— Нощем?

Тя направи малък жест с ръце, като чародейка.

— Нощем изчезват, изобщо не ги виждаш да кацат или да се настаняват в гнездата си. Просто изчезват — залязват заедно със слънцето, но на разсъмване отново са там, като река, като потоп. — Тя направи пауза. — Трудно е да се опише — каза тихо. — Но го виждам през цялото време.

— Липсва ти — каза той с равен тон. — Независимо колко щастлива мога да те направя, това винаги ще ти липсва.

Тя направи малък жест:

— Разбира се. Това трябва да се очаква. Но никога не забравям коя съм. Коя съм родена да бъда.

Артур чакаше.

Тя му се усмихна, лицето ѝ се стопли от усмивката, очите ѝ блестяха.

— Принцеса на Уелс — каза тя. — Още от детството си го знаех. Винаги ме наричаха „принцесата на Уелс“. А следователно някой ден и кралица на Англия, както Бог е отредил. Каталина, инфанта на Испания, принцеса на Уелс.

Той се усмихна в отговор и я притегли по-плътно към себе си: отпуснаха се заедно назад, главата ѝ — положена на рамото му, тъмночервената ѝ коса падаше като воал върху гърдите му.

— Почти още от мига на раждането си знаех, че ще се оженя за теб — каза той замислено. — Не мога да си спомня време, когато не съм бил сгоден за теб. Не мога да си спомня време, когато не съм ти пишел писма и не съм ги носил на възпитателя си да ги поправи.

— Какво щастие, че ти се нравя, сега, когато съм тук.

Артур постави пръст под брадичката ѝ и повдигна лицето ѝ към себе си за целувка.

— А аз съм още по-щастлив, че ти се нравя — каза той.

— Във всеки случай щях да ти бъда добра съпруга — подчерта тя. — Дори без това…

Той дръпна ръката ѝ отдолу под копринените завивки, за да докосне отново нарастващата му мъжественост.

— Без това ли, имаш предвид? — подметна закачливо.

— Без тази… радост — каза тя, затвори очи и се отпусна назад, в очакване на докосването му.



Слугите ги събудиха на разсъмване и Артур беше церемониално изведен от леглото ѝ. Видяха се отново на литургията, но седяха в противоположните страни на кръглия параклис, всеки със собствената си свита, и не можаха да разговарят.

* * *

Литургията би трябвало да е най-важният момент от деня ми, и би трябвало да ми носи утеха — зная това. Но винаги се чувствам самотна по време на литургията. Наистина се моля на Бог и Му благодаря за особената Му грижа към мен, но дори само когато се озова в този параклис с форма на мъничка джамия, той ми напомня толкова много за майка ми! Уханието на тамян буди така силни спомени за нея, сякаш това е парфюмът ѝ. Не мога да повярвам, че не коленича до нея, както правех по четири пъти дневно през почти всеки ден от живота си. Когато изричам: „Аве Мария“, виждам кръглото, усмихнато, решително лице на майка си. А когато се моля за кураж да изпълня дълга си в тази непозната и чужда земя, сред тези мрачни, сдържани хора, силата на майка ми е това, от което имам нужда.

Би трябвало да отправя благодарност за Артур, но не се осмелявам дори да мисля за него, когато съм на колене пред Бог. Не мога да мисля за него без греха на плътското желание. Дори самият му образ в ума ми е дълбока тайна, езическа наслада. Сигурна съм, че това не е святата радост от брака. Такава силна наслада трябва да е грях. Подобно тъмно, дълбоко плътско желание и удовлетворение не могат да се равняват с чистото, невинно зачатие на един малък принц, какъвто е целият смисъл и целта на този брак. Бяхме положени в леглото от архиепископ, но страстното ни съвкупяване е толкова животинско, колкото и това на две препичащи се на слънце змии, увили се една около друга в насладата си. Пазя насладата, която получавам от Артур, в тайна от всички, дори от Бог.

Не бих могла да се доверя на никого, дори и да исках. Изрично ни е забранено да бъдем заедно, когато пожелаем. Баба му, Нейна светлост майката на краля, е разпоредила така, както се разпорежда за всичко, дори за всичко тук, в пограничните земи на Уелс. Заявила е, че той трябва да ме посещава в стаята ми по веднъж всяка седмица, с изключение на времето на месечните ми неразположения; трябва да пристига преди десет часа и да си тръгва преди шест. Подчиняваме ѝ се, разбира се, всички ѝ се подчиняват. Веднъж седмично, както е наредила, той влиза през голямата зала, с вид на млад мъж, подчиняващ се неохотно, а на сутринта ме напуска мълчаливо и си отива тихо и сдържано като млад мъж, който е изпълнил дълга си, а не като човек, будувал цяла нощ, изпълнена със спираща дъха наслада. Никога не се хвали какво удоволствие е изпитал; когато идват да го отведат от покоите ми, не казва нищо, никой не знае каква радост изпитваме от взаимната си страст. Никой никога не ще узнае, че ние сме заедно всяка нощ. Срещаме се на бойниците, които се простират от неговите покои до моите на самия връх на замъка, сиво-синьото небе се извива като арка над нас и се съвкупяваме тайно като любовници, скрити от нощта; отиваме в моята стая, или в неговата, и си създаваме заедно таен, съкровен свят, изпълнен със скрита радост.

