Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Никой няма да разбие сърцето на Хари — заяви по-възрастният му брат. — Той няма сърце.

— Би си помислил същото за Исабел — възрази Каталина. — Но тя се влюби в съпруга си в сватбения си ден и заяви, че няма да обича никога повече. Трябваше да се омъжи втори път, разбира се. Но се омъжи неохотно.

— А ти? — попита той; настроението му внезапно се промени.

— Какво аз? Дали съм се омъжила неохотно?

— Не! Влюби ли се в съпруга си в сватбения си ден?

— Със сигурност не на сватбения си ден — каза тя. — И ти ще ми говориш за самохвалство! Хари е нищо в сравнение с теб! Чух те как на следващия ден разправяше, че да имаш съпруга било много забавно.

Артур имаше приличието да добие смутено изражение:

— Може и да съм казал нещо на шега.

— Че си бил в Испания цяла нощ?

— О, Каталина! Прости ми. Не знаех нищо. Права си, бях момче. Но сега съм мъж, твой съпруг. А ти наистина се влюби в съпруга си. Затова не го отричай.

— Не и в продължение на много дни — каза тя с унищожителен тон. — Изобщо не беше любов от пръв поглед.

— Знам кога беше, така че не можеш да ме дразниш. Беше вечерта в Бърфорд, когато ти плачеше, а аз те целунах истински за първи път, и избърсах сълзите ти с ръкавите си. А после през нощта дойдох при теб, и къщата беше толкова тиха, сякаш бяхме единствените живи хора в целия свят.

Тя се сгуши по-плътно в прегръдките му.

— И аз ти разказах първата си приказка — каза. — Но дали си спомняш коя беше?

— Беше историята за пожара в Санта Фе — каза той. — Когато късметът поне веднъж се обърнал срещу испанците.

Тя кимна:

— Обикновено ние бяхме онези, които сееха опустошение с огън и меч. Баща ми има репутацията на безмилостен човек.

— Баща ти е бил безмилостен? Макар да е искал да превърне тази земя в свое владение? Как се е надявал да подчини хората на своята воля?

— Чрез страх — каза тя простичко. — Пък и това не бе неговата воля. Беше Божията воля, а понякога Бог е безмилостен. Това не беше обикновена война, а кръстоносен поход. Кръстоносните походи са жестоки.

Той кимна.

— Бяха съчинили песен за похода на баща ми. Маврите имаха песен.

Тя отметна шава назад и започна да пее със завладяващ, нисък глас, превеждайки думите на френски:

Конници влизат в галоп през вратата „Елвира“,

на път за Алхамбра,

вести страшни на нашия крал носят те.

Сам своята армия повежда Фердинанд,

цвета на Испания, по бреговете на Хенил;

редом с него върви Изабел, кралица със мъжко сърце.

Артур бе възхитен:

— Изпей я пак!

Тя се засмя и запя отново.

— А наистина ли са я наричали така — „Кралица с мъжко сърце“?

— Баща ми казва, че когато тя била в лагера, това давало на войските ни повече сила, отколкото два полка и два пъти по-силно плашело маврите. Във всички битки, които са водили, тя никога не е претърпявала поражение. Войските ни никога не губеха битка, когато тя беше с тях.

— Да бъдеш такъв владетел, че да пишат песни за теб!

— Знам — каза Каталина. — Да имаш за майка една легенда! Не е изненадващо, че ми липсва. В онези дни тя никога не се страхуваше от нищо. Когато пожарът заплашваше да ни унищожи, тя не се страхуваше. Нито от пламъците в нощта, нито от поражението. Дори когато баща ми и всички съветници се съгласиха, че ще трябва да се изтеглим обратно в Толедо и да се превъоръжим, да се готвим за следващата година, майка ми отказа.

— Спори ли с него открито, пред други хора? — попита Артур, удивен от мисълта за една съпруга, която просто отказва да се покорява.

— Не е точно да се каже, че спори — каза тя замислено. — Никога не би си позволила да му противоречи или да прояви неуважение. Но той разбира много добре, когато тя не е съгласна с него. И в повечето случаи решават това, което каже тя.

Той поклати глава.

— Знам какво си мислиш: една съпруга би трябвало да се подчинява. Самата тя би казала това. Но проблемът е там, че тя е винаги права — каза дъщеря ѝ. — Във всички случаи, за които мога да се сетя, когато и да се е обсъждал някой важен въпрос, дали една армия трябва да продължи напред, дали в определено положение може да се направи нещо. Сякаш Бог я съветва, наистина изглежда така; тя знае най-добре какво трябва да се направи. Дори баща ми е убеден, че тя знае най-добре.

— Сигурно е изключителна жена.

— Тя е кралица — каза Каталина простичко. — Кралица по свое собствено право. Не просто кралица по брак, не жена с обикновен произход, издигнала се до кралица. Тя е принцеса на Испания по рождение, като мен. Родена да бъде кралица. Спасена от Бог в най-ужасни опасности, за да бъде кралица на Испания. Какво друго би трябвало да стори, освен да управлява своето кралство?

