Тя се усмихна на принцесата.

— В този свят ние, жените, често откриваме, че нямаме власт над онова, което вършат мъжете. Сигурна съм, че вие не бихте пожелали злото на брат ми, и всъщност съм сигурна, че той не би се изправил срещу вас или скъпия ни принц — но понякога в живота се налага да се вземат сурови мерки. Баща ми направи някои лоши избори в живота си, и Бог е свидетел, че плати докрай за тях. Синът му, макар и невинен, последва пътя на баща си. Едно обръщане на монетата — и всичко можеше да е различно. Мисля, че една жена трябва да се научи да преживява обръщането на монетата, дори когато тя не падне в нейна полза.

Каталина слушаше съсредоточено.

— Зная, че майка ми и баща ми искаха да са сигурни, че династията на Тюдорите няма съперници — промълви тя. — Знам, че казаха това на краля.

Искаше ѝ се жената да бъде напълно наясно с тежестта на вината ѝ.

— Както може би щях да сторя и аз, ако бях на тяхно място — каза лейди Маргарет простичко. — Принцесо, не виня вас, нито майка ви или баща ви. Не обвинявам нашия велик крал. Ако бях на мястото на някой от тях, може би щях да постъпя точно като тях, и да давам обяснения единствено пред Бог. Единственото, което трябва да направя, тъй като не съм една от тези велики личности, а просто смирената съпруга на един прекрасен мъж, е да внимавам как се държа, и как ще обясня действията си пред Бог.

— Имах чувството, че идвам в тази страна със съвест, обременена със смъртта му — призна Каталина припряно.

По-възрастната жена поклати глава.

— Смъртта му не тежи на съвестта ви — каза тя твърдо. — Погрешно е да вините себе си за делата на друг. Всъщност, според мен вашият изповедник би ви казал, че това е форма на гордост. Нека това да е грехът, който изповядвате, не е нужно да поемате върху себе си греховете на други хора.

Каталина вдигна очи за първи път, срещна спокойния поглед на лейди Поул и видя усмивката ѝ. Усмихна се предпазливо в отговор, а по-възрастната жена протегна ръка, както мъж би подал своята да се ръкува, за да скрепи сключена сделка.

— Виждате ли — каза тя мило, — някога самата аз бях принцеса с кралска кръв. Бях последната принцеса от династията на Плантагенетите, отгледана от крал Ричард в детската стая на сина му. От всички жени на света, тъкмо аз би трябвало да знам, че в живота има повече неща, отколкото една жена е способна да контролира. Съществува волята на съпруг, на родители, на краля, и на твоя Бог. Никой не може да обвинява една принцеса за постъпките на един крал. Как би могъл някой да оспори властта на един крал? Или да промени нещо? Ние трябва да бъдем покорни.

Каталина, с ръка в нейната топла, уверена хватка, се почувства чудодейно успокоена.

— Боя се, че не винаги съм много покорна — призна тя.

По-възрастната жена се засмя:

— О, да, защото човек трябва да разсъждава самостоятелно, ако не е глупак — каза с разбиране тя. — Истинско покорство може да съществува единствено когато тайно си мислиш, че знаеш по-добре, но избираш да се покориш. Всичко друго е обикновено съгласие, а всяка слабохарактерна жена може да се съгласява. Не сте ли на моето мнение?

И Каталина, кикотейки се за първи път заедно с англичанка, се засмя високо и каза:

— Никога не съм искала да бъда слабохарактерна и покорна жена.

— Нито пък аз — усмихна се лъчезарно Маргарет Поул, която някога беше Плантагенет, принцеса от кралска династия, а сега беше просто съпруга, погребана в добре защитените погранични земи на Тюдорите. — В сърцето си винаги знам, че това съм аз, с истинската си същност, независимо от титлата, която ми е дадена.

* * *

Толкова съм изненадана от откритието си, че жената, от чието присъствие се ужасявах, ме накара да се чувствам в замъка Лъдлоу като у дома си. Лейди Маргарет е моя компаньонка и приятелка, тя ме утешава за загубата на майка ми и сестрите ми. Осъзнавам, че винаги съм живяла в свят, в който е преобладавало присъствието на жени: майка ми, кралицата, сестрите ми, нашите почетни и придворни дами, както и всички жени, прислужващи в харема. В Алхамбра живеехме почти изолирани от мъжете, в покоите, създадени за наслада и удобство на жените. Живеехме почти усамотено, в уединението на прохладните стаи, тичахме из вътрешните дворове и се облягахме на балконите, сигурни в съзнанието, че половината дворец е изключително във владение на нас, жените.

Явявахме се в двора заедно с баща ми, не бяхме скрити от поглед; но естественото желание на жените за уединение се обслужваше и подчертаваше от архитектурния план на Алхамбра, където най-красивите стаи и най-приятните градини бяха запазени за нас.

