— Една кралица няма нужда да знае тези неща — обади се доня Елвира от ъгъла с приглушена нотка на неодобрение в гласа. — Защо ѝ е да знае какво отглеждат фермерите?

— Разбира се, че една кралица трябва да знае — отвърна раздразнена Каталина. — Тя трябва да знае всичко за страната си. Как иначе може да я управлява?

— Сигурна съм, че вие ще бъдете прекрасна кралица на Англия — каза лейди Маргарет, въдворявайки мир.

Каталина засия.

— Ще бъда възможно най-добрата кралица на Англия — каза тя. — Ще се грижа за бедните, и ще подпомагам църквата, а ако някога влезем във война, ще потегля да се сражавам за Англия, точно както майка ми се сражаваше за Испания.

* * *

Планирайки бъдещето заедно с Артур, забравям носталгията си по Испания. Всеки ден се сещаме за някое подобрение, което бихме могли да направим, някой закон, който трябва да бъде променен. Четем заедно — книги по философия и политика — обсъждаме въпроса дали на хората може да се повери свобода, дали един крал би трябвало да бъде добър тиран като онези от античността или да се оттегли от властта си. Говорим за родината ми: за убеждението на моите родители, че една страна се създава чрез единна църква, единен език и единен закон. Питаме се също дали би било възможно да направим като маврите: да създадем страна с един закон, но с много религии и много езици, и да приемем, че хората са достатъчно благоразумни да изберат най-доброто.

Спорим, разговаряме. Понякога избухваме в смях, понякога имаме разногласия. Артур е винаги мой любим и безспорно — мой съпруг. А сега се превръща и в мой приятел.

* * *

Каталина беше в малката градина на замъка Лъдлоу, засадена покрай източната стена, потънала в задълбочен разговор с един от градинарите на замъка. В спретнати лехи около нея бяха подредени подправките, използвани от готвачите, както и някои цветя и билки с лечебни свойства, отглеждани от лейди Маргарет. Артур, който видя Каталина, докато се връщаше от изповедта си в кръглия параклис, хвърли поглед нагоре към голямата зала да се увери, че никой няма да му попречи, и се измъкна тайно, за да отиде при нея. Когато се приближи, тя жестикулираше, опитвайки се да опише нещо. Артур се усмихна.

— Принцесо — поздрави той официално.

Тя му направи нисък реверанс, но погледът ѝ грейна от удоволствие, че го вижда.

— Сир.

Градинарят бе паднал на колене в калта при пристигането на принца.

— Можеш да се изправиш — каза любезно Артур. — Не мисля, че ще намерите много красиви цветя по това време на годината, принцесо.

— Опитвах се да поговоря с него за отглеждане на зеленчуци за салата — каза тя. — Но той говори уелски и английски, а аз опитах на латински и френски, и изобщо не се разбираме.

— Мисля, че ще се присъединя към него. И аз не разбирам. Какво е „салата“?

Тя се замисли за миг:

— Acetaria7.

— Acetaria? — запита той неразбиращо.

— Да, салата.

— Какво точно представлява?

— Това са зеленчуци, които се берат и се ядат, без да се готвят — обясни тя. — Питах го дали може да ми посади малко.

— Ядат се сурови? Без приготвяне?

— Да, защо не?

— Защото ще се поболееш ужасно, ако ядеш несготвена храна в тази страна.

— Като плодовете, като ябълките. Нали ги ядете сурови.

Той не беше убеден.

— По-често — печени, или консервирани, или сушени. А и във всички случаи това са плодове, а не някакви листа. Но какви зеленчуци искаш?

— Lactuca8 — каза тя.

— Lactuca? — повтори той. — Никога не съм чувал за това.

Тя въздъхна:

— Знам. Изглежда, че никой от вас не знае нищо за зеленчуците. Lactuca прилича на… — затърси из ума си името на наистина ужасния зеленчук, който беше принудена да изяде, сварен на каша по време на една вечеря в Гринич. — Морски копър — каза тя. — От растенията, които имате, най-близкото до lactuca вероятно е морският копър. Но lactuca се яде, без да се готви, и е хрупкава и сладка.

— Зеленчуците? Хрупкави?

— Да — каза тя търпеливо.

— И ядете това в Испания?

Тя едва не се засмя на ужасеното му изражение.

— Да. Ще ти хареса.

— А можем ли да го отглеждаме тук?

— Мисля, че той ми казва „не“. Никога не е чувал за такова нещо. Няма семена. Не знае къде можем да намерим такива семена. Не вярва, че това растение ще порасне тук. — Тя вдигна поглед към небето с бързо движещите се по него дъждовни облаци. — Може би е прав — каза тя с лека умора в гласа. — Сигурна съм, че този зеленчук има нужда от много слънчева светлина.

Артур се обърна към градинаря:

— Някога чувал ли си за растение, наречено lactuca?

— Не, ваша светлост — каза мъжът със сведена глава. — Съжалявам, ваша светлост. Може би е испанско растение. Звучи много варварско. Да не би нейно кралско височество да иска да каже, че там ядат трева? Като овце?

