* * *

Каталина се позова на този суров съвет и се изправи пред младия си съпруг:

— Винаги се радвам да се запозная с вашите приятели, милорд — каза тя с равен тон, надявайки се, че гласът ѝ изобщо не трепва. — Но, както знаете, аз имам съвсем малко домакинство. Баща ви съвсем ясно ми даде да разбера, че не са ми позволени повече придворни дами, отколкото имам понастоящем. Както знаете, той не ми отпуска никакви средства. Нямам пари да плащам на още една дама за службата ѝ. Накратко, не мога да добавя към двора си друга дама, дори тя да е ваша близка приятелка.

Артур трепна при напомнянето за дребнавото заяждане на баща му относно свитата на Каталина.

— О, не, разбираш ме погрешно. Това не е приятелка, която иска място в двора. Няма да бъде твоя придворна дама — каза припряно. — Става дума за лейди Маргарет Поул, която чака да се срещне с теб. Най-сетне се завърна у дома.

* * *

Света Дево, Майко Божия, моли се за нас. Това е по-лошо, отколкото ако беше негова любовница. Знаех, че ще трябва да се изправя пред нея някой ден. Това е нейният дом, но тя отсъстваше, когато пристигнахме тук, и си мислех, че нарочно показва хладно и презрително отношение към мен, като заминава и се държи на разстояние. Мислех си, че ме избягва от омраза, както аз бих я избягвала от срам. Лейди Маргарет Поул е сестра на онова клето момче, херцог Уорик, обезглавен, за да осигурят наследяването на трона за мен и за потомството ми. Ужасявах се от мига, в който ще трябва да се срещна с нея. Молех се на светците тя да се държи на разстояние — да ме мрази, да ме обвинява, но да се държи на разстояние.

* * *

Артур забеляза спонтанния ѝ порив да откаже, но не бе намерил друг начин да я подготви за това.

— Моля те — каза той припряно. — Тя беше заминала да се грижи за децата си, иначе щеше да е тук със съпруга си, за да те приветства с „добре дошла“ в замъка, когато пристигнахме най-напред. Казах ти, че ще се върне. Сега иска да те поздрави. Всички трябва да живеем заедно тук. Сър Ричард е доверен приятел на баща ми, ръководител на моя съвет и управител на този замък. Всички ще трябва да живеем заедно.

Каталина му подаде трепереща ръка и той веднага се приближи, без да обръща внимание на изостреното внимание на дамите ѝ.

— Не мога да се срещна с нея — прошепна тя. — Наистина, не мога. Знам, че нейният брат беше убит заради мен. Знам, че родителите ми настояха на това, преди да се съгласят да ме изпратят в Англия. Знам, че той бе невинен, невинен като цвете, затворен в Тауър от баща ти, така че неговите привърженици да не могат да се съберат около него и да предявят претенции за трона от негово име. Той можеше да живее на сигурно място там, цял живот, ако родителите ми не бяха настояли за смъртта му. Тя сигурно ме мрази.

— Не те мрази — каза той искрено. — Повярвай ми, Каталина, не бих те изложил на ничия грубост. Тя не те мрази, не мрази мен, не мрази дори баща ми, който даде заповед за екзекуцията. Тя знае, че тези неща се случват. Тя е принцеса, знае така добре, както и ти, че това, което ни ръководи, не е личният избор, а политиката. Това не е твой избор, нито мой. Тя знае, че баща ти и майка ти е трябвало да бъдат сигурни, че няма принцове-съперници, които да предявят претенции за трона, че баща ми ще разчисти пътя ми, каквото и да му струва това. Тя се е примирила.

— Примирила се е? — ахна тя невярващо. — Как може една жена да се примири с убийството на брат си, наследника на семейството? Как може да ме поздрави приятелски, когато той загина за моя изгода? Когато загубихме брат ми, нашият свят свърши, надеждите ни умряха с него. Нашето бъдеще беше погребано с него. Майка ми, която е жива светица, все още не може да приеме тази мисъл. Не е щастлива от деня на смъртта му. Това е непоносимо за нея. Кълна се, че ако той беше екзекутиран заради някой непознат натрапник, тя щеше да отнеме друг живот в замяна на неговия. Как може лейди Маргарет да понася мисълта, че е изгубила брат си? Как може да понесе присъствието ми?

— Тя притежава смирение — каза той просто. — Тя е благочестива жена, и ако е търсила отплата, я има в това, че е омъжена за сър Ричард Поул — човек, ползващ се с голямо доверие от страна на баща ми — и живее тук, високоуважавана, и е моя приятелка, и се надявам, че ще бъде и твоя.

Взе ръката ѝ и почувства, че тя трепери.

— Хайде, Каталина. Това не ти подобава. Бъди смела, любов моя. Тя няма да те вини.

— Тя трябва да ме вини — изрече Каталина с изпълнен с болка шепот. — Родителите ми настояха да не съществува съмнение, че ти ще наследиш трона. Знам, че беше така. Баща ти лично обеща, че няма да има принцове, които да ти съперничат. Те знаеха какво възнамерява да направи. Не му казаха да не отнема живота на невинен човек. Оставиха го да го стори. Искаха да го стори. Кръвта на Едуард Плантагенет тежи на съвестта ми. Над нашия брак тегне проклятието на неговата смърт.

Артур се отдръпна стреснато: никога преди не я беше виждал толкова разстроена.

— Боже мой, Каталина, не можеш да твърдиш, че сме прокълнати.

