— Не и той. Дори не я бил виждал. Не забравяй — бил е в изгнание през по-голямата част от живота си. Този брак бил планиран набързо, защото майка му знаела, че ако успее да ожени тях двамата, всички ще видят, че наследницата на Йорк се е омъжила за наследника на Ланкастър и войната ще може да приключи. А майката на майка ми приемала това решение като единствения си път към безопасността. Двете майки уговорили сделката заедно като две стари вещици над врящ котел. И двете са жени, които човек би предпочел да не ядосва.

— Той не я е обичал?

Каталина беше разочарована.

Артур се усмихна:

— Не. Това не е романс. И тя не го обичала. Но знаели какво трябва да правят. Когато баща ми пристигнал, победил Ричард и измъкнал короната на Англия изпод труповете, сред опустошението на бойното поле, знаел, че ще се ожени за принцесата, ще се възкачи на трона, и ще основе нова династия.

— Но нима тя и бездруго не е била следващата поред наследница на трона? — попита озадачена Каталина. — Нали нейният баща е крал Едуард? А чичо ѝ е загинал в битката и братята ѝ са били мъртви?

Той кимна:

— Тя е била най-възрастната принцеса.

— Тогава защо сама не е предявила правото си над трона?

— Аха, значи ти си бунтовница! — възкликна Артур. Хвана в шепа кичур от косата ѝ и притегли лицето ѝ към себе си. Целуна я по устата, която имаше вкус на вино и захаросани плодове. — При това — бунтовница, подкрепяща Йорк, което е още по-лошо.

— Просто си мислех, че тя би трябвало да предяви права за трона.

— Не и в тази страна — заяви Артур. — В тази Англия нямаме властващи кралици. Момичетата не стават наследници. Не могат да заемат трона.

— Но ако един крал има само дъщери?

Той сви рамене:

— Тогава това ще бъде трагедия за страната. Трябва да ми родиш момче, любов моя. Нищо друго няма да свърши работа.

— Но ако имаме само едно момиче?

— Тя ще се омъжи за принц, ще го направи принц-консорт на Англия, и той ще управлява редом с нея. Англия трябва да има крал. Така е направила майка ти. Тя управлява редом със съпруга си.

— В Арагон — да, но в Кастилия той управлява редом с нея. Кастилия е нейната страна, а Арагон — неговата.

— В Англия никога не бихме подкрепили такова нещо — заяви Артур.

Тя се отдръпна възмутено от него. Преструваше се само наполовина.

— Казвам ти: ако имаме само едно дете и то е момиче, тогава тя ще управлява като кралица, и като кралица ще бъде също толкова добра, колкото може да бъде един мъж като крал.

— Е, тогава тя ще бъде нещо съвсем ново — каза той. — Ние тук не вярваме, че една жена може да защити страната така, както трябва да я защитава един крал.

— Една жена може да се сражава — каза тя на мига. — Трябва да видиш майка ми в доспехи. Дори аз бих могла да защитавам страната. Виждала съм война, а това е повече, отколкото си виждал ти. Мога да бъда толкова добър владетел, колкото и всеки мъж.

Той ѝ се усмихна, клатейки глава:

— Не и ако в страната нахлуят нашественици. Не би могла да командваш армия.

— Бих могла да командвам армия. Защо не?

— Никоя английска армия не би допуснала да бъде командвана от жена. Няма да приемат заповеди от жена.

— Ще приемат заповеди от командира си — заяви светкавично тя. — А ако не го сторят, значи не са годни като войници и трябва да бъдат съответно обучени.

Той се засмя и каза:

— Никой англичанин не би се подчинил на жена.

Упорството, изписало се на лицето ѝ, му подсказа, че тя не беше убедена.

— Единственото, което има значение, е да спечелиш битката — каза тя. — Единственото важно нещо е страната да бъде защитена. Няма значение кой води армията, стига тя да го следва.

— Е, във всеки случай, майка ми не е и помисляла да предяви претенции към трона. Не би и мечтала за такова нещо. Тя се омъжила за баща ми и станала кралица на Англия чрез брака си. И тъй като тя била принцесата на Йорк, а той бил наследникът на Ланкастър, планът на баба ми успял. Баща ми може и да е спечелил трона си чрез завоевание, в резултат на претенции; но ние ще го получим по наследство.

Каталина кимна:

— Майка ми казваше, че няма нищо лошо един мъж да бъде новак на престола. Важното не е да спечелиш трона, а да го задържиш.

— Ние ще го задържим — каза той уверено. — Ние с теб ще създадем велика страна. Ще построим пътища и пазари, църкви и училища. Ще изградим обръч от крепости по крайбрежието и ще построим кораби.

— Ще създадем съдилища, както направиха майка ми и баща ми в Испания — каза тя, като се отдаде на удоволствието да планира бъдеще, за което бяха единодушни. — Така че никой човек да не може да се отнася несправедливо към друг. Така че всеки човек да знае, че може да отиде в съда и проблемът му да бъде изслушан.

Той вдигна чаша за нея.

— Трябва да започнем да записваме това — каза той. — И трябва да започнем да планираме как да бъде направено.

