Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— За спане ли ги обличате?

Тя се засмя.

— Носим ги почти през цялото време. Майка ми винаги ги носи под доспехите си, далеч по-удобни са от всичко друго, а тя не може да носи рокля под ризницата от метални брънки.

— Не…

— Когато приемаме посланици от християнски страни, или за важни държавни случаи, или когато дворът пирува, носим рокли и мантии, особено на Коледа, когато е студено. Но в покоите си, и винаги през лятото, и винаги по време на поход, носим мавърски дрехи. Лесно се шият, и лесно се перат, лесно се пренасят, и са най-доброто облекло.

— Не можеш да го носиш тук — каза Артур. — Много съжалявам. Но нейна светлост, майката на краля щеше да възрази, ако знаеше, че изобщо си взела тези дрехи със себе си.

Тя кимна:

— Зная това. Майