Това беше лошо начало за един брак, който така или иначе бе осъществен единствено на основата на алчност, амбиция и общ страх от Франция. Каталина беше притисната между решителността на двама мъже със студени сърца. Маргарет предполагаше, че една от причините Каталина да бъде изпратена в замъка Лъдлоу със съпруга си, беше да я принудят да използва предметите и съдовете от собственото си домакинство, и по този начин да намали стойността им. Ако крал Хенри я беше задържал в двора в Уиндзор, или Гринич, или Уестминстър, тя щеше да се храни от неговите съдове, и баща ѝ можеше да заяви, че испанските съдове са почти като нови и могат да бъдат приети като зестра. Но сега всяка вечер се хранеха от златните блюда на Каталина и всяка драскотина, оставена по невнимание от нечий нож, снижаваше малко от стойността. Когато дойдеше време да се плати втората половина от зестрата, кралят на Испания щеше да открие, че се налага да плати в брой. Крал Фердинанд може и да беше суров човек и лукав в преговорите, но беше срещнал достоен съперник в лицето на краля на Англия, Хенри Тюдор.

— Той каза, че аз трябва да му бъда като дъщеря — поде внимателно Каталина. — Но не мога да му се подчинявам така, както е редно за една дъщеря, ако трябва да се подчиня на родния си баща. Баща ми нарежда да не използвам съдовете си и да ги дам на краля. Но той не приема. И тъй като зестрата не е изплатена, кралят ме отпраща без средства, дори не ми плаща издръжка.

— Испанският посланик не ви ли съветва?

Каталина направи лека гримаса:

— Той е верен само и единствено на краля — каза тя. — Не ми помага. Не го харесвам. Той е покръстен евреин. Човек, който лесно се приспособява. Испанец, но живее тук от години. Превърнал се е в човек, който служи на Тюдорите, а не на Арагон. Ще съобщя на баща си, че доктор Де Пуебла не му е добър служител, но междувременно съм лишена от добри съвети, а в домакинството ми доня Елвира и моят ковчежник непрекъснато се карат. Тя казва, че вещите и съкровищата ми трябва да бъдат дадени в залог на златарите, за да съберем пари, той казва, че няма да ги изпусне от поглед, докато не бъдат предадени на краля.

— А питахте ли принца как е редно да постъпите?

Каталина се поколеба:

— Това е въпрос, който трябва да се реши между баща му и моя баща — каза тя предпазливо. — Не исках да допусна това да смути отношенията ни. Той плати всичките ми разходи за пътуване тук. Ще трябва да плати на дамите ми в средата на лятото, а скоро ще имам и нужда от нови рокли. Не искам да го моля за пари. Не искам да ме помисли за алчна.

— Обичате го, нали? — попита Маргарет, усмихната, и видя как лицето на по-младата жена светна.

— О, да — промълви момичето. — Наистина го обичам много.

По-възрастната жена се усмихна.

— Вие сте благословена — каза тя тихо. — Да бъдете принцеса и да намерите любовта с мъжа, за когото ви е наредено да се омъжите. Вие сте благословена, Каталина.

— Знам. Наистина мисля, че това е знак за особено Божие благоволение към мен.

По-възрастната жена се поколеба, когато чу това гръмко твърдение, но не я поправи. Увереността на младостта щеше да се изличи достатъчно скоро и без особена нужда от предупреждения.

— А забелязвате ли някакви признаци?

Каталина изглеждаше озадачена.

— За идването на дете? Знаете ли за какво да следите?

Младата жена се изчерви:

— Да, знам. Майка ми ми обясни. Все още няма признаци.

— Още е рано — каза лейди Маргарет успокоително. — Но мисля, че ако чакате дете, зестрата няма да представлява проблем. Смятам, че няма да бъдете лишавана от нищо, ако носите следващия принц от династията на Тюдорите.

— Редно е да ми плащат издръжка, независимо дали имам дете или не — отбеляза Каталина. — Аз съм принцеса на Уелс, редно е да получавам издръжка, за да поддържам домакинството си.

— Да — каза Маргарет сухо. — Но кой ще каже това на краля?



— Разкажи ми приказка.

Бяха окъпани в пъстрата, златиста светлина на свещите и огъня. Бе полунощ и в замъка цареше тишина, ако не се брояха приглушените им гласове; всички светлини бяха угасени, с изключение на пламтящия огън в покоите на Каталина, където двамата млади се съпротивляваха на съня.

— За какво да ти разкажа?

— Разкажи ми приказка за маврите.

Тя се замисли за миг и наметна с шал голите си рамене, за да се предпази от студа. Артур се беше проснал на леглото, но когато тя се раздвижи, той я придърпа съм себе си, така че главата ѝ се отпусна върху голите му гърди. Прокара ръка през пищната ѝ червена коса и я събра в юмрука си.

— Ще ти разкажа приказка за една от жените на владетеля — каза тя. — Не е измислена история. Вярна е. Тя била в харема; нали знаеш, че жените живеят отделно от мъжете в собствените си покои?

