сестра ми почина, я изпратиха обратно при нас от Португалия. Тя отново се прибра у дома в Испания.

— Бих предположила, че ще ви изпратят у дома — каза лейди Маргарет.

Каталина отново извърна глава. Погледна навън през прозореца, но очите ѝ не виждаха нищо. Лейди Маргарет чакаше: запита се дали принцесата ще каже още нещо.