Устната на Артур потрепна:

— Не, мисля, че е някаква билка. Ще я питам.

Той се обърна към Каталина, взе дланта ѝ и я пъхна в сгъвката на лакътя си.

— Знаеш ли, понякога през лятото тук е много слънчево и много горещо. Наистина. Ще откриеш, че по пладне слънцето е твърде горещо. Ще трябва да седиш на сянка.

Тя невярващо премести поглед от студената кал към сгъстяващите се облаци.

— Не сега, знам; а през лятото. Облягал съм се на тази стена и съм откривал, че е топла на допир. Знаеш ли, отглеждаме ягоди, малини и праскови. Всички плодове, които отглеждате вие в Испания.

— Портокали?

— Е, може би портокали не — призна той.

— Лимони? Маслини?

Той заяви надуто:

— Всъщност да.

Тя го погледна подозрително:

— Фурми?

— В Корнуол — потвърди той със сериозно изражение. — Разбира се, в Корнуол е по-топло.

— Захарна тръстика? Ориз? Ананаси?

Той се опита да отговори утвърдително, но не успя да потисне кикотенето си, а тя се разсмя високо и посегна да го удари.

Когато отново се овладяха, той се огледа из вътрешния двор и каза: „Хайде, известно време никой няма да забележи, че ни няма“, поведе я надолу по стъпалата към изхода за внезапни нападения и двамата излязоха през скритата врата.

Малка пътека ги отведе до склона, който се спускаше стръмно от замъка надолу към реката. При приближаването им няколко агнета, след които лениво вървеше пастирче, се подплашиха и се разбягаха. Артур плъзна ръка около талията ѝ и тя нагоди крачките си към неговите.

— Наистина отглеждаме праскови — увери я той. — Другите неща — не, разбира се. Но съм сигурен, че можем да отглеждаме твоята lactuca, каквото и да е това. Трябва ни само градинар, който да донесе семената и който вече да е отглеждал нещата, които искаш. Защо не пишеш на главния градинар в Алхамбра и не го помолиш да ти изпрати някого?

— Мога ли да повикам градинар? — попита тя невярващо.

— Любов моя, ти ще бъдеш кралица на Англия. Можеш да повикаш цял полк градинари.

— Наистина ли?

Артур се засмя при вида на възторга, който озари лицето ѝ.

— Веднага. Не си ли даваше сметка за това?

— Не! Но къде ще сади растенията си той? До стената на замъка няма място, а ако освен зеленчуци ще садим и плодове…

— Ти си принцеса на Уелс! Можеш да си посадиш градина, където ти харесва. Можеш да получиш и цял Кент, ако искаш, скъпа моя.

— Кент?

— Там отглеждаме ябълки и хмел; мисля, че можем да пробваме с lactuca.

Каталина се засмя заедно с него:

— Не си и помислях такова нещо. Дори не си мечтаех да повикам градинар. Само да бях довела един още в началото! Имам всички тези безполезни придворни дами, а се нуждая от градинар.

— Може да го замениш за доня Елвира.

Тя се изкикоти звучно.

— Ах, Боже мой, ние сме благословени — каза той простичко. — Благословени сме един с друг, и в живота си. Ще имаш всичко, което поискаш, винаги. Кълна се в това. Искаш ли да пишеш на майка си? Тя може да ти изпрати двама добри градинари, а аз веднага ще наредя да обърнат малко земя.

— Ще пиша на Хуана — реши тя. — В Нидерландия. Тя живее в северната част на християнски свят като мен. Трябва да знае какво ще расте в такъв климат. Ще ѝ пиша и ще разбера какво е направила тя.

— И ще ядем lactuca! — възкликна той, като целуна пръстите ѝ. — По цял ден. Няма да ядем нищо освен lactuca, каквото и да е това, като овце, които пасат трева.



— Разкажи ми приказка.

— Не, ти ми разкажи нещо.

— Ако ми разкажеш пак за падането на Гранада.

— Ще ти разкажа. Но ти трябва да ми обясниш нещо.

Артур се протегна и я придърпа, така че тя лежеше напряко на леглото, с глава на рамото му. Каталина чувстваше повдигането и спадането на гладките му гърди, докато дишаше, и чуваше лекото туптене на сърцето му, постоянно като любовта.

— Ще ти обясня всичко — тя долови усмивката в гласа му. — Днес съм необикновено мъдър. Трябваше да ме чуеш след вечеря, докато раздавах правосъдие.

— Ти си много справедлив — призна тя. — Наистина обичам да слушам, когато отсъждаш.

— Аз съм истински Соломон — каза той. — Ще ме наричат Артур Добрия.

— Артур Мъдрия — предложи тя.

— Артур Великолепния.

Каталина се изкикоти.

— Но искам да ми обясниш нещо, което чух за майка ти.

— Така ли, какво?

— Една от английските придворни дами ми каза, че тя била сгодена за тиранина Ричард. Помислих си, че сигурно съм я разбрала погрешно. Говорехме на френски, и си помислих, че сигурно съм сгрешила.