Освен това съм сигурна, че и аз липсвам на майка си така, както тя на мен, нали? Със сигурност много скоро тя ще пише на краля и ще го попита дали мога да отида на гости у дома? Преди тук да застудее още много? А вече е ужасно студено и влажно. Сигурна съм, че не мога да остана тук през цялата дълга зима. Сигурна съм, че ще се разболея. Сигурна съм, че тя наистина иска да се прибера у дома…

* * *

Каталина, седнала на масата пред прозореца, опитвайки се да улови гаснещата светлина на един сив февруарски следобед, взе писмото, в което питаше майка си дали може да дойде да я посети в Испания, и внимателно го скъса наполовина, после — още наполовина, и хвърли парчетата в огъня в стаята си. Това не беше първото писмо, което бе написала на майка си, молейки я за позволение да си дойде у дома, но — подобно на другите — то нямаше никога да бъде изпратено. Тя нямаше да измени на всичко, на което я беше учила майка ѝ, нямаше да се уплаши и да избяга от сивите небеса, студения дъжд и хората, чийто език никой не би могъл да проумее и чиито радости и скърби бяха загадка за нея.

Тя нямаше да узнае, че дори да бе изпратила писмото на испанския посланик в Лондон, този лукав и хитър дипломат щеше да го отвори, да го прочете и сам да го скъса, а после да докладва цялото му съдържание на краля на Англия. Родриго Гонсалви де Пуебла знаеше, макар Каталина все още да не разбираше, че нейният брак бе изкован като съюз между зараждащата се мощ на Испания и зараждащата се мощ на Англия срещу зараждащата се мощ на Франция. Нямаше да допуснат някаква затъжила се за дома си принцеса, която имаше нужда от майка си, да разклати устоите на този съюз.



— Разкажи ми приказка.

— Аз съм като Шехерезада: искаш от мен хиляда приказки.

— О, да! — възкликна той. — Ще искам хиляда и една приказки. Колко ми разказа вече?

— Разказвала съм ти по една всяка вечер, откакто бяхме заедно, през онази първа нощ в Бърфорд — каза тя.

— Четирийсет и девет дни — каза той.

— Само четирийсет и девет приказки. Ако бях Шехерезада, щяха да ми остават още деветстотин петдесет и две.

Той ѝ се усмихна:

— Знаеш ли, Каталина, че през тези четирийсет и девет дни бях толкова щастлив, колкото не съм бил никога преди в живота си?

Тя взе ръката му и я притисна към устните си.

— А нощите!

Очите ѝ потъмняха от желание.

— Да, нощите — каза тя тихо.

— Копнея за всяка от останалите деветстотин петдесет и две — каза той. — А след тях ще искам още други хиляда.

— И хиляда след това?

— И хиляда след това, цяла вечност, докато и двамата умрем.

Тя се усмихна и каза нежно:

— Дано даде Бог да имаме дълги години заедно.

— Е, какво ще ми разкажеш тази вечер?

Тя се замисли:

— Ще ти разкажа за поемата, написана от един мавър.

Артур се облегна назад на възглавниците, докато тя се надвеси напред и прикова сините си очи в завесите на леглото, сякаш можеше да види някакво друго място отвъд тях.

— Той бил роден в пустините на Арабия — обясни тя. — Затова когато дошъл в Испания, тъгувал за всичко, свързано с родината си. Написал тази поема.

Насред Русафа палма се издига,

родена там, на запад, далече от земята на палмите.

Аз казах ѝ: Колко приличаш ти на мен,

далече и в изгнание,

откъсната отдавна от приятели и близки.

Израсла си в земя, за тебе непозната.

И като теб и аз далеч съм от дома.

Той мълчеше, попивайки в съзнанието си простотата на поемата. После каза:

— Не прилича на нашата поезия.

— Не — отвърна тя тихо. — Те са народ, който храни огромна любов към думите, обичат да изричат истината по прост начин.

Той разтвори обятия за нея, тя се плъзна до него и останаха да лежат така, бедро до бедро, страна до страна. Той докосна лицето ѝ: бузата ѝ беше мокра.

— О, любов моя! Сълзи?

Тя не каза нищо.

— Зная, че тъгуваш за дома си — каза той тихо, взе ръката ѝ в своята и целуна връхчетата на пръстите. — Но ще свикнеш с живота си тук, със своите хиляди, хиляди дни тук.

— Щастлива съм с теб — каза Каталина бързо. — Просто… — Гласът ѝ заглъхна. — Майка ми — промълви тя с много тих глас. — Липсва ми. И се тревожа за нея. Защото… аз съм най-младата, нали разбираш. И тя ме задържа при себе си толкова дълго, колкото можа.

— Тя е знаела, че ще трябва да заминеш.

