Никой не можеше да се досети, че Каталина стискаше здраво ръце в скута си, за да се възпре да докосва съпруга си, нито че кажи-речи на всеки половин час той хвърляше поглед към нея с привидно безразличие, и прошепваше толкова ниско, че само тя можеше да чуе: „Желая те точно сега.“

След вечеря гледаха танци, понякога слушаха някой разказвач на истории, някой уелски бард или гледаха изпълненията на странстващи актьори. Понякога поетите пристигаха от високите хълмове и разказваха стари, странни приказки на родния си език, които Артур трудно успяваше да следи, но които се опитваше да превежда на Каталина.

Когато дългото жълто лято настъпи

и наближи победата,

и когато бретанските кораби опънат платна,

и когато дойде горещината и треската се разпали,

идват поличбите, че ще извоюваме победа.

— За какво се разказва тук? — попита го тя.

— Дългото жълто лято е времето, когато баща ми решил да нахлуе от Бретан. Пътят му го отвел до Босуърт и победата.

Тя кимна.

— През онази година било горещо, а когато пристигнали, войските донесли със себе си „потната болест“ — нова болест, която сега сее мор в Англия, както и в Европа, с настъпването на горещините всяко лято.

Тя кимна отново. Нов поет излезе напред, изсвири един акорд на арфата си и запя.

— А това?

— Разказва за червен дракон, който лети над Уелс — каза той. — Този дракон убива глигана.

— Какво означава? — попита Каталина.

— Драконът олицетворява Тюдорите: нас — каза той. — Сигурно си видяла червения дракон върху нашето знаме. Глиганът е узурпаторът, Ричард. Това е възхвала към баща ми, на основата на стара история. Всички техни песни са древни. Вероятно са ги пели в Ноевия ковчег. — Той се ухили. — Песни за Ной.

— Да не би да вярват, че вие, Тюдорите, сте оцелели от времето на Потопа? Ной Тюдор ли е бил?

— Вероятно. Баба ми е готова да твърди, че произхожда дори от самата Градина на Едем — отвърна той. — Това са граничните уелски земи, ние произхождаме от Оуен ап Тюдор от Глендауър, и с радост си приписваме заслугите за всичко.

Както предрече Артур, щом огънят догореше, запяваха старите уелски песни за магии и вълшебства в тъмни гори, които никой човек не можеше да познава. И разказваха за битки и славни победи, спечелени с умение и храброст. На странния си език те разказваха легенди за Артур и Камелот, за принц Мерлин, за Гуинивиър: кралицата, предала съпруга си заради греховна любов.

— Ще умра, ако ти си вземеш любовник — прошепна ѝ той, докато един паж им наливаше вино, заставайки пред тях, така че от залата не можеха да ги видят.

— Аз дори не виждам никой друг, когато си край мен — увери го тя. — Виждам единствено теб.

Всяка вечер имаше музика или някакво забавление за двора в Лъдлоу. Майката на краля бе постановила, че в домакинството на принца трябва да цари веселие — това беше отплата за лоялността на уелсците, поставили сина ѝ Хенри Тюдор на един несигурен престол. Нейният внук трябваше да се отплаща на мъжете, слезли от хълмовете, за да се бият за Тюдорите, и да им напомни, че е принц на Уелс, и че ще продължи да разчита на подкрепата им, за да управлява англичаните, на които изобщо никой не може да разчита. Уелсците трябваше да обединят сили с Англия и двете страни заедно можеха да попречат на шотландците да преминат границата, и да се справят с ирландците.

Когато музикантите засвиреха бавните, тържествени испански танци, Каталина танцуваше с някоя от дамите си, чувствайки прикования върху нея поглед на Артур, запазвайки строго и сдържано изражение, като маска на актьор, представляващ достопочтеността; макар да копнееше да се завърти и да люшне бедра като жена в харем, като мавърска робиня, която танцува за някой султан. Но шпионите на майката на краля следяха за всичко, дори в Лъдлоу, и щяха да побързат да съобщят за всяка проява на невъздържаност от страна на младата принцеса. Понякога Каталина хвърляше крадешком поглед към съпруга си и виждаше прикованите му върху нея очи, погледа му на млад влюбен мъж. Тя щракваше с пръсти, уж като част от танца, но всъщност за да го предупреди, че се взира в нея по начин, който нямаше да се хареса на баба му; и той се обръщаше настрани и заговаряше някого, откъсвайки с усилие поглед от нея.

Дори след като музиката спреше и музикантите и актьорите си отидеха, двамата млади не можеха да бъдат сами. Край тях вечно се тълпяха мъже, които търсеха съвет от Артур, искаха услуги, земя или влияние, те се приближаваха до него и говореха тихо, на английски, който Каталина още не разбираше напълно, или на уелски, който според нея никой никога не би могъл да разбере. Господството на закона почти не важеше в пограничните земи, всеки земевладелец беше като военен главатар в собственото си владение. По-навътре в планините все още имаше хора, които мислеха, че на престола е Ричард; които не знаеха нищо за променения свят; които не говореха английски; които не се подчиняваха на абсолютно никакви закони.

