— Докторе?

Той веднага тръгна към нея и падна на едно коляно. Лицето му беше мрачно.

— Принцесо.

— Какви са новините за съпруга ми? — попита тя, като му говореше бавно и ясно на френски.

— Съжалявам, той не е по-добре.

— Но не е по-зле — предположи тя. — Подобрява се.

Той поклати глава и каза простичко:

— Il est tres malade10.

Каталина чу думите, но сякаш бе забравила езика. Не можеше да ги преведе. Обърна се към лейди Маргарет.

— Какво казва? Че той е по-добре ли? — попита тя.

Лейди Маргарет поклати глава:

— Казва, че той е по-зле — каза тя искрено.

— Но сигурно имат какво да му дадат? — Тя се обърна към доктора: — Vous avez un medicament11?

Той посочи масата зад гърба си, превърната в аптека.

— О, само да имахме мавърски лекар! — проплака Каталина. — Те са най-умелите, няма други като тях. Имали са най-добрите медицински университети преди… Само да бях довела лекар със себе си! Арабската медицина е най-добрата в света!

— Правим всичко по силите си — каза докторът сковано.

Каталина се опита да се усмихне.

— Сигурна съм — каза тя. — Просто толкова ми се иска… Е! Може ли да го видя?

Един бърз поглед, разменен между лейди Маргарет и доктора, показа, че този въпрос е бил предмет на доста нервни обсъждания.

— Ще видя дали е буден — каза докторът и излезе.

Каталина зачака. Не можеше да повярва, че едва вчера сутринта Артур се бе измъкнал от леглото ѝ, оплаквайки се, че не го е събудила достатъчно рано, за да се любят. Сега беше толкова болен, че тя не можеше дори да докосне ръката му.

Докторът отвори вратата.

— Можете да дойдете до прага, принцесо — каза той. — Но в името на собственото си здраве и на здравето на детето, което може би носите, не бива да идвате по-близо.

Каталина пристъпи бързо до вратата. Лейди Маргарет пъхна в ръката ѝ ароматна топка, натъпкана с парченца изсушен карамфил и билки. Каталина я притисна към носа си. От лютивия мирис очите ѝ се насълзиха, когато надникна в затъмнената стая.

Артур беше проснат на леглото, нощницата му беше издърпана надолу за благоприличие, лицето му бе пламнало и зачервено от треската. Русата му коса беше потъмняла от пот, лицето — изпито и мършаво. Изглеждаше много по-стар от петнайсетте си години. Очите му бяха хлътнали дълбоко в лицето, кожата под тях беше покрита с кафяви петна.

— Съпругата ви е тук — каза му тихо докторът.

Очите на Артур потрепнаха и се отвориха, и тя видя как се присвиха, докато той се опитваше да се съсредоточи върху светлия вход и Каталина, застанала пред него, с побеляло от потрес лице.

— Любов моя — каза той. — Amo te12.

— Amo te — прошепна тя. — Казват, че не може да дойда по-близо.

— Не се приближавай — каза той, с едва доловим глас. — Обичам те.

— И аз те обичам! — Тя долови, че гласът ѝ бе напрегнат от напиращи сълзи. — Ще оздравееш ли?

Той поклати глава, твърде изтощен, за да говори.

— Артур! — изрече настойчиво тя. — Ще се оправиш ли?

Той отпусна шава върху горещата си възглавница, събирайки сили.

— Ще се опитам, любима. Ще се опитам с всички сили. За теб. За нас.

— Искаш ли нещо? — попита тя. — Нещо, което мога да ти донеса? — Тя се огледа наоколо. Не можеше да направи нищо за него. Не разполагаше с нищо, с което да му помогне. Ако беше довела със себе си мавърски лекар, ако родителите ѝ не бяха унищожили познанието на арабските университети, ако църквата бе позволила изучаването на медицина, вместо да нарече знанието „ерес“…

— Единственото, което искам, е да живея с теб — промълви той с едва доловим глас.

Тя издаде тихо ридание:

— И аз — с теб.

— Сега принцът трябва да си почине, а вие не бива да се задържате тук — докторът пристъпи напред.

— Моля ви, нека остана! — изплака тя полугласно. — Моля ви, позволете ми. Умолявам ви. Моля ви, позволете ми да бъда с него.

Лейди Маргарет обви ръка около талията ѝ и я дръпна назад.

— Ще дойдете отново, ако си тръгнете сега — обеща тя. — Принцът трябва да почива.

— Ще се върна — извика му Каталина и видя лекия жест на ръката му, с който ѝ показа, че я е чул. — Няма да те изоставя.



Каталина отиде в параклиса да се моли за Артур, но не можеше да изрича молитви. Можеше само да мисли за него, да си представя бялото му лице върху белите възглавници. Единственото, което можеше да прави, бе да чувства пулсирането на желанието си за него. Бяха женени само сто и четирийсет дни, бяха се любили страстно само деветдесет и четири нощи. Бяха си обещали, че ще имат цял живот заедно: тя не можеше да повярва, че сега е на колене, молейки се за живота му.