Тя кимна нещастно.

— Никога не си говорила за това.

— Беше ми непоносимо да го изрека.

— Но си го мислеше?

— От мига, в който ми съобщиха, че е убит заради мен.

— Любов моя, нима е възможно да смяташ, че сме прокълнати?

— В това отношение да.

Той се опита да обърне тревогата ѝ на смях:

— Не. Трябва да знаеш, че сме благословени. — Той се приближи и каза много тихо, така че никой друг да не може да чуе:

— Всяка сутрин, когато се будиш в обятията ми, прокълната ли се чувстваш?

— Не — каза тя неохотно. — Не, не се чувствам така.

— Всяка нощ, когато идвам в покоите ти, чувстваш ли върху себе си сянката на греха?

— Не — призна тя.

— Не сме прокълнати — заяви той твърдо. — Благословени сме с Божието благоволение. Каталина, любов моя, имай ми доверие. Тя прости на баща ми, със сигурност никога не би обвинила теб. Кълна ти се, тя е жена със сърце, голямо като катедрала. Иска да се срещне с теб. Ела с мен и ми позволи да те запозная с нея.

— Насаме тогава — каза тя, все още опасявайки се от някаква ужасна сцена.

— Насаме. Сега тя е в жилището на управителя на замъка. Ако дойдеш веднага, можем да оставим всички тук, тихо да отидем и да се видим сами с нея.

Тя се надигна от мястото си и го хвана под ръка.

— Ще се разходя сам с принцесата — каза Артур на дамите ѝ. — Всички можете да останете тук.

Те изглеждаха изненадани, че ги пренебрегват, а някои от тях бяха открито разочаровани. Каталина мина покрай тях, без да вдигне очи.

Щом излязоха през вратата, той тръгна пред нея надолу по тясното спираловидно стълбище, подпирайки се с една ръка на централната каменна колона, а с другата — на стената. Каталина го последва, бавейки се пред всеки разположен дълбоко в стената стреловиден прозорец, взирайки се надолу към низината, където Тийм беше преляла от бреговете си и приличаше на сребърно езеро, покрило крайречните ливади. Беше студено, дори за март в пограничните земи, и Каталина потръпна, сякаш, според поверието, по гроба ѝ се разхождаше странник.

— Любов моя — каза Артур, като погледна отново нагоре по тесните стълби към нея. — Кураж. Майка ти щеше да бъде смела на твое място.

— Тя е заповядала това — каза Каталина сърдито. — Мислела си е, че е за мое добро. Но един човек загина заради нейната амбиция, а сега аз трябва да се изправя пред сестра му.

— Направила го е заради теб — напомни ѝ той. — И никой не те обвинява. — Стигнаха до етажа под покоите на принцесата и, без колебание, Артур почука на солидната дървена врата на жилището на управителя, и влезе.

Квадратната стая с изглед към долината беше копие на приемната на Каталина на горния етаж, облицована с дърво и украсена с ярки гоблени. Една дама ги чакаше, седнала до огнището, и когато вратата се отвори, тя се изправи. Носеше бледосива рокля със сива шапчица върху косата. Беше на около трийсет години; погледна Каталина с приятелски интерес, а после се сниши в дълбок, почтителен реверанс.

Без да се подчини на съпругата си, която леко впи пръсти в ръката му, Артур издърпа ръка от нейната и отстъпи назад, чак до вратата. Каталина погледна укорително назад към него, а после направи малък реверанс на по-възрастната жена. Изправиха се заедно.

— Толкова се радвам да ви срещна — каза мило лейди Поул. — И съжалявам, че не бях тук да ви поздравя. Но едно от децата ми беше болно и отидох да се уверя, че се грижат добре за него.

— Съпругът ви е много любезен — съумя да каже Каталина.

— Надявам се, защото му оставих дълъг списък със заръки; много исках в покоите ви да бъде топло и удобно. Трябва да ми кажете, ако имате нужда от нещо. Не познавам Испания, затова не знаех какви неща ще ви доставят удоволствие.

— Не! Не ми липсва абсолютно нищо.

По-възрастната жена погледна принцесата.

— Тогава се надявам, че ще бъдете много щастлива тук с нас — каза тя.

— Надявам се… — Каталина си пое дъх. — Но аз… аз…

— Да?

— С голямо съжаление научих за смъртта на брат ви — изрече на един дъх Каталина. Лицето ѝ, което беше пребледняло от неудобство, сега пламна и стана алено. Усети, че ушите ѝ горят, а за свой ужас чу, че гласът ѝ трепери. — Наистина, беше ми много мъчно. Много…

— Това беше огромна загуба за мен и за близките ми — каза жената спокойно. — Но така върви светът.

— Страхувах се, че идването ми…

— Никога не съм помисляла, че това е станало по ваш избор или че вината за това е ваша, принцесо. Когато скъпият ни принц Артур трябваше да се ожени, баща му беше длъжен да се погрижи наследството му да бъде подсигурено. Зная, че брат ми никога не би застрашил мира на Тюдорите, но те нямаше как да знаят това. А и той беше зле съветван от един злонамерен млад мъж, въвлечен в глупав заговор… — тя млъкна рязко, когато гласът ѝ потрепери; но бързо се съвзе. — Простете ми. Това все още ме опечалява. Брат ми бе наивен и невинен. Глупавото му заговорничене беше доказателство за наивността му, не за вината му. Не се съмнявам, че сега той е при Бог, заедно с всички невинни.