Артур възразяваше, възхваляваше, предлагаше враждите да бъдат изгладени, похищенията на собственост да бъдат уредени с обезщетения, гордите уелски главатари да работят заедно, за да стане земята им така процъфтяваща, както съседна Англия, вместо да прахосват времето си в завист. Долините и крайбрежните земи бяха във владение на дузина дребни благородници, а по високите хълмове мъжете живееха в кланове като диви племена. Артур беше твърдо решен постепенно да направи необходимото законът да се простира из цялата страна.

— Всеки човек трябва да знае, че законът е по-могъщ от неговия господар — каза Каталина. — Това направиха маврите в Испания, а майка ми и баща ми последваха примера им. Маврите не си даваха труд да променят религиите на хората, нито езика им, просто осигуряваха мир и благоденствие и поставяха закона над всичко.

— Половината от моите лордове биха сметнали думите ти за ерес — подразни я той. — А сега майка ти и баща ти налагат своята религия, вече прогониха евреите; маврите ще са следващите.

Тя се намръщи:

— Знам — каза. — И има много страдания. Но тяхното намерение беше да позволят на хората да изповядват собствената си религия. Това беше тяхното обещание, когато завоюваха Гранада.

— Не мислиш ли, че за да създадеш една държава, хората в нея трябва винаги да бъдат от една вяра? — попита той.

— Неверниците могат да живеят така — каза тя решително. — В Ал Андалус маври, християни и евреи живееха в мир и приятелство редом едни до други. Но ако си християнски крал, твой дълг е да отведеш поданиците си в лоното Божие.

Каталина наблюдаваше Артур, докато той говореше с един човек, после с втори, а после, по знак от доня Елвира, правеше реверанс на съпруга си и се оттегляше от залата. Прочиташе вечерните си молитви, преобличаше се в нощницата си, седеше с дамите си, отиваше в спалнята си и чакаше, чакаше, чакаше.

— Можете да си вървите, тази нощ ще спя сама — казваше тя на доня Елвира.

— Отново? — Дуенята се намръщваше. — Не сте имали другарка в леглото, откакто дойдохме в замъка. Ами ако се събудите през нощта и имате нужда от нещо?

— Спя по-добре, когато в стаята няма никой друг — казваше Каталина — Сега можете да ме оставите.

Дуенята и дамите ѝ пожелаваха „лека нощ“ и си тръгваха, камериерките идваха и развързваха връзките на корсажа ѝ, изваждаха иглите, с които беше прикрепена диадемата ѝ, развързваха обувките ѝ и събуваха дългите ѝ чорапи. Подаваха ѝ затоплената ленена нощница, а тя молеше за пелерината си, казвайки, че ще поседи още малко до огъня, а след това ги отпращаше.

В тишината, докато замъкът притихваше за нощта, тя го чакаше. После, най-сетне, чуваше тихия звук от стъпките му пред външната врата на стаята ѝ, на входа към бойниците, простиращи се между неговата и нейната кула. Тя се спускаше към вратата и махаше резето; бузите му бяха порозовели от студа, пелерината му — наметната върху нощната риза, когато влизаше припряно и студеният вятър нахлуваше заедно с него, когато тя се хвърляше в обятията му.



— Разкажи ми приказка.

— Коя да бъде тази вечер?

— Разкажи ми за семейството си.

— Да ти разкажа ли за майка ми като момиче?

— О, да. И тя ли е била принцеса на Кастилия като теб?

Каталина поклати глава:

— Не, съвсем не. Тя не живяла защитено, не е била в безопасност. Живеела в двора на брат си, баща ѝ бил мъртъв, а брат ѝ не я обичал както подобава. Знаел, че тя е единствената му законна наследница. Дъщеря му била негова любимка; но всички знаели, че тя не е негова, че му е натрапена от неговата съпруга. Дори ѝ дали прозвище по името на любовника на кралицата. Наричали я „Белтранеха“ по името на баща ѝ. Можеш ли да се сетиш за нещо по-позорно?

Артур покорно поклати глава:

— Не.

— Майка ми била почти затворничка в братовия си двор; кралицата я мразела, разбира се, придворните били недружелюбни, а брат ѝ кроял заговор да я обезнаследи. Дори родната им майка не можела да го накара да се вразуми.

— Защо не? — попита той, а после улови ръката ѝ, когато видя сянка да прекосява лицето ѝ. — Ах, любима, съжалявам. Какво има?

— Майка ѝ се поболяла — каза тя. — Поболяла се от тъга. Не разбирам напълно каква е била тази болест, но тя почти не можела да говори или да се движи. Можела само да плаче.

— Значи майка ти нямала кой да я закриля?

— Не, а после брат ѝ, кралят, наредил да я сгодят за дон Педро Хирон — тя леко се надигна, седна в леглото и обви коленете си с ръце. — Говорело се, че той е продал душата си на дявола; бил ужасно лош човек. Майка ми се заклела, че ще отдаде душата си на Бог и Бог ще спаси нея, девицата, от подобна съдба. Казала, че със сигурност един милостив Бог няма да допусне момиче като нея, принцеса, да оцелее дълги години в един от най-ужасните кралски дворове на Европа, за да я хвърли накрая в ръцете на мъж, който би я съсипал, който я желае само защото е млада и недокосната, и който иска да я отвлече.