Дори в този претъпкан малък замък, пълен с любопитни досадници и с шпионите на майката на краля, никой не знае, че сме заедно, и никой не знае колко сме влюбени.

* * *

След литургията кралската двойка отиваше да закуси в отделните си покои, макар че предпочитаха да бъдат заедно. Замъкът Лъдлоу копираше официалността на кралския двор. Майката на краля бе постановила, че след закуска Артур трябва да учи с възпитателя си или да спортува, ако времето позволява, а Каталина трябваше да работи с възпитателя си, да шие, да чете или да се разхожда в градината.

— Градина! — прошепна полугласно Каталина в разположеното в ъгъла на крепостните стени малко късче зелена морава с пейка от подгизнал торф в единия край на тясна леха. — Питам се дали някога е виждала истинска градина?

Следобед можеха да излизат да яздят заедно, за да ловуват в гората около замъка. Околностите бяха богати, реката течеше бързо през широка долина със стари, гъсти гори по склоновете на хълмовете. Каталина си мислеше, че може би ще обикне пасищата около река Тийм и начина, по който на хоризонта тъмният цвят на хълмовете отстъпваше място на небето. Но в това време, посред зима, пейзажът бе сиво-бял, само скрежът или снегът нарушаваха черния цвят на студените гори. Времето често беше твърде лошо и принцесата изобщо не можеше да излезе. Тя мразеше влажната мъгла или валежите от ситна ледена суграшица. Артур често яздеше сам.

— Дори да остана, не биха ми позволили да бъда с теб — казваше той печално. — Баба ми ще ми постави някаква друга задача.

— Тогава върви! — казваше тя с усмивка, макар че времето до вечеря ѝ се струваше ужасно дълго, а тя нямаше нищо за вършене, освен да чака ловците да се приберат у дома.

Излизаха в града веднъж седмично, за да отидат в църквата „Сейнт Лорънс“ за литургия, или да посетят малкия параклис край стената на замъка, да присъстват на вечеря, организирана от някоя от изтъкнатите гилдии, или за да гледат бой с петли, или борба на бикове с кучета, или представления на актьори. Каталина бе впечатлена от спретнатата красота на градчето; мястото беше избегнало жестокостта на войните между Йорк и Ланкастър, на които Хенри Тюдор най-сетне бе сложил край.

— Мирът е всичко за едно кралство — отбеляза тя пред Артур.

— Сега заплаха за нас могат да бъдат единствено шотландците — каза той. — Родът Йорк са мои предци, както и родът Ланкастър, така че съперничеството им приключва с мен. Единственото, което трябва да направим, е да опазим сигурността на севера.

— А баща ти смята, че е постигнал това чрез брака на принцеса Маргарет?

— Дай Боже да е прав, но те са вероломна и безчестна пасмина. Когато стана крал, ще поддържам охраната на границата силна. Ти ще ме съветваш, ще пътуваме заедно и ще се погрижим пограничните замъци да бъдат укрепени.

— Това ще ми хареса — каза тя.

— Разбира се, ти си прекарала детството си сред армия, която се е сражавала за пограничните земи, ще знаеш по-добре от мен какво да изискваш.

Тя се усмихна:

— Радвам се, че това мое умение може да ти е от полза. Баща ми вечно се оплакваше, че майка ми създава амазонки, а не принцеси.

Вечеряха заедно по здрач, а за щастие, здрачът настъпваше много рано през тези студени зимни нощи. Най-сетне можеха да бъдат близо, седнали един до друг на високата маса с изглед надолу към голямата зала на замъка, а в голямото огнище в страничната стена бяха натрупани пънове. Артур винаги слагаше Каталина от лявата си страна, най-близо до огъня, тя носеше наметка, подплатена с кожа, а под богато украсената си рокля имаше безброй пластове от ленени фусти. Дори при това положение ѝ беше студено, когато слизаше по ледените стълби от топлите си покои до задименото преддверие. Испанските ѝ дами, Мария де Салинас, дуенята ѝ доня Елвира и още няколко, бяха настанени на една маса, английските дами, които трябваше да бъдат нейни компаньонки — на друга, а свитата ѝ от испански слуги беше настанена на трета. Видните благородници от съвета на Артур, шамбеланът му сър Ричард Поул, управител на замъка, епископът на Линкълн — Уилям Смит, лекарят му, доктор Биъруърт, ковчежникът му сър Хенри Върнън, управителят на домакинството му, сър Ричард Крофт, управителят на личните му покои, сър Уилям Томас от Кармартън, и всички мъже, които заемаха някаква водеща роля в Уелс, бяха настанени на почетни места в залата. В дъното и в галерията можеха да се трупат всички любопитни клюкари, всички сплетници в Уелс, за да видят как испанската принцеса вечеря, и да гадаят дали тя се нрави на младия принц, или не.

Нямаше как да разберат. Повечето от тях смятаха, че той не е успял да сподели легло с нея. Защото, вижте! Инфантата седеше като малка вдървена кукла и рядко се навеждаше към младия си съпруг. Уелският принц разговаряше с нея сякаш заучено, като част от някакъв ритуал, на всеки десет минути. Те бяха същински образци на благоприличието, и дори рядко поглеждаха един към друг. Клюките мълвяха, че той ходел в покоите ѝ, както му било наредено, но само веднъж седмично, и никога — по собствен избор. Навярно двамата млади не се нравеха един на друг. Бяха млади, може би твърде млади за брак.