* * *

Тази нощ сънувам, че съм птица, черен бързолет, който лети високо и без страх над новото кралство Кастилия, южно от Толедо, над Кордова, на юг към кралство Гранада; земята под мен се разстила като жълто-кафяв килим, изтъкан от златните руна на овцете на берберите, земята с цвят на месинг е пронизана от бронзови скали, хълмовете са толкова високи, че дори маслиновите дървета не могат да се захванат по стръмните им склонове. Летя все напред, мъничкото ми птиче сърчице блъска глухо в гърдите, докато виждам розовите стени на Алкасар, голямата крепост, която обгръща двореца Алхамбра, и като се стрелвам ниско и бързо, докосвам грубите стени на квадратната наблюдателна кула, където някога се вееше знамето с полумесеца, за да се гмурна надолу към Двора на миртите, за да обикалям безспир в топлия въздух, обкръжен от изящни сгради с гипсови украси и мозайка, загледана надолу към огледалната повърхност на водата, и виждам най-сетне онази, която търся: майка ми, Изабела Испанска, която се разхожда в топлия вечерен въздух и мисли за дъщеря си в далечната Англия.

— Искам да те помоля да се срещнеш с една дама, която е голяма моя приятелка и има желание да бъде и твоя приятелка — каза Артур, подбирайки внимателно думите си.

Придворните дами на Каталина, отегчени в този студен, лишен от развлечения следобед, проточиха шии, за да слушат, докато се опитваха да се преструват, че са заети с ръкоделието си.

Каталина веднага пребледня като лена, върху който бродираше.

— Милорд? — попита тя тревожно. Той не беше споменал нищо за това в ранните часове на сутринта, когато се бяха събудили и се бяха любили. Беше очаквала да го види чак на вечеря. Пристигането му в покоите ѝ беше знак, че нещо се е случило. Тя застана нащрек, в очакване да разбере какво ставаше.

— Дама ли? Коя е тя?

— Може да си чувала за нея от други, но те моля да не забравяш, че тя силно желае да бъде твоя приятелка, и винаги е била добра моя приятелка.

Главата на Каталина рязко се вдигна нагоре, тя си пое дъх. За миг, за един ужасен миг, си помисли, че той въвежда в двора ѝ своя бивша метреса, че иска да измоли място сред придворните дами за жена, която е била негова любовница, за да могат да продължат връзката си.

* * *

Ако наистина прави това, знам каква роля трябва да играя. Виждала съм майка си принудена да общува с хубавите момичета, на които баща ми, да му прости Господ, не може да устои. Отново и отново го виждахме как засвидетелства специално внимание на някое ново лице в двора. Всеки път майка ми се държеше, сякаш не беше забелязала нищо, даваше на девойката богата зестра, омъжваше я за някой подходящ придворен, и го насърчаваше да отведе невестата си някъде много надалече. Това се случваше толкова често, че се превърна в шега: говореха, че ако някое момиче иска да сключи добър брак с благословията на кралицата и да замине в някоя отдалечена провинция, трябва само да привлече погледа на краля, и съвсем скоро ще се види как напуска Алхамбра на чудесен нов кон, с кат нови дрехи.

Зная, че една благоразумна жена отвръща поглед и се опитва да понесе обидата и унижението, когато съпругът ѝ предпочете да вземе друга жена в леглото си. Това, което не трябва да прави, това, което абсолютно никога не трябва да прави, е да се държи като сестра ми Хуана, която срами себе си и всички нас, като изпада в гневни пристъпи с крясъци, истеричен плач и заплахи за отмъщение.

— Няма полза от това — каза ми веднъж майка ми, когато един от посланиците ни описа някаква ужасна сцена, разиграла се в двора на Филип в Нидерландия: как Хуана заплашила да отреже косата на жената, нападайки я с ножица, а после заявила, че ще се намушка.

— Оплакването само влошава нещата. Ако един съпруг кривне от пътя, ще трябва да го приемеш обратно в живота си и в леглото си, каквото и да е направил; няма как да избягаш от брака. Ако си кралица, а той — крал, трябва да работите заедно. Ако той забрави дълга си към теб, това не е основание ти да забравяш своя дълг към него. Колкото и да е мъчително, ти си винаги негова кралица, а той винаги е твой съпруг.

— Независимо от това, което прави? — попитах я. — Както и да се държи? Той е свободен, въпреки че ти си обвързана?

Тя сви рамене:

— Каквото и да прави, то не може да разкъса брачната връзка. Вие сте женени пред Бога: той винаги е твой съпруг, ти винаги си кралица. Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва6. Каквато и болка да ти причини съпругът ти, той все пак е твой съпруг. Може да е лош съпруг, но все пак е твой съпруг.

— А ако пожелае друга? — попитах с тон, изострен от любопитството на младо момиче.

— Пожелае ли друга, може да я получи, или пък тя може да го отблъсне: това си остава между тях. То ще тежи на нея и на нейната съвест — беше казала спокойно майка ми. — Това, което не трябва да се променя, си ти. Каквото и да казва той, каквото и да иска тя: ти си оставаш негова съпруга и негова кралица.