Замъкът бе спретнат и изящен, здрав и солиден като някоя погранична крепост в Испания. Свързващата стена между укрепленията заобикаляше вътрешния двор, висока и яка, изградена от чудат розов камък, който придаваше на мощните стени по-топъл и домашен вид.

Опитният поглед на Каталина се плъзна от дебелите стени към кладенеца във външния двор, кладенеца във вътрешния двор, забеляза как един подлежащ на отбрана участък водеше към друг, помисли си, че една обсада може да бъде удържана тук с години. Но замъкът беше малък, приличаше на кукленски — нещо, което баща ѝ би построил, за да защити някой речен брод или уязвим път. Сграда, която някой много дребен испански благородник би нарекъл с гордост свой дом.

— Това ли е? — попита тя объркано, мислейки си за града, който бе приютен зад стените на нейния дом, за градините и терасите, за хълма и гледките, за кипящия живот в центъра на градчето — всичко това зад защитени стени. За дългата обиколка на стражите: ако обикаляха всички бойници, това им отнемаше повече от час. В Лъдлоу един страж можеше да завърши кръга за минути. — Това ли е?

Изведнъж той се стресна:

— Повече ли очакваше? Какво очакваше?

Щеше да погали смутеното му лице, ако не ги гледаха стотици хора. Застави се да не помръдва ръцете си.

— О, допуснах глупава грешка. Мислех си за Ричмънд.

Нищо на света не би я накарало да каже, че си е мислила за Алхамбра.

Той се усмихна, успокоен:

— О, любов моя. Ричмънд е новопостроен, огромната гордост и радост на баща ми. Лондон е един от най-великите градове в християнския свят, и дворецът отговаря на големината му. Но Лъдлоу е само градче — доста голямо градче в Уелс, спор няма — но градче. Но е заможно, ще видиш, ловът е добър, а хората са сърдечни. Ще бъдеш щастлива тук.

— Сигурна съм в това — каза Каталина, като му се усмихна, оставяйки настрана мисълта за дворец, построен за красота, само за красота, където строителите бяха помислили първо къде ще пада светлината и какви отражения ще хвърля в неподвижните мраморни езерца.

Огледа се наоколо и видя в ъгъла на вътрешния двор причудлива кръгла постройка, подобна на тумбеста кула.

— Какво е това? — попита тя, като се мъчеше да излезе от носилката, докато Артур държеше ръката ѝ.

Той хвърли поглед през рамо и каза небрежно:

— Това е нашият кръгъл параклис.

— Кръгъл параклис ли?

— Да, като в Йерусалим.

Изведнъж тя разпозна с възторг традиционната форма на джамия — проектирана и построена в кръг, така че никой богомолец да не заема по-добро място от другите, защото както бедният, тъй и богатият възхвалява Аллах.

— Прекрасен е.

Артур изненадано хвърли поглед към нея. За него това беше само кръгла кула, построена с красивия червеникав местен камък, но и той видя, че кулата сияеше на следобедната светлина и излъчваше усещане за покой.

— Да — каза той, почти без да забелязва постройката. — А това — посочи голямата сграда, чиято фасада гледаше към тях, с красиво стълбище, което водеше нагоре към отворената врата, — в тази сграда се намира голямата зала. Отляво са залите на съвета на Уелс, а над тях — моите покои. Отдясно са спалните за гости и стаите за коменданта на замъка и съпругата му: сър Ричард и лейди Маргарет Поул. Твоите покои са над тях, на най-горния етаж.

Той забеляза незабавната ѝ реакция:

— Тя тук ли е сега?

— В момента отсъства от замъка.

Тя кимна:

— Има ли постройки зад тази?

— Не. Разположена е до външната стена. Това е всичко.

Каталина се застави да запази усмихнато и любезно изражение.

— Имаме още стаи за гости във външния двор — каза той отбранително. — Имаме и мебелирана къща за гости. Това място е оживено и весело. Ще ти хареса.

— Сигурна съм, че ще ми хареса — усмихна се тя. — А кои са моите покои?

Той посочи най-високите прозорци.

— Виждаш ли там горе? От дясната страна, същите като моите, но в отсрещния край на къщата.

Каталина изглеждаше малко обезсърчена.

— Но как ще стигаш до моите покои? — попита тя тихо.

Той я хвана за ръка и я поведе, раздавайки усмивки надясно и наляво, към внушителните каменни стълби, водещи към двойните врати на голямата зала. Разнесоха се леки ръкопляскания и спътниците им се подредиха зад тях.

— Както ми нареди нейна светлост, майката на краля, четири пъти месечно ще идвам в стаята ти с официално шествие през голямата зала — каза той. Поведе я нагоре по стълбите.

— О.

Тя бе съкрушена.

Той сведе глава към нея и ѝ се усмихна.

— А във всички други нощи ще идвам при теб, като се промъквам по бойниците — прошепна той. — Има една тайна врата, през която се стига от твоите покои до бойниците, които се простират около целия замък. Моите покои също имат изход към тях. Можеш да минаваш от твоите покои до моите, когато пожелаеш, и никой няма да знае дали сме заедно или не. Няма дори да знаят в чия стая сме.

