— Ти си истински тактик — каза той. — Толкова ми се иска да можех да имам твоето детство и да знам нещата, които знаеш ти.

— Имаш го — каза тя нежно. — Защото всичко, което зная, е на твое разположение, и всичко, което съм, е твое. А ако ти и нашата страна някога имате нужда да се сражавам за вас, ще го сторя.

* * *

Става все по-студено и по-студено, дългата дъждовна седмица премина в поредица от градушки, а сега заваля и сняг. Но това не е яркият, студен блясък на зимата — ниско паднала, влажна мъгла се стели под вихрещи се облаци и навяван от вятъра мокър сняг, който полепва на буци по дърветата и куличките и се задържа в реката като замръзнал стар шербет.

Когато идва в стаята ми, Артур се плъзга по бойниците, сякаш се пързаля с кънки, и тази сутрин, когато се връщаше в стаята си, бяхме сигурни, че ще ни открият, защото се подхлъзна върху пресен лед, падна и изруга толкова високо, че стражът на съседната кула подаде глава навън и извика: „Кой ходи там?“, и трябваше да извикам в отговор, че това съм аз, и съм излязла да храня зимните птици. Затова Артур ми подсвирна и каза, че това бил призив на червеношийка, а после двамата се смяхме толкова много, че едва не паднахме. Сигурна съм, че стражът така или иначе разбра, но беше толкова студено, че все пак не излезе.

А днес Артур излезе на езда с благородниците от съвета си, които искат да огледат едно място за нова мелница за зърно, докато реката е придошла и е частично препречена от сняг и лед. Лейди Маргарет и аз си оставаме у дома и играем карти.

Студено и сиво е, мокро е през цялото време, дори по стените на замъка се стича леденостудена влага, но аз съм щастлива. Обичам го, бих го обичала навсякъде, а ще дойде пролетта, и после лятото. Зная, че и тогава ще бъдем щастливи.

* * *

Почукването на вратата се чу късно през нощта. Тя я отвори рязко.

— Ах, любов моя, любов моя! Къде беше?

Той пристъпи в стаята и я целуна. Усети вкуса на вино в дъха му.

— Не искаха да си тръгват — каза той. — Поне от три часа се опитвам да се измъкна, за да бъда с теб.

Той я повдигна и я понесе към леглото.

— Но, Артур, не искаш ли…?

— Искам теб.



— Разкажи ми приказка.

— Не ти ли се спи сега?

— Не. Искам да ми изпееш песента за това как маврите изгубили битката при Малага.

Каталина се засмя:

— Битката при Алама. Ще ти изпея някои от строфите, но тя продължава безкрайно.

— Изпей ми ги всичките.

— Ще ни трябва цяла нощ — възрази тя.

— Имаме цяла нощ, слава на Бога — каза той с радост в гласа. — Имаме цяла нощ, имаме и всички нощи до края на живота си, благодаря на Бога за това.

— Тази песен е забранена — каза тя. — Лично майка ми я забрани.

— Как тогава си я научила? — вниманието на Артур веднага се отклони.

— Слугите — каза тя небрежно. — Имах бавачка, която беше „мориско“ — понякога забравяше коя съм аз и коя е тя, и ми пееше.

— Какво е „мориско“? И защо песента е била забранена? — попита той любопитно.

— „Мориско“ означава „малък мавър“ на испански — обясни тя. — Така наричаме маврите, които живеят в Испания. Те не са истински маври като онези в Африка. Затова ги наричаме „малки маври“. Когато заминах, те започваха да се наричат „Мудаджан“ — „човек, на когото е позволено да остане“.

— На когото е позволено да остане? — попита той. — В родната си земя?

— Това не е тяхна земя — каза Каталина мигновено. — Това е наша, испанска земя.

— Те са я владели в продължение на седемстотин години — изтъкна той. — Докато вие, испанците, не сте правели нищо друго, освен да пасете кози в планините, те са строели пътища, замъци и университети. Ти сама ми разказа това.

— Е, сега е наша — каза тя решително.

Той плесна с ръце като султан:

— Изпей песента, Шехерезада. И я изпей на френски, варварка такава, за да мога да я разбера.

Каталина събра длани като жена, която се готви за молитва, и му се поклони ниско.

— Така вече е добре — каза Артур, наслаждавайки се на вида ѝ. — В харема ли научи това?

Тя му се усмихна, вдигна глава и запя:

Стар човек се провиква към краля:

Какъв е този внезапен зов?

— Уви! Алама!

Уви, приятели, християните спечелиха Алама!

— Уви! Алама!

Белобрад имам отвръща: Това спечели ти, кралю!

— Уви! Алама!

Във час зловещ ти покоси Абенсерагите,

цвета на Гранада.

— Уви! Алама!

Задълго няма да останат Гранада, кралството,

и кралският живот.

— Уви! Алама!