* * *

Това не може да се случва, той беше добре едва вчера. Това е някакъв ужасен сън, след миг ще се събудя и той ще ме целуне, и ще ми каже, че съм глупава. Никой не може да се разболее толкова бързо, никой не може за толкова кратко време да се превърне от силен и красив младеж в толкова безнадеждно болен човек. След миг ще се събудя. Не е възможно това да се случва. Не мога да се моля; но няма значение, че не мога да се моля, защото това не се случва наистина. Една молитва, изречена насън, не би означавала нищо. Една сънувана болест не значи нищо. Не съм суеверна езичница, за да се боя от сънища. След миг ще се събудя и ще се смеем на страховете ми.

* * *

Когато стана време за вечеря, тя се надигна, потопи пръст в светената вода, прекръсти се, и с все още мокро от водата чело се върна в покоите му, следвана плътно от доня Елвира.

Тълпите в коридорите пред покоите и приемната бяха по-гъсти от всякога — както мъже, така и жени, безмълвни, така сковани от скръб, че не можеха да изрекат и дума. Правеха път на принцесата, без да кажат дума освен прошепнати благословии. Каталина мина през тях, без да поглежда нито наляво, нито надясно, прекоси приемната, подмина масата с лекарствата, и пристъпи досами вратата на спалнята.

Стражът отстъпи настрани. Каталина почука леко на вратата и я бутна да се отвори.

Те се бяха надвесили над леглото му. Каталина го чу да кашля — плътна, мъчителна кашлица, сякаш в гърлото му бълбукаше вода.

— Madre de Dios13 — каза тя тихо. — Света Богородице, опази Артур.

Дочул шепота ѝ, докторът се обърна. Лицето му беше бледо.

— Дръпнете се назад! — възкликна той настойчиво. — Това е Потната болест.

Щом чу думите, от които се бе опасявала най-много, доня Елвира отстъпи назад и хвана роклята на Каталина, сякаш искаше да я издърпа от опасността.

— Пуснете ме! — изсъска Каталина и издърпа роклята си от ръцете на дуенята. — Няма да се приближавам, но трябва да говоря с него — каза тя овладяно.

Докторът долови решителността в гласа ѝ.

— Принцесо, той е прекалено слаб.

— Оставете ни — каза тя.

— Принцесо.

— Трябва да говоря с него. Това е въпрос, който засяга кралството.

Един бърз поглед към решителното ѝ лице му подсказа, че няма да приеме отказ. Той мина покрай нея с ниско сведена глава, последван от помощниците си. Принцесата направи лек жест с ръка и доня Елвира се оттегли. Каталина прекрачи прага и затвори вратата пред лицата им.

Видя как Артур се размърда негодуващо.

— Няма да се приближавам повече — увери го тя. — Обещавам. Но трябва да бъда с теб. Непоносимо ми е… — тя млъкна насред изречението.

Когато обърна лице към нея, то беше лъскаво от пот, косата му беше толкова мокра, както когато се върна от лов в дъжда. Младежкото му лице беше изопнато, болестта изсмукваше живота от него.

— Amo te — изрече той с устни, напукани и потъмнели от треската.

— Amo te — отвърна тя.

— Умирам — каза той мрачно.

Каталина не го прекъсна, нито отрече думите му. Артур видя как тя изправи леко рамене, сякаш бе залитнала под смъртоносен удар.

Той си пое хрипливо дъх.

— Но ти въпреки всичко трябва да станеш кралица на Англия.

— Какво?

Той треперливо си пое въздух.

— Любима — подчини ми се. Ти се закле да ми се подчиняваш.

— Ще сторя всичко, което пожелаеш.

— Омъжи се за Хари. Стани кралица. Роди нашите деца.

— Какво? — Тя беше толкова потресена, че ѝ се зави свят. Едва можеше да разбере какво казва той.

— Англия има нужда от велика кралица — каза той. — Особено с него. Той не е годен да управлява. Ти трябва да го научиш. Построй моите крепости. Създай моя флот. Защити се срещу шотландците. Роди моята дъщеря Мери. Роди сина ми Артур. Нека живея чрез теб.

— Любов моя…

— Позволи ми да го направя — прошепна той с копнеж. — Нека опазя Англия чрез теб. Нека живея чрез теб.

— Аз съм твоя съпруга — каза тя ожесточено. — Не негова.

Той кимна.

— Кажи им, че не си.

При тези думи тя залитна и потърси опипом вратата, за да се закрепи.

— Кажи им, че не съм успял да се справя. — Едва доловима усмивка се появи върху изпитото му лице. — Кажи им, че съм бил лишен от мъжественост. После се омъжи за Хари.

— Ти мразиш Хари! — избухна тя. — Невъзможно е да искаш да се омъжа за него. Той е дете! А аз те обичам.

— Той ще бъде крал — каза Артур отчаяно. — Така че ти ще бъдеш кралица. Омъжи се за него. Моля те. Любима. Заради мен.

Вратата зад гърба ѝ се открехна и лейди Маргарет каза тихо:

— Не трябва да го изтощавате, принцесо.

— Трябва да вървя — отчаяно каза Каталина на неподвижната фигура в леглото.