Забелязал романтичния ритъм на разказа, Артур прикри една усмивка.

— Разказваш много добре — каза той. — Надявам се, че историята завършва щастливо.

Каталина вдигна ръка като трубадур, призоваващ за тишина.

— Най-близката ѝ приятелка и придворна дама Беатрис взела нож и се заклела, че ще убие дон Педро, преди той да докосне Изабела; но майка ми стояла на колене пред молитвения си стол три дни и три нощи и се молила безспирно това похищение да ѝ бъде спестено.

— Той бил на път към нея, щял да пристигне още на следващия ден. Вечерта хапнал и пийнал добре, докато разказвал на другарите си, че утре щял да бъде в леглото на най-знатната девица в Кастилия. Но същата нощ умрял — гласът на Каталина се сниши до благоговеен шепот. — Умрял, преди да допие виното от вечерята си. Паднал мъртъв така безвъзвратно, сякаш Бог бил протегнал ръка от небесата и го откъснал от живота така, както добър градинар откъсва от листото листна въшка.

— Отрова? — попита Артур, който знаеше едно-друго за порядките на предприемчивите монарси, и смяташе Изабела Кастилска за напълно способна на убийство.

— Божия воля — отговори Каталина сериозно. — Дон Педро е трябвало да разбере, както разбрали и всички останали, че Божията воля и желанията на майка ми винаги вървят заедно. А ако ти познаваше Бог и майка ми, както ги познавам аз, щеше да знаеш, че тяхната воля винаги се изпълнява.

Артур вдигна чашата си и пи наздравица за нея.

— Ето това е хубава история — каза той. — Иска ми се да можеше да я разкажеш в залата.

— И е съвсем вярна — напомни му тя. — Знам, че е така. Майка ми сама ми я разказа.

— Значи тя също се е борила за трона си — каза той замислено.

— Първо за трона си, а после — за да създаде кралство Испания.

Той се усмихна:

— Макар да ни казват, че сме с кралска кръв, и двамата произхождаме от родове на воини. Завоювали сме трона си.

Тя повдигна вежди и каза:

— Аз имам кралско потекло. Майка ми владее трона си по право.

— О, да. Но ако майка ти не се беше борила за мястото си в света, щеше да бъде доня как ѝ беше името…

— Хирон.

— Хирон. А ти щеше да се родиш като някакво незначително момиче.

Каталина поклати глава. Беше ѝ напълно невъзможно да възприеме подобна представа.

— Щях да бъда дъщеря на сестрата на краля, каквото и да се бе случило. Във всички случаи щях да имам кралска кръв във вените си.

— Щеше да бъдеш никоя — каза той безцеремонно. — Незначителна фигура с кралска кръв. А такъв щях да бъда и аз, ако баща ми не беше спечелил трона си с борба. И двамата произхождаме от семейства, които отстояват своето.

— Да — призна неохотно тя.

— И двамата сме деца на родители, които предявяват претенции към онова, което по право принадлежи на други.

Беше стигнал доста далеч. Тя незабавно вдигна глава:

— Не са постъпили така! Поне майка ми не го е направила. Тя беше законната наследница.

Артур възрази:

— Преди да обяви нея за наследница, брат ѝ е направил същото и за дъщеря си, признал я е. Майка ти е завоювала трона си. Точно както баща ми е спечелил своя.

Тя поруменя.

— Не е така — настоя. — Тя е била законната наследница на престола. Единственото, което е направила, е било да защити правото си от един претендент.

— Нима не виждаш? — каза той. — Всички ние сме претенденти, докато победим. Когато победим, можем да пренапишем историята, и да преправим родословните дървета, и да екзекутираме съперниците си или да ги хвърлим в тъмница, докато най-сетне можем да твърдим, че винаги е имало само един истински наследник: самите ние. Но преди това сме само едни от многобройни претенденти. И много често дори не сме най-достойният претендент с най-силното основание да претендира за престола.

Тя се намръщи:

— Какво искаш да кажеш? — запита. — Да не би да твърдиш, че аз не съм истинска принцеса? Че ти не си истинският наследник на Англия?

Той взе ръката ѝ:

— Не, не. Не ми се сърди — успокои я той. — Искам да кажа, че ние имаме и владеем онова, за което претендираме. Искам да кажа, че създаваме собственото си наследство. Ние заявяваме какво искаме, казваме, че сме принцове на Уелс и крале на Англия. Че ние избираме титлата и името, с които ще се представяме. Точно като всички останали.

— Грешиш — каза тя. — Аз съм родена инфанта на Испания, и ще умра като кралица на Англия. Това не е въпрос на избор. Това е съдбата ми.

Той взе ръката ѝ и я целуна. Разбираше, че бе безсмислено да настоява на онова, в което вярваше — че един мъж или една жена могат сами да създават съдбата си със собствените си убеждения. Той може и да имаше своите съмнения; но при нея задачата беше вече изпълнена. Тя беше напълно убедена, нейната съдба беше решена. За него бе ясно, че тя наистина ще отстоява тази съдба до смърт. Титлата ѝ, гордостта ѝ, чувството ѝ за идентичност — всичко това за нея беше едно.