— Ще минат години, преди да се възкачим на трона.

— Никога не се знае. Не го пожелавам — Бог знае, че почитам баща си и майка си и не бих пожелал нещо да се случи преди времето, което Бог е отредил. Но човек никога не знае. Аз съм Уелски принц, ти си принцеса. Но ние ще бъдем крал и кралица на Англия. Би трябвало да знаем кого ще приемем в двора си, редно е да знаем какви съветници ще изберем, добре е да знаем как ще направим тази страна наистина велика. Ако това е мечта, тогава можем да говорим за нея заедно нощем, както правим сега. Но ако е план, редно е да го пишем през деня, да се съветваме по него, да помислим как бихме могли да постигнем нещата, които искаме.

Лицето ѝ светна.

— Навярно ще е добре да се занимаваме с това, след като приключим с уроците си за деня. Може би възпитателят ти би ни помогнал, а също и моят изповедник.

— И моите съветници — каза той. — Бихме могли да започнем тук, в Уелс. Мога да направя каквото искам, в границите на разумното. Можем да основем колеж тук, и да построим училища. Можем дори да поръчаме тук построяването на кораб. В Уелс има корабостроители, можем да построим първия от отбранителните си кораби.

Тя плесна с ръце като малко момиче, каквото си беше всъщност.

— Можем да започнем царуването си! — възкликна.

— Да живее кралица Катерина! Кралица на Англия! — каза Артур закачливо, но при звука на думите спря и я погледна по-сериозно. — Нали знаеш, ще чуеш хората да казват това, любов моя. Vivat! Vivat Catalina Regina, кралица Катерина, кралица на Англия.

* * *

Това прилича на приключение — да се питаме каква страна можем да създадем, какви крал и кралица ще бъдем. Естествено е да мислим за Камелот. Това беше любимата ми книга от библиотеката на майка ми, а в библиотеката на бащата на Артур откривам протрития от прелистване екземпляр, който принадлежи на Артур.

Знам, че Камелот е приказка, идеал, толкова нереален, колкото и любовта на един трубадур, или замък от вълшебна приказка, или от легендите за разбойници, съкровища и духове. Но в идеята да управляваме едно кралство справедливо, със съгласието на хората, има нещо, което е повече от вълшебна приказка.

Артур и аз ще наследим огромна мощ: баща му се е погрижил за това. Мисля, че ще наследим силен престол и голямо богатство. Ще наследим трона с благосклонността на народа; кралят не е обичан, но е уважаван, и никой не иска завръщане към безкрайните битки. Тези англичани изпитват ужас от гражданска война. Ако се възкачим на трона с такава власт, с такова богатство, и разполагаме с тази доброжелателност, не се съмнявам, че можем да създадем една велика страна.

И тя ще бъде велика страна в съюз с Испания. Наследник на родителите ми е синът на Хуана, Карл. Той ще бъде император на Свещената Римска империя и крал на Испания. Той е мой племенник и между нас ще съществува приятелство като между сродници. Какъв могъщ съюз ще бъде това: великата Свещена Римска империя и Англия! Никой няма да може да се изправи срещу нас, ще можем да си поделим Франция, можем да си поделим по-голямата част от Европа. Тогава заедно — империята и Англия — ще се изправим срещу маврите, тогава ще победим и целият Изток, Персия, Отоманската империя, Индиите, дори Китай, ще бъдат открити пред нас.

* * *

Установеният ред в замъка се промени. В дните, които започваха да стават по-топли и светли, младите принц и принцеса на Уелс превърнаха покоите на Каталина в свой кабинет, завлякоха една голяма маса до прозореца, за да улавят следобедната светлина, и забодоха карти на Уелс върху покритата с лен ламперия.

— Сякаш планирате военен поход — каза мило лейди Маргарет Поул.

— Принцесата трябва да си почива — отбеляза с негодувание доня Елвира, без да се обръща конкретно към някого.

— Неразположена ли се чувствате? — попита бързо лейди Маргарет.

Каталина се усмихна и поклати глава: започваше да свиква с обсебващия интерес към здравето ѝ. Докато не беше в състояние да каже, че носи наследника на Англия, хората нямаше да я оставят на спокойствие и вечно щяха да я питат как се чувства.

— Нямам нужда да си почивам — каза тя. — А утре, ако се съгласите да дойдете с мен, бих искала да изляза и да видя нивите.

— Нивите ли? — попита лейди Маргарет, доста стъписана. — През март? Едва след седмица или дори повече ще започнат да ги разорават, няма почти нищо за гледане.

— Трябва да се уча — каза Каталина. — Там, където живеех, през лятото е толкова сухо, че трябваше да се прокопават малки напоителни канавки във всички ниви, в основата на всяко дърво, да отвеждаме водата до растенията, за да сме сигурни, че могат да се напояват и да живеят. Когато за първи път пътувахме през тази страна и видях канавките край вашите ниви, бях толкова невежа, че си помислих, че се използват за напояване. — При този спомен тя се засмя на глас. — А после принцът ми каза, че това са канали за отвеждане на водата. Не можех да повярвам! Затова по-добре да излезем на езда, и ще трябва да ми обясните всичко.