Той кимна, загледан как светлината на свещта потрепва по врата ѝ, във вдлъбнатината над ключицата ѝ.

— Веднъж тя гледала през прозореца, водите на реката под прозореца ѝ тъкмо били в отлив. Бедните деца от града си играели във водата. Били на малкия пристан за лодки, били разплискали кал навсякъде и се плъзгали, пързаляйки се в калта. Тя се смеела, докато ги гледала, и казала на дамите си колко ѝ се иска да може да играе така.

— Но не можела да излезе?

— Не, тя не можела да излезе никога. Нейните дами казали на евнусите, които пазели харема, а те казали на Великия везир, а той пък казал на султана, и когато тя се откъснала от прозореца и отишла в приемната си, познай какво видяла?

Той поклати глава, усмихнат.

— Какво?

— Приемната ѝ представлявала голяма мраморна зала. Подът бил направен от мрамор с розови жилки. Султанът наредил да донесат големи флакони с ароматизирано масло и да ги излеят на пода. На всички парфюмеристи в града било наредено да донесат в двореца розово масло. Направили гъста паста от маслото, от листенца от рози и билки, и я разстлали, на един фут дълбочина, по целия под на приемната ѝ. Жената на султана и нейните дами се разсъблекли по къси рокли, пързаляли се, играли в калта, пръскали се с розова вода, замервали се с розови цветчета и цял следобед се забавлявали като улични хлапета.

Той беше очарован.

— Колко прекрасно!

Тя му се усмихна:

— Сега е твой ред. Ти ми разкажи приказка.

— Нямам такива приказки. Във всички, които знам, става дума за битки и победи.

— Ти харесваш най-много такива истории и от тези, които ти разказвам — подчерта тя.

— Да. А сега баща ти отново тръгва на война.

— Така ли?

— Не знаеше ли?

Каталина поклати глава.

— Испанският посланик понякога ми изпраща бележка с новините, но не ми е съобщавал нищо. Кръстоносен поход ли е?

— Ти си кръвожаден воин на Христа. Неверниците направо сигурно не могат да си намерят място от страх. Не, не е кръстоносен поход. Става дума за далеч не толкова героична кауза. За доста голяма наша изненада, баща ти е сключил съюз с крал Луи Френски. Очевидно се готвят да нахлуят заедно в Италия и да си поделят плячката.

— Крал Луи? — попита тя изненадано. — Не може да бъде! Мислех, че ще бъдат врагове до смърт.

— Е, изглежда, че френският крал не се интересува много с кого сключва съюз. Първо с турците, а сега — и с баща ти.

— Е, по-добре крал Луи да се съюзява с баща ми, отколкото с турците — каза тя упорито. — Всичко е за предпочитане пред това да ги поканим да дойдат.

— Но защо баща ти би се съюзил с нашия враг?

— Винаги е искал Неапол — довери му тя. — Неапол и Навара. Решен е да ги има — по един или друг начин. Крал Луи може и да си мисли, че се е сдобил със съюзник, но ще се наложи да плати за него висока цена. Познавам баща си. Той играе продължителна игра, но обикновено постига своето. Кой ти изпрати новината?

— Баща ми. Мисля, че е ядосан, задето не е бил посветен в плановете им. Само от французите се бои повече, отколкото от шотландците. За нас е разочарование, че баща ти би се съюзил с тях по какъвто и да е повод.

— Тъкмо обратното: баща ти би трябвало да е доволен, че баща ми отклонява вниманието на французите на юг. Баща ми му прави услуга.

Той каза присмехулно:

— Много ми помагаш.

— Баща ти няма ли да се присъедини към тях?

Артур поклати глава:

— Може би, но неговото най-голямо желание е да запази мира в Англия. Войната е ужасно нещо за една страна. Ти си дъщеря на войник и би трябвало да го знаеш. Баща ми казва, че е ужасно нещо да видиш една страна във война.

— Баща ти е водил само една голяма битка — каза тя. — Понякога се налага да се сражаваш. Понякога трябва да победиш врага си.

— Не бих се сражавал, за да се сдобия с нови земи — каза той. — Но бих се сражавал, за да защитя нашите граници. Мисля също така, че ще се наложи да се бием срещу шотландците, освен ако сестра ми не успее да промени самата им същност.

— А баща ти готов ли е за война?

— Разполага с фамилията Хауард, която охранява севера от негово име — каза той. — И се ползва с доверието на всички лордове от севера. Укрепил е замъците и държи Големия Северен път отворен, така че да може да вдигне на оръжие войниците си там, ако стане нужда.

Каталина изглеждаше замислена.

— Ако трябва да се бие, по-добре е да нападне — каза тя. — Тогава може да избере времето и мястото за битката и да не е принуден да се отбранява.

— Това ли е по-добрият начин?

Тя кимна:

— Баща ми би сметнал така. Най-важното е да поведеш армията си напред и да ѝ дадеш увереност. Пред теб е богатството на страната, за да попълваш запасите си; на твоя страна е и това, че се движите напред: войниците обичат съзнанието, че напредват. Няма нищо по-лошо от това да бъдеш принуден да се обърнеш, за да се биеш.