Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— О, онази история — каза той, като завъртя леко глава.

— Не е ли вярна? Надявам се, че не съм те обидила?

— Не, ни най-малко. Тази история често се разказва.

— Нима е вярна?

— Кой знае? Само майка ми и тиранинът Ричард могат да знаят какво се е случило. Единият от тях е мъртъв, а другият мълчи като гроб.

— Ще ми разкажеш ли? — попита тя предпазливо. — Или изобщо не бива да говорим за това?

Той сви рамене:

— Съществуват две истории — добре известната, и нейната сянка. Историята, която всички знаят, е че майка ми поискала свято убежище заедно с майка си и сестрите си; всички заедно се криели в една църква. Знаели, че ако излязат, ще бъдат арестувани от узурпатора Ричард и ще изчезнат в Тауър като малките ѝ братя. Никой не знаел дали принцовете са живи или мъртви, но никой не ги бил виждал, всички се опасявали, че те са мъртви. Майка ми писала на баща ми — е, майка ѝ наредила да го направи, — казала му, че ако той, един Тюдор от рода Ланкастър, дойде в Англия, тогава тя, принцеса от рода Йорк, ще се омъжи за него и старата вражда между двете фамилии ще приключи завинаги. Казала му да дойде и да я спаси, и да познае любовта ѝ. Той получил писмото, събрал армия, дошъл да намери принцесата, оженил се за нея, и донесъл мир на Англия.

— Това ми разказа и преди. Много хубава история.

Артур кимна.

— А историята, която не се разказва?

Той се изкикоти против волята си.

— Доста е скандална. Говори се, че тя изобщо не е била в свято убежище. Говори се, че напуснала убежището, напуснала майка си и сестрите си. Отишла в двора. Съпругата на крал Ричард била мъртва и той си търсел друга. Тя приела предложението за брак на крал Ричард. Щяла да се омъжи за своя чичо, тиранина, за човека, убил братята ѝ.

Ръката на Каталина бавно се вдигна към устата, за да заглуши шокираното ѝ ахване: очите ѝ бяха широко отворени:

— Не!

— Така се говори.

— Майка ти, кралицата?

— Самата тя — каза той. — Всъщност говорят и още по-лоши неща. Че тя и Ричард се сгодили, докато съпругата му била на смъртно легло. Затова винаги съществува такава враждебност между нея и баба ми. Баба ми ѝ няма доверие, но никога не казва защо.

— Как е могла? — запита тя.

— Как е могла да не го стори? — отвърна рязко той. — Ако погледнеш нещата от нейната гледна точка, тя е била принцеса на Йорк, баща ѝ бил мъртъв, майка ѝ била неприятелка на краля, принудена да се оттегли в убежище — затворничка също толкова, колкото ако била в Тауър. Ако искала да оцелее, трябвало по някакъв начин да се сдобие с благоволението на краля. Ако изобщо е искала да бъде призната за принцеса, трябвало да получи неговото признание. Ако искала да бъде кралица на Англия, трябвало да се омъжи за него.

— Но нима не би могла… — подхвана тя, а после млъкна.

— Не. — Той поклати глава. — Не виждаш ли? Тя била принцеса; нямала твърде голям избор. Ако е искала да остане жива, е щяла да бъде принудена да се подчини на краля. Ако искала да бъде кралица, щяла да е принудена да се омъжи за него.

— Можела е да събере собствена армия.

— Не и в Англия — напомни ѝ той. — Трябвало е да се омъжи за краля на Англия, за да стане кралица на страната. За нея това е бил единственият начин.

Каталина замълча за миг:

— Благодаря на Бог, че за да бъда кралица, трябваше да се омъжа за теб, че съдбата ме доведе толкова лесно тук.

Той се усмихна:

— Благодаря на Бог, че сме доволни от съдбата си. Защото щяхме да се оженим, и ти щеше да станеш кралица на Англия, независимо от това дали ме беше харесала или не. Нали?

— Да — каза тя. — За една принцеса никога не съществува избор.

Той кимна.

— Но баба ти, нейна светлост майката на краля, сигурно е планирала сватбата на майка ти с баща ти. Защо не ѝ прощава? Нали майка ти е била част от плана.

— Онези две властни жени — майката на баща ми и майката на майка ми — уговорили сделката помежду си като две перачки, продаващи крадено бельо.

Тя нададе лек, шокиран писък.

Артур се засмя: откриваше, че ужасно му се нрави да я изненадва.

— Ужасно, нали? — отвърна той спокойно. — В един момент майката на майка ми вероятно е била най-мразената жена в Англия.

— А къде е тя сега?

Той сви рамене:

— Беше в двора за известно време, но нейна светлост майката на краля дотолкова я ненавиждаше, че се отърва от нея. Била е прочута с красотата си, знаеш, а също и много умела в заговорите и кроежите. Баба ми я обвини, че крояла заговор срещу баща ми, и той избра да ѝ повярва.

