Размърдвам се и полагам другата си ръка върху топлия си заоблен корем. Възможно ли е снощи да сме направили дете? Дали там, на сигурно място в утробата ми, вече има бебе, което ще бъде наречено Мери, принцеса Мери, която ще бъде розата от розовия храст на Англия?

Чувам стъпките на прислужницата, която шета из приемната ми — носи дърва за огъня, разпалва въглените. Артур все още не се помръдва. Нежно слагам ръка на рамото му. „Събуди се, сънльо“, казвам със стоплен от любов глас. „Слугите са отвън, трябва да си вървиш.“

Той е влажен от пот, кожата на рамото му е студена и лепкава.

— Любов моя? — питам аз. — Добре ли си?

Той отваря очи и ми се усмихва:

— Не ми казвай, че вече е сутрин. Толкова съм уморен, че мога да спя още един ден.

— Сутрин е.

— О, защо не ме събуди по-рано? Сутрин те обичам толкова много, а сега ще мога да те имам чак довечера.

Притискам лице към гърдите му.

— Недей. Аз също се успах. Стоим до късно. Сега ще трябва да си вървиш.

Артур ме прегръща плътно, сякаш му е непоносимо да ме пусне; но чувам как камериерът, който отговаря за спалнята му, отваря външната врата, за да донесе гореща вода. Отдръпвам се от него. Чувствам се, сякаш откъсвам пласт от собствената си кожа. Непоносимо ми е да се отдалеча от него.

Внезапно съм поразена от топлината на тялото му, от топлината, която се излъчва от усуканите завивки около нас.

— Толкова си горещ!

— Това е страст — казва той с усмивка. — Ще трябва да отида на литургия, за да се охладя.

Той се измъква от леглото и загръща раменете си с халата. Залита леко.

— Любими, добре ли си? — питам.

— Малко замаян, нищо повече — казва той. — Заслепен от страст, и за всичко си виновна ти. Ще се видим в параклиса. Моли се за мен, скъпа.

Ставам от леглото и махам резето на вратата към бойниците, за да го пусна да излезе. Той се олюлява леко, докато се качва по каменните стъпала, после го виждам как изправя рамене, за да вдиша свежия въздух. Затварям вратата зад гърба му, а после се връщам в леглото си. Хвърлям поглед из стаята: никой не би могъл да се досети, че той е бил тук. След миг доня Елвира потропва на вратата ми и влиза заедно с придворната дама, а зад тях — две прислужници с каната с гореща вода и роклята ми за деня.

— Спахте до късно, сигурно сте преуморена — казва доня Елвира неодобрително; но аз съм толкова умиротворена и толкова щастлива, че не си давам труд да отговоря.

* * *

В параклиса успяха само да си разменят скрити усмивки. След литургията Артур излезе на езда, а Каталина отиде да закуси. След закуска беше време да учи заедно със свещеника си, и Каталина се разположи край масата в прозоречната ниша заедно с него, с книгите пред тях, и се зае да изучава посланията на свети Павел.

Маргарет Поул влезе, докато Каталина затваряше книгата си.

— Принцът моли да отидете при него в покоите му — каза тя.

Каталина се изправи.

— Случило ли се е нещо?

— Мисля, че той не е добре. Отпрати всички освен личните си камериери и слугите си.

Каталина тръгна веднага, последвана от доня Елвира и лейди Маргарет. Покоите на принца бяха претъпкани с обичайните присъстващи в малкия двор: мъже, които търсеха благоволение или внимание, просители, молещи за справедливост, любопитни зяпачи и множество по-незначителни слуги и служители. Каталина си проправи път през всички тях до двойните врати към личните покои на Артур, и влезе.

Той седеше в един стол до огъня, с много бледо лице. Доня Елвира и лейди Маргарет чакаха на вратата, докато Каталина се отправи бързо към него.

— Болен ли си, любов моя? — попита тя бързо.

Той успя да се усмихне, но тя видя, че това му струваше усилие.

— Мисля, че съм хванал някаква простуда — каза той. — Не се приближавай, не искам да ти я предам.

— Горещо ли ти е? — попита тя със страх, мислейки си за „потната болест“, която започваше като треска и убиваше жертвите си.

— Не, усещам студ.

— Е, това не е изненадващо в тази страна, където непрекъснато вали или сняг, или дъжд.

Той отново успя да се усмихне.

Каталина се огледа наоколо и видя лейди Маргарет.

— Лейди Маргарет, трябва да повикаме лекаря на принца.

— Вече изпратих слугите си да го намерят — каза тя, като пристъпи напред.

— Не искам да се вдига шум — каза Артур раздразнено. — Просто исках да ви кажа, принцесо, че не мога да дойда на вечеря.

Погледът ѝ срещна неговия.

„Как ще останем насаме?“ — беше неизреченият въпрос.

— Ще позволите ли да вечерям в покоите ви? — попита тя. — Можем ли да вечеряме заедно, насаме, след като сте болен?

— Да, нека го направим — заяви той.