Тя замлъкна, после допълни:

— И беше вярно. Горкият Боабдил излезе от двореца Алхамбра, от червената крепост, за която казваха, че никога няма да падне, с ключовете върху копринена възглавничка, поклони се ниско, връчи ги на майка ми и баща ми и се отдалечи. Казват, че при планинския проход погледнал назад към кралството си, красивото си кралство, и заплакал, а майка му казала да плаче като жена за онова, което не е могъл да задържи като мъж.

Артур се разсмя хлапашки:

— Какво му казала?

Каталина вдигна поглед, с мрачно лице:

— Било е много трагично.

— Точно такова нещо би казала баба ми — каза той възхитено. — Слава Богу, че баща ми си е спечелил короната. Баба ми щеше да е също толкова мила и нежна, ако бе претърпял поражение, колкото и майката на Боабдил. Мили Боже: „плачи като жена за онова, което не можеш да задържиш като мъж“. Да кажеш такова нещо на мъж, който си тръгва победен!

Каталина също се засмя:

— Никога не съм мислила за това по този начин — каза тя. — Не е много утешително.

— Представи си да заминаваш в изгнание с майка си, а тя да ти е толкова разгневена!

— Представи си да изгубиш Алхамбра, никога да не се върнеш там!

Той я притегли към себе си, целуна я и заповяда:

— Никакви съжаления!

Тя веднага му се усмихна и нареди на свой ред:

— Развесели ме тогава. Разкажи ми за майка си и баща си.

Той се замисли за миг:

— Баща ми бил роден като наследник на рода Тюдор, но в поредицата на възможните престолонаследници преди него имало десетки други — каза той. — Баща му искал да го кръсти Оуен, Оуен Тюдор, хубаво уелско име, но умрял преди раждането му, във войната. Когато той се родил, баба ми била едва дванайсетгодишно дете, но се наложила и го нарекла Хенри — кралско име. Можеш да разбереш какво си е мислела дори още тогава, макар че самата тя не била много повече от дете, а съпругът ѝ бил мъртъв.

— Късметът на баща ми преминавал през възходи и падения с всяка битка на гражданската война. В един момент бил син на властващата фамилия, в следващия се наложило да бягат. Чичо му Джаспър Тюдор — помниш го — не губел вяра в баща ми и в каузата на Тюдорите, но се стигнало до последна битка, в която нашата кауза била изгубена. Нашият крал бил екзекутиран. Едуард се възкачил на трона, а баща ми бил последният от рода. Намирал се в такава опасност, че чичо Джаспър се измъкнал от замъка, в който ги държали, напуснал страната заедно с него и избягал в Бретан.

— На безопасно място?

— Донякъде. Веднъж ми каза, че всяка сутрин се събуждал в очакване да го предадат на Едуард. А веднъж крал Едуард казал, че той трябва да се прибере у дома и че ще бъде топло посрещнат и ще му уредят брак. Докато пътували, баща ми се престорил на болен и избягал. Върнел ли се у дома, го чакала смърт.

Каталина примигна.

— Значи навремето той също е бил претендент.

Той ѝ се усмихна широко:

— Както казах. Именно затова се бои толкова много от претендентите. Знае какво може да постигне такъв човек, ако късметът е на негова страна. Ако го бяха заловили, щяха да го доведат у дома, за да намери смъртта си в Тауър. Точно както постъпи той с Уорик. Баща ми е щял да бъде убит в мига, щом крал Едуард го залови. Но той се престорил на болен и се измъкнал, прекосил границата и влязъл във Франция.

— Те не го предали обратно?

Артур се засмя:

— Подкрепили го. Той бил най-голямата заплаха за мира в Англия: разбира се, че го подкрепили. На французите им било изгодно да го подкрепят тогава: когато не бил крал, а претендент.

Тя кимна: беше дете на владетел, възхваляван от самия Макиавели. Всяка дъщеря на Фердинанд можеше да разбере двуличието по рождение.

— А после?

— Едуард умрял млад, в разцвета на силите си, оставяйки като наследник своя малък син. Брат му Ричард първо се възкачил на трона като настойник на детето му, докато момчето порасне, а след това узурпирал короната и затворил собствените си племенници, синовете на Едуард, малките принцове, в Тауър.

Тя кимна: това бяха историческите факти, които ѝ бяха преподавали в Испания, а по-мащабната история, засягаща смъртоносното съперничество за нечий трон — беше обща тема и за двамата млади хора.

— Те влезли в Тауър и не излезли никога вече — каза мрачно Артур. — Бог да прибере душите на бедните момчета — никой не знае какво е станало с тях. Народът се обърнал против Ричард, и хората повикали баща ми от Франция.

— Така ли?

— Баба ми привличала великите лордове един след друг на наша страна, била върховната заговорница. Двамата с Бъкингамския херцог съставили план и подготвили благородниците от кралството. Затова баща ми я почита толкова много: дължи ѝ трона си. А той изчакал, докато успее да прати вест на майка ми, за да ѝ каже, че ще се ожени за нея, ако завоюва трона.

— Защото я е обичал? — попита с надежда Каталина. — Тя е толкова красива!