— Нали не е мъртва? Нима са я екзекутирали?

— Не. Той я изпрати в манастир, тя вече изобщо не идва в двора.

Каталина бе ужасена.

— Баба ти е наредила родната майка на кралицата да бъде затворена в манастир?

Той кимна, с мрачно лице.

— Така е. Нека това ти служи за поука и предупреждение, любима. Баба ми не приема радушно в двора никой, който може да отклони вниманието от собствената ѝ власт. Погрижи се никога да не я ядосваш.

Каталина поклати глава.

— Никога не бих го сторила. Изпитвам пълен ужас от нея.

— Аз също! — засмя се той. — Но аз я познавам, и те предупреждавам. Тя няма да се спре пред нищо, за да задържи властта на сина си и на семейството си. Нищо няма да отклони вниманието ѝ от тази цел. Тя не обича никого освен него. Не обича мен, не е обичала съпрузите си — никого освен него.

— И теб дори?

Той поклати глава.

— Дори него не обича така, както ти разбираш обичта. Той е момчето, за което тя е решила, че е родено да бъде крал. Отпратила го, когато бил още почти бебе, в името на безопасността му. Погрижила се той да оцелее през момчешките си години. После му наредила да се изправи пред лицето на ужасна опасност, за да предяви правата си над трона. Можела е да обича само един крал.

Тя кимна.

— Той е бил нейният претендент.

— Точно така. Тя поискала трона за него. Тя го направила крал. И той е крал.

Той видя мрачното ѝ лице.

— Е, стига с това. Трябва да ми изпееш твоята песен.

— Коя?

— Има ли друга за падането на Гранада?

— Сигурно десетки.

— Изпей ми една — нареди той. Натрупа още две възглавници зад главата си, а тя коленичи пред него, отметна назад гъстата си червена коса и запя с нисък, сладък глас:

Той мълча няколко дълги минути. Тя отново се изтегна по гръб до него, взирайки се невиждащо в бродирания балдахин над главите им.

— Винаги е така, нали? — отбеляза той. — Възходът на един означава падението на друг. Аз ще бъда крал, но едва когато баща ми умре. А когато аз умра, ще царува синът ми.

— Артур ли ще го наречем? — попита тя. — Или Хенри, на баща ти?

— Артур е хубаво име — каза той. — Хубаво име за една нова кралска фамилия в Британия. Артур за Камелот, и Артур — на мен. Не ни трябва още един Хенри, брат ми стига за всички. Да го кръстим Артур, а по-голямата му сестра ще се казва Мери.

— Мери? Исках да я нарека Изабела, на майка ми.

— Можеш да наречеш следващото момиче Изабела. Но искам първородната ни дъщеря да бъде кръстена Мери.

— Артур трябва да бъде пръв.

Той поклати глава:

— Първо ще си родим Мери, та с момичето да се научим как се правят всички неща.

— Как се правят всички неща?

Той махна с ръка:

— Кръщаването, усамотението преди раждане, раждането, цялата тази суматоха, дойката, люлките, бавачките. Баба ми е написала невероятна книга, за да постанови как трябва да се прави всичко това. Ужасно сложно е. Но ако ни се роди първо Мери, детската стая ще е съвсем готова, а при следващото ти раждане ще сложим в люлката нашия син и наследник.

Каталина се надигна и му се нахвърли с престорено възмущение:

— Искаш да се упражняваш върху дъщеря ми как да бъдеш баща? — възкликна тя.

— Не би искала да започнеш със сина ми — възрази той. — Това ще бъде розата от розовия храст на Англия. Не забравяй, че точно така наричат и мен: „розата на Англия“. Мисля, че би трябвало да се отнасяш към моята розова пъпка, моето малко цветче, с голямо уважение.

— Тогава тя ще се казва Изабела — постави условие Каталина. — Ако се роди първа, ще бъде Изабела.

— Мери, като небесната повелителка.

— Изабела, на кралицата на Испания.

— Мери, за да въздам благодарност за това, че ти дойде при мен. Най-сладкият дар, който небето можеше да ми даде.

Каталина се разтопи в обятията му.

— Изабела — каза тя, докато той я целуваше.

— Мери — прошепна той в ухото ѝ. — И нека да я направим сега.

Утро е. Лежа будна, зазорява се и чувам как птиците бавно запяват. Слънцето изгрява и през решетъчния прозорец зървам синьо небе. Може би денят ще бъде топъл, може би лятото най-сетне идва.

До мен Артур диша тихо и равномерно. Чувствам как сърцето ми прелива от любов към него. Полагам длан върху русите къдри на главата му и се питам дали някоя жена е обичала мъж така, както аз обичам него.