— Говорете първо с лекаря — посъветва го лейди Маргарет. — Ако ваша светлост позволи. Той може да ви посъветва какво да ядете, и дали е безопасно за принцесата да бъде с вас.

— Той не е болен — настоя Каталина. — Казва, че просто се чувства уморен. Причината е просто в студения въздух тук, или във влагата. Вчера беше студено, а той беше на езда през половината ден.

На вратата се почука и един глас се обади:

— Доктор Биъруърт е тук, ваша светлост.

Артур повдигна ръка в знак на разрешение. Доня Елвира отвори вратата и лекарят влезе в стаята.

— Принцът чувства студ и умора. — Каталина тръгна веднага към него, като заговори бързо на френски. — Болен ли е? Аз не мисля, че е болен. Вие какво мислите?

Докторът се поклони ниско на нея и на принца. Поклони се на лейди Маргарет и доня Елвира.

— Съжалявам, не разбирам — смутено се обърна той на английски към лейди Маргарет. — Какво казва принцесата?

Каталина плесна с ръце в пристъп на безсилно раздразнение.

— Принцът… — поде тя на английски.

Маргарет Поул дойде и застана до нея.

— Негова светлост не е добре — каза тя.

— Мога ли да говоря с него насаме? — попита докторът.

Артур кимна. Опита се да се надигне от стола, но почти залитна. Докторът мигновено се озова до него, за да го подкрепи, и го въведе в спалнята му.

— Не може да е болен. — Каталина се обърна към доня Елвира и ѝ заговори на испански. — Снощи беше добре. Едва тази сутрин почувства горещина. Но каза, че е само уморен. Но сега едва стои на краката си. Не може да е болен.

— Кой знае каква болест може да си навлече човек в този дъжд и мъгла? — отвърна кисело дуенята. — Цяло чудо е, че самата вие не сте болна. Цяло чудо е, че някой от нас може да понася това време.

— Не е болен — каза Каталина. — Просто е преуморен. Вчера язди дълго. И беше студено, имаше много студен вятър. Аз самата го забелязах.

— Вятър като този може да убие човек — каза доня Елвира мрачно. — Навява толкова много студ и влага.

— Престанете! — възкликна Каталина, като запуши ушите си с ръце. — Не искам да чувам и дума повече. Той просто е уморен, изтощен. И може би се е простудил. Няма нужда да говорите за убийствени ветрове и влага.

Лейди Маргарет пристъпи напред и нежно улови ръцете на Каталина.

— Бъдете търпелива, принцесо — посъветва я тя. — Доктор Биъруърт е много добър лекар и познава принца от детството му. Принцът е силен млад човек и е в добро здраве. Вероятно няма абсолютно никаква причина за тревога. Ако доктор Биъруърт се тревожи, ще повикаме личния лекар на краля от Лондон. Скоро ще го излекуваме.

Каталина кимна, отиде да седне до прозореца и се загледа навън. Небето се беше покрило с облаци, слънцето почти се бе скрило. Отново валеше, дъждовните капки се стичаха по малките стъклени прозорчета. Каталина се загледа в тях. Опита се да отклони ума си от мисълта за смъртта на брат си, който беше обичал толкова много съпругата си, очакваща раждането на техния син. Хуан беше умрял само няколко дни след като се разболя, и никой така и не разбра каква точно е била болестта му.

— Няма да мисля за него, не и за бедния Хуан — прошепна Каталина на себе си. — Нещата изобщо не са същите. Хуан винаги е бил крехък, дребен, но Артур е силен.

Стори ѝ се, че лекарят се забави дълго, и когато излезе от спалнята, Артур не беше с него. Каталина, която се беше надигнала от мястото си веднага щом вратата се отвори, надникна зад него и видя Артур да лежи на леглото, наполовина съблечен, полузаспал.

— Мисля, че личните му камериери трябва да го подготвят да си легне — каза докторът. — Много е отпаднал. По-добре ще е да си почива. Ако внимават, могат да го сложат да си легне, без да го събудят.

— Болен ли е? — попита Каталина, като говореше бавно на латински. — Aegrotat9? Много ли е зле?

Докторът разпери ръце.

— Има треска — каза той предпазливо, като говореше бавно на френски. — Мога да му дам отвара, която ще свали температурата.

— Знаете ли какво е? — попита лейди Маргарет, с много нисък глас. — Не е потната болест, нали?

— Дай Боже да не е. А и в града няма други случаи, доколкото знам. Но трябва да пазите тишина около него и да го оставите да си почива. Ще отида да приготвя отварата и ще се върна.

Приглушеният английски беше неразбираем за Каталина.

— Какво казва той? Какво каза? — настойчиво запита тя лейди Маргарет.

— Нищо повече от това, което чухте — успокои я по-възрастната жена. — Принцът има треска и се нуждае от почивка. Нека повикам слугите му да го съблекат и да го сложат да си легне както трябва. Ако довечера е по-добре, може да вечеряте с него. Знам, че това ще му хареса.