Странно бе да дойда в Англия и да открия свят, в който господстват мъжете. Разбира се, имам собствени покои и свои дами, но всеки мъж може да дойде и да помоли да бъде приет по всяко време. Сър Ричард Поул, както и всеки друг от благородниците на Артур може да се яви в покоите ми без предупреждение и да смята, че с това ми прави комплимент. Изглежда, англичаните смятат, че постоянното смесване на жени и мъже е правилно и обичайно. Още не съм видяла къща със стаи, отредени изключително за жени, и никоя жена не ходи забулена, както правехме понякога ние в Испания, нито дори когато е на път, нито дори когато се озове сред непознати.

Дори кралското семейство е достъпно за всички. Всякакви хора, дори непознати, могат да се разхождат из кралските дворци, стига да са достатъчно умни да убедят стражите да ги пуснат. Могат да чакат в приемната на кралицата и да я виждат всеки път, когато минава, зяпайки я, сякаш са нейни близки. Голямата зала, параклисът, приемната на кралицата, са отворени за всеки, който може да си намери хубава шапка и да мине за дребен благородник. Англичаните се отнасят с жените като с момчета или слуги: те могат да ходят навсякъде, всеки може да ги гледа. Известно време смятах това за голяма свобода, известно време му се наслаждавах; после осъзнах, че англичанките може и да показват лицата си, но не са дръзки като мъжете, не са свободни като момчетата; и въпреки всичко трябва да си мълчат и да се подчиняват.

Сега, когато лейди Маргарет Поул се върна в жилището на управителя, ми се струва, че този замък попадна във владение на жените. Вечерите в голямата зала не са така шумни и оживени, дори храната на вечеря се промени. Трубадурите пеят за любов и по-малко — за битки, говори се повече френски и по-малко уелски.

Моите покои са горе, а нейните стаи са на етажа под мен, и ние по цял ден ходим нагоре и надолу по стълбите, за да се виждаме. Когато Артур и сър Ричард излизат на лов, господарката на замъка си остава у дома и той вече не ми се струва пуст. По някакъв начин, само с присъствието си, тя превръща замъка в място, обитавано от жена. Когато Артур отсъства, животът в замъка не е притихнал в очакване на завръщането му. Това е топло, щастливо място, където всеки е зает с всекидневните си дела.

Липсваше ми приятелството на по-възрастна жена. Мария де Салинас е младо и глупаво момиче като мен, тя е компаньонка, не ментор. Майка ми, кралицата, определи доня Елвира да ми бъде вместо майка; но тя не е жена, към която мога да изпитвам топли чувства, макар че се опитах да я обикна. Тя е строга с мен, ревнива по отношение на влиянието си над мен, с амбиции да управлява целия двор. Тя и съпругът ѝ, който управлява моето домакинство, искат да определят живота ми. След онази първа вечер в Догмърсфийлд, когато възрази на самия крал, се съмнявам в преценката ѝ. Дори сега тя непрекъснато ме предупреждава да не се сближавам твърде много с Артур, сякаш е грешно да обичаш съпруга си, сякаш аз бих могла да му устоя! Тя иска да създаде в Англия една малка Испания, иска все още да бъда инфантата. Но аз съм сигурна, че за мен начинът да постигна нещо в Англия е да стана англичанка.

Доня Елвира отказва да учи английски. Преструва се, че не разбира френски, когато се говори с английски акцент. Към уелсците се отнася с пълно презрение, смята ги за почти нецивилизовани варвари, което не е много удобно, когато посещаваме жителите на Лъдлоу. Честно казано, понякога тя се държи по-надменно от всяка жена, която съм познавала, по-горда е дори от родната ми майка. Със сигурност е по-величествена от мен. Трябва да ѝ се възхищавам, но не мога да я обичам истински.

Но Маргарет Поул е била обучавана като племенница на крал и говори латински гладко като мен. С лекота разговаряме на френски, тя ме учи на английски, а когато попаднем на дума, която не знаем на нито един от общите ни езици, съчиняваме невероятни пантомими, които ни карат да се кикотим до сълзи. Разсмях я до плач, когато се опитах да демонстрирам лошо храносмилане, а стражите дотичаха, мислейки, че сме нападнати, когато тя използва всички дами от двора и техните прислужнички, за да ми демонстрира правилния протокол за английския лов.

* * *

Каталина си помисли, че може да повдигне пред Маргарет въпроса за бъдещето си и за своя свекър, който будеше в нея искрено безпокойство.

— Той беше недоволен, преди да заминем — каза тя. — Става въпрос за зестрата.

— О, така ли? — отвърна Маргарет. Двете жени седяха в една прозоречна ниша, в очакване мъжете да се върнат от лов. Навън беше ужасно студено и влажно: никоя от тях не беше пожелала да излезе. Маргарет смяташе, че е по-добре да не повдига сама спорния въпрос за зестрата на Каталина; вече беше чула от съпруга си, че испанският крал е усъвършенствал изкуството на двуличието. Беше се съгласил на значителна зестра за инфантата, но след това я бе изпратил в Англия само с половината пари. Останалата част — така предлагаше той — можела да бъде покрита с блюдата и съкровищата, които тя носеше като необходими за домакинството си. Разярен, крал Хенри беше настоял за пълната сума. Фердинанд Испански любезно бе отговорил, че домакинството на инфантата е снабдено с най-доброто: Хенри можел да избира.