— Тя… преживя много изпитания. Изгуби сина си, моят брат Хуан, а той беше единственият ни наследник. Толкова е ужасно да изгубиш принц. Не губиш само него, а всичко, което е могло да бъде. Животът му свършва, но свършват също и царуването, и бъдещето му. Съпругата му вече няма да бъде кралица, всичко, на което се е надявал, няма да се случи. А после следващият наследник, малкият Мигел, почина едва на две години. Той беше всичко, което ни беше останало от майка му, моята сестра Исабел, а после Бог реши да ни отнеме и него. Бедната Мария умря далече от нас в Португалия; замина да се омъжи и не я видяхме никога повече. Беше естествено майка ми да ме задържи при себе си за утеха. Бях последното нейно дете, което напусна дома. А сега не знам как ще се справи без мен.

Артур обгърна с ръка раменете ѝ и я притегли към себе си.

— Бог ще я утеши.

— Ще бъде толкова самотна — промълви тя.

— Нима тъкмо тя, от всички жени на света, не чувства Божията утеха?

— Не мисля, че я усеща винаги — каза Каталина. — Знаеш, родната ѝ майка е била изтерзана от скръб. Много от жените в нашето семейство могат почти да се поболеят от скръб. Знам, че майка ми се бои да не потъне в скръб точно като собствената си майка, която виждала нещата в толкова мрачни краски, та ѝ се струвало, че е по-добре да е сляпа. Знам, тя се бои, че никога повече няма да бъде щастлива. Знам, че искаше да ме има до себе си, за да мога да я правя щастлива. Казваше, че съм дете, родено за радост, че предчувства, че винаги ще бъда щастлива.

— Баща ти не я ли утешава?

— Да — каза тя неуверено. — Само че той често е далече от нея. Но аз във всички случаи бих искала да съм с нея. Ти самият сигурно знаеш как се чувствам. Не тъгуваше ли за майка си, когато те отпратиха за първи път? И за баща си, за сестрите и брат си?

— Липсват ми сестрите ми, но не и брат ми — каза той така решително, че тя трябваше да се засмее.

— Защо не? Стори ми се толкова забавен.

— Той е надут самохвалко — каза раздразнено Артур. — Вечно се бута напред и се самоизтъква. Спомни си сватбата ни — той трябваше да е в центъра на вниманието през цялото време, спомни си сватбеното ни празненство, когато танцува така, че погледите на всички да са приковани върху него. Как издърпа Маргарет да танцуват, и устрои истинско представление.

— О, не! Просто баща ти му каза да танцува, а той беше във весело настроение. Той е още само момче.

— Той иска да бъде мъж. Опитва се да бъде мъж, прави всички ни на глупаци, когато се опитва. И никой никога не го възпира! Нима не видя как те гледаше?

— Не виждах абсолютно нищо — каза искрено тя. — За мен всичко беше като в мъгла.

— Той си въобразява, че е влюбен в теб и си представяше, че сам те води по пътеката към олтара, като своя съпруга.

Тя се засмя:

— О! Колко глупаво!

— Винаги е бил такъв — каза сърдито Артур. — И понеже е любимец на всички, му е позволено да казва и да прави точно каквото си иска. Аз трябва да уча право и езици, трябва да живея тук и да се готвя да поема короната; но Хари си стои в Гринич или Уайтхол, в центъра на кралския двор, сякаш е посланик; а не наследник, който трябва да премине обучение. Получа ли аз кон, и той трябва да получи — макар че аз в продължение на години се учих да яздя на един кротък, дребен кон. Получава ловен сокол, когато аз получавам първия си сокол — никой не го кара да обучава керкенез, а после — ястреб кокошар в продължение на години, после трябва да вземе и моя домашен учител, и се опитва да ме надмине, опитва се да ме засенчи винаги, когато може, и винаги привлича погледите.

Каталина видя, че Артур беше искрено раздразнен.

— Но той е само втори син — отбеляза тя.

— Той е любимец на всички — каза Артур мрачно. — Има всичко, стига да го поиска, и получава всичко с лекота.

— Той не е Уелски принц — изтъкна тя. — Може да е харесван; но не е важен. Стои в двора само защото не е достатъчно важен, за да бъде изпратен тук. Той няма собствено владение. Баща ти сигурно има планове за него. Вероятно ще го оженят и ще го отпратят. Един втори син не е по-важен от една дъщеря.

— Той е определен да се посвети на църквата — каза той. — Определен е да стане свещеник. Коя ли жена ще се ожени за него? Така че ще си стои в Англия завинаги. Предполагам, че ще ми се наложи да го търпя като свой архиепископ, ако не успее да се издигне до папа.

Каталина се засмя, представяйки си руменото, светлокосо, будно момче като папа.

— Колко важни ще бъдем всички, когато пораснем — каза тя. — Ти и аз — крал и кралица на Англия, а Хари — архиепископ; може би дори кардинал.

— Хари никога няма да порасне — настоя той. — Винаги ще си бъде едно егоистично момче. А понеже баба ми — и баща ми — винаги са му давали всичко, което поиска, просто ей така, ще стане алчен мъж с труден характер.

— Може би ще се промени — каза тя. — Когато най-голямата ми сестра, горката Исабел, замина най-напред за Португалия, ти би си помислил, че тя е най-суетното, най-пристрастеното към светските удоволствия момиче, което можеш да си представиш. Но когато съпругът ѝ почина и тя се върна у дома, копнееше единствено да отиде в манастир. Сърцето ѝ беше напълно разбито.