Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Тайно ли са се оженили? — попита той, все още удивен от тази кралска двойка, която бе поела живота си в собствените си ръце и бе изковала собствената си съдба.

Изражението ѝ се промени и стана малко смутено:

— Той ѝ казал, че има църковно разрешение за брак, но то не било подписано както трябва. Боя се, че я е измамил.

Той се намръщи:

— Прекрасният ти баща е излъгал благочестивата си съпруга?

Тя се усмихна леко и печално:

— Всъщност той би сторил всичко, за да постигне своето. Бързо се научаваш как стоят нещата, когато имаш общи дела с него. Той винаги мисли напред — две, може би три стъпки напред. Знаел, че майка ми е набожна и благочестива и че не би се омъжила без разрешението от Църквата, и хоп — в ръката ѝ се озовава разрешение.

— Но по-късно са оправили нещата?

— Да, и макар че баща му и брат ѝ били разгневени, постъпката им била правилната.

— Как би могло да бъде правилно да се опълчиш на семейството си? Да престъпиш волята на родния си баща? Това е грях. Нарушение на една от Божиите заповеди. Това е тежък грях. Никой папа не би могъл да благослови такъв брак.

— Такава е била Божията воля — каза тя уверено. — Никой от тях не знаел, че Божията воля е такава. Но майка ми знаела. Тя винаги знае каква е Божията воля.

— Откъде може да бъде толкова сигурна? Как е можела да бъде толкова сигурна тогава, когато е била само момиче?

Тя се засмя:

— Бог и майка ми винаги са мислили еднакво.

Той се засмя и усука един кичур от косата ѝ.

— Тя определено постъпи правилно, като те изпрати при мен.

— Така е — каза Каталина. — А ние ще сторим това, което е правилно за страната.

— Да — каза той. — Имам такива големи планове за времето, когато се възкачим на трона.

— Какво ще правим?

Артур се поколеба:

— Ще ме помислиш за дете, чиято глава е пълна с приказки от книгите.

— Не, няма. Кажи ми!

— Бих искал да създам съвет, както направил първият Артур. Не като съвета на баща ми, за който просто са подбрани негови приближени, сражавали се за него, а истински съвет от хора, събрани от всички краища на кралството. Съвет, съставен от рицари, по един за всяко графство. Не избрани от мен, защото ми се нрави компанията им, а избрани от собствените си графства — като техни най-достойни представители. Бих искал да дойдат при мен като рицарите на кръглата маса и всеки от тях да знае какво става в собственото му графство, и да съобщава за това. И по този начин, ако например някъде реколтата е на път да се провали и се очаква глад, ние да разбираме навреме и да изпращаме храна.

Каталина седна в леглото, заинтригувана.

— Те ще бъдат наши съветници. Нашите очи и уши.

— Да. Бих искал също всеки от тях да отговаря за построяването на укрепления, особено онези от север и от крайбрежията.

— И за събирането на войски веднъж годишно, така че винаги да сме готови за нападение — добави тя. — Те ще дойдат, знаеш.

— Маврите ли?

Тя кимна:

— Те са победени в Испания засега, но са по-силни отвсякога в Африка, в Светите земи, в Турция и в земите оттатък. Когато изпитат нужда от още земя, ще нахлуят отново в християнския свят. Веднъж годишно, през пролетта, отоманският султан потегля на война, както другите мъже разорават нивята си. Те ще потеглят срещу нас. Не можем да знаем кога ще дойдат, но можем да бъдем напълно сигурни, че ще го направят.

— Искам укрепления по цялото южно крайбрежие — срещу Франция и срещу маврите — каза Артур. — Низ от замъци, и сигнални огньове зад тях, така че когато бъдем нападнати в Кент, да речем, да можем да узнаем за това в Лондон, и всички да бъдат предупредени.

— Ще трябва да построиш кораби — каза тя. — Майка ми поръча бойни кораби от корабостроителниците във Венеция.

— Ние имаме собствени докове — каза той. — Можем сами да си строим кораби.

— Как ще съберем парите за всички тези замъци и кораби?

Дъщерята на Изабела зададе практичния въпрос.

— Отчасти от облагането на народа с данъци — каза той. — Отчасти от облагането с данъци на търговците и на хората, които използват пристанищата. Става дума за тяхната безопасност, редно е да платят. Знам, че хората мразят данъците, но причината е, че не виждат какво се прави с парите.

— Ще имаме нужда от честни събирачи на данъци — каза Каталина. — Баща ми казва, че ако можеш да събереш дължимите данъци, без да изгубиш половината от тях по пътя, това би било по-добре, отколкото да се сдобиеш с цял кавалерийски полк.

— Да, но как ще намериш хора, на които можеш да се довериш? — Артур мислеше на глас. — В момента всеки, който иска да натрупа състояние, си осигурява длъжност като събирач на данъци. Те би трябвало да работят за нас, не за себе си. Би трябвало да им се плаща надница, а не да събират данъци по собствено усмотрение.

— Никой досега не е постигнал това, освен маврите — каза тя. — Маврите в Ал Андалус основали училища и дори университети за синовете на бедните, така че да имат чиновници, на които да могат да се доверят. А техните важни дворцови дела винаги се изпълняват от млади учени, понякога — младите синове на техния владетел.

— Да си взема ли сто съпруги, за да се сдобия с хиляда служители за трона? — подразни я той.

— Нито дори още една.

— Но трябва да намерим достойни мъже — каза той замислено. — Нужни са предани служители на короната, хора, които дължат на короната заплащането си и своето покорство. Иначе работят за себе си и вземат подкупи, а всичките им близки се сдобиват с прекомерна мощ.

— Църквата може да ги учи — предложи Каталина. — Точно както при маврите имамът обучава момчетата. Ако всяка енорийска църква е такова средище на познанието, каквото е една джамия с прикрепено към нея училище, ако всеки свещеник знае, че трябва да преподава четене и писане, тогава бихме могли да основем нови колежи в университетите, така че повече момчета да могат да продължават да учат и да научат още.

— Нима това е възможно? — попита той. — Нима не е просто мечта?

Тя кимна.

— Може да бъде осъществено. Да създадеш държава е най-истинското нещо, което човек може да направи. Ние ще създадем кралство, с което ще можем да се гордеем, точно както направиха майка ми и баща ми в Испания. Можем да решим как ще изглежда, и можем да направим така, че да се случи.

— Камелот — каза той простичко.

— Камелот — повтори тя.

През февруари имаше снеговалежи в продължение на седем дни и нощи, а после настъпи затопляне и снегът се превърна в киша, а сега отново вали дъжд. Не мога да се разхождам в градината, нито да изляза на кон, нито дори да изляза в града с муле. Никога досега, през целия си живот не съм виждала такъв дъжд. Той не прилича на нашия дъжд, който пада върху горещата земя, а тя издава наситен, топъл мирис, докато прахта се сляга и растенията попиват водата. Това тук е студен дъжд върху студена земя, и няма ухание, а само дълго задържащи се локви вода, покрита с тъмен лед подобно на студена кожа.

Тъгувам за дома си, изпълнена с болезнен копнеж в тези студени тъмни дни. Когато разказвам на Артур за Испания и двореца Алхамбра, това ме кара да закопнея той да го види сам, и да се срещне с майка ми и баща ми. Искам те да го видят, и да узнаят колко сме щастливи. Неспирно се чудя дали баща му няма да му позволи да напусне Англия… но знам, че това са мечти. Никой крал не би пуснал своя скъпоценен син и наследник извън земите си.

После започвам да се питам дали бих могла да отида сама на кратко посещение у дома. Не мога да понеса да бъда без Артур дори за една нощ, но после си помислям, че ако не замина за Испания сама, никога няма да видя отново майка си, и мисълта за това — никога повече да не почувствам докосването на ръката ѝ върху косата си или да я видя как ми се усмихва… не знам как бих понесла да не я видя никога повече.

Радвам се и съм горда, че съм принцеса на Уелс и бъдеща кралица на Англия, но не помислих, не си дадох сметка — знам, това е толкова глупаво от моя страна — но не разбирах напълно какво означава това — че ще живея тук завинаги, че никога повече няма да се прибера у дома. По някакъв начин, макар да знаех, че ще бъда омъжена за Уелския принц и един ден ще бъда кралица на Англия, не разбирах напълно, че това ще бъде домът ми сега и завинаги, и че може никога повече да не видя отново майка си, или баща си, или дома си.

Очаквах поне, че ще си пишем, мислех, че ще получавам често вести от нея. Но нещата стоят по същия начин, както бяха с Исабел, с Мария, с Хуана: тя изпраща указания чрез посланика, получавам своите заповеди като испанска принцеса. Но съвсем рядко ми пише както майка на дъщеря.

Не зная как да го понеса. Никога не съм мислила, че би могло да се случи подобно нещо. Сестра ми Исабел се прибра у дома при нас, след като овдовя, макар че се омъжи повторно и трябваше да замине отново. А Хуана ми пише, че ще отиде на гости у дома заедно със съпруга си. Не е честно тя да може да отиде, а на мен да не ми позволяват. Аз съм едва на шестнайсет. Не съм готова да живея без съветите на майка ми. Не съм достатъчно възрастна, за да живея без майка. Търся я всеки ден, за да ми каже какво трябва да правя — а нея я няма.

Майката на съпруга ми, кралица Елизабет, е безгласна буква в собственото си домакинство. Тя не може да ми бъде майка, не може да разполага със собственото си време — как да ме съветва? Майката на краля, лейди Маргарет, е тази, която ръководи всичко; а тя е изключително високоуважавана, но коравосърдечна жена. Тя не може да ми бъде майка, не би могла да бъде майка на никого. Тя почита сина си, защото благодарение на него е майка на краля; но не го обича, не храни нежност към него. Тя не обича дори Артур, а ако една жена не може да го обича, то тя трябва да е изцяло лишена от сърце. Всъщност, напълно съм сигурна, че изпитва неприязън към мен, макар да не зная защо би трябвало да е така.