Той беше във възторг от начина, по който светна лицето ѝ:

— Можем да бъдем заедно, винаги, когато поискаме?

— Ще бъдем щастливи тук.

* * *

Да, ще бъда, ще бъда щастлива тук. Няма да скърбя като персиец за красивите дворци в родната му земя и да заявявам, че никъде не съществува друго място, годно за живот. Няма да казвам, че тези планини са пустиня без оазиси, като бербер, който копнее за земите, в които е роден. Ще се приспособя към Лъдлоу, и ще се науча да живея тук, на границата, а по-късно — в Англия. Майка ми не е просто кралица, тя е войник, и тя ме възпита да зная дълга си и да го изпълнявам. Мой дълг е да се науча да бъда щастлива тук и да живея тук, без да се оплаквам.

Може никога да не нося доспехи като нея, може никога да не се сражавам за страната си като нея; но има много начини да служиш на едно кралство, и да бъдеш весела, честна, вярна кралица, е един от тях. Ако Бог не ме призове на оръжие, Той може да ме призове да служа като законодател, като приносителка на справедливост. Независимо дали ще защитавам своите поданици, като се сражавам за тях срещу неприятел, или като защитавам свободата им по силата на закона, аз ще бъда тяхна кралица, от сърце и душа, кралица на Англия.

* * *

Беше нощ: полунощ беше минала. Каталина сияеше на светлината на огъня. Бяха в леглото, сънливи, но твърде изпълнени със страст и желание един към друг, за да спят.

— Разкажи ми някоя история.

— Разказвала съм ти десетки истории.

— Разкажи ми друга. Разкажи ми как Боабдил предал двореца Алхамбра със златните ключове върху копринена възглавничка и си тръгнал, плачейки.

— Тази я знаеш. Снощи ти я разказах.

— Тогава ми разкажи историята за Ярфа и коня му, който се зъбел на християните.

— Истинско дете си. И името му беше Ярфе.

— Но ти го видя как загива?

— Бях там; но всъщност не го видях да умира.

— Как си могла да не гледаш?

— Ами, отчасти защото се молех, както ми нареди майка ми, и защото бях момиче, а не кръвожадно, обичащо жестокостите момче.

Артур я замери с една бродирана възглавничка. Тя я хвана и я хвърли обратно към него.

— Добре, разкажи ми как майка ти заложила накитите си, за да плати за кръстоносния поход.

Тя се засмя отново и поклати глава, при което кестенявата ѝ коса се люшна на една страна, после — на друга.

— Ще ти разкажа за дома си — предложи.

— Добре.

Той загърна и двамата с пурпурната завивка и зачака.

— Когато влезеш през първата врата на Алхамбра, тя прилича на малка стая. Баща ти не би се принизил да влезе така в един дворец.

— Не е ли величествена зала?

— Голяма е колкото някоя от малките зали на търговците в този град. Подходяща е за някоя малка къща в Лъдлоу, нищо повече.

— А после?

— А после влизаш във вътрешния двор, и оттам — в златната стая.

— И там е малко по-добре?

— Тя е много пъстра, но въпреки това не е много по-голяма. Стените са ярки, покрити с цветни плочки и златни листа, и има висок балкон, но и тук пространството е съвсем малко.

— И къде ще отидем днес тогава?

— Днес ще свърнем надясно и ще влезем в Двора на миртите.

Той затвори очи, опитвайки се да си припомни описанията ѝ.

— Вътрешен двор във формата на правоъгълник, заобиколен от високи златни постройки.

— С огромен вход от тъмно дърво в далечния край, обрамчен с красиви плочки.

— И езеро, езеро с проста правоъгълна форма, а от двете страни на водата — жив плет от благоуханни миртови дървета.

— Не жив плет, каквито имате вие — възрази тя, мислейки си за раздърпаните гранични плетове на уелските ниви, в постоянна борба с тръните и плевелите.

— А какъв тогава? — попита той, отваряйки очи.

— Жив плет като стена — каза тя. — Подрязан равномерно в правоъгълна форма, като блок от зелен мрамор, като жива, зелена и благоуханна скулптура. А портата в края се отразява във водата, също и арката над нея, и постройката, в която тя е вместена. Така че всичко заедно се отразява сред леки вълнички в краката ти. А стените са обточени със светли паравани с гипсова украса, въздушни и леки като хартия, като бродерия с бяла нишка върху бял плат. А птиците…

— Птиците ли? — попита той, изненадан, защото не му беше разказвала за тях преди.

Тя се поколеба, докато се сети за думата.

— Apodes? — каза на латински.

— Apodes? Черни бързолети?

Тя кимна:

— Носят се като бърза буйна река точно над главата ти, обикалят безспир над тесния вътрешен двор, надавайки крясъци, бързи като кавалерийска атака, кръжат като вятъра, докато слънцето огрява водата, не спират по цял ден. А нощем…