— Катерина, кралица на Англия — каза той, като целуна пръстите ѝ, и видя как усмивката ѝ се връща.

* * *

Обичам го толкова дълбоко: не съм знаела, че мога да обичам някого по този начин. Чувствам как ставам по-търпелива и мъдра само чрез любовта си към него. Отдръпвам се от гнева и нетърпението, мога да понеса безропотно дори мъката си по дома. Чувствам как се превръщам в по-добра жена, в по-добра съпруга, докато се стремя да го радвам и да го накарам да се гордее с мен. Искам винаги да бъде щастлив, че се е оженил за мен. Искам винаги да бъдем така щастливи, както сме днес. Не съществуват думи, които да го опишат… не съществуват думи.

* * *

Пристигна пратеник от кралския двор с подаръци за новобрачните: двойка елени от Уиндзорската гора, пакет с книги за Каталина, писма от кралица Елизабет и заповеди от нейна светлост майката на краля, която беше научила — макар никой да не можеше да разбере как — че по време на лова на принца са съборени няколко живи плета, и нареждаше на Артур да се погрижи те да бъдат възстановени, а собственикът на земята — обезщетен.

Артур донесе писмото в стаята на Каталина, когато я посети вечерта.

— Как може тя да знае всичко? — запита той настойчиво.

— Човекът сигурно ѝ е писал — каза тя унило.

— Защо не е дошъл направо при мен?

— Може би защото я познава? Неин васал ли е?

— Възможно е — каза той. — Тя има мрежа от съюзници, която обхваща като паяжина страната.

— Добре е да отидеш да се срещнеш с него — реши Каталина. — Можем да отидем двамата. Можем да му занесем подарък — малко месо или нещо друго, и да платим дължимото.

Артур поклати глава, все така удивен от властта на баба си.

— О, да, можем да го направим. Но как може тя да знае всичко?

— Така се управлява — каза тя. — Нали? Стремиш се да знаеш всичко, и всеки, който има тревоги, да се обръща към теб. После поданиците ти привикват да се подчиняват, а ти привикваш да заповядваш.

Той се засмя и каза:

— Виждам, че съм се оженил за втора Маргарет Боуфорт. Бог да ми е на помощ с още една такава жена в семейството.

Каталина се усмихна.

— Добре е да внимаваш — призна тя. — Аз съм дъщеря на силна жена. Дори баща ми прави, каквото му нареди тя.

Той остави писмото и я взе в прегръдките си.

— Цял ден копнея за теб — прошепна в топлата извивка на врата ѝ.

Тя разтвори предницата на нощната му риза, за да може да притисне буза към сладко ухаещата му кожа.

— О, любов моя.

С едно движение, слети в едно, те се отправиха към леглото.

— О, любов моя.



— Разкажи ми приказка.

— Какво да ти разкажа тази вечер?

— Разкажи ми как са се оженили баща ти и майка ти. И техният брак ли е бил уговорен като нашият?

— О, не — възкликна тя. — Ни най-малко. Тя била съвсем сама на света, и макар че Бог я спасил от дон Педро, още не била в безопасност. Знаела, че брат ѝ е готов да я омъжи за всеки, който би му гарантирал, че ще ѝ попречи да наследи трона му.

— Това били мрачни години за нея; казваше, че когато се обръщала към майка си, било все едно да говори на мъртвите. Баба ми била потънала в света на собствената си тъга, не можела да направи нищо, за да помогне на собствената си дъщеря.

— Братовчедът на майка ми, единствената ѝ надежда, бил наследникът на съседното кралство: Фердинанд Арагонски. Той дошъл при нея предрешен. Без никакви войници, без никакви слуги, препуснал през нощта и стигнал до замъка, в който тя се борела да оцелее. Накарал да го въведат вътре, и когато смъкнал шапката и пелерината си, тя го видяла и го познала начаса.

Артур беше възхитен.

— Наистина ли?

Каталина се усмихна:

— Не е ли като романс? Тя ми разказа, че го обикнала веднага, влюбила се още щом го видяла, като принцеса от някоя поема. Той ѝ предложил брак начаса, и тя приела мигновено. Той се влюбил в нея през онази нощ, от пръв поглед, а това е нещо, което никоя принцеса не може да очаква. Майка ми и баща ми били благословени от Бог. Той ги тласнал към любовта, а стремежът на сърцата им съвпаднал с интересите им.

— Бог се грижи за владетелите на Испания — отбеляза Артур, полушеговито.

Тя кимна:

— Баща ти беше прав да се стреми към приятелство с нас. Ние създаваме кралството си от Ал Андалус, земите на мавърските владетели. Имаме Кастилия и Арагон, сега владеем Гранада, ще имаме и още. Баща ми е решил да завладее Навара, и няма да спре дотам. Знам, че е твърдо решен да завладее и Неапол. Мисля, че няма да бъде удовлетворен, докато всички южни и западни области на Франция не станат наши. Ще видиш. Още не е постигнал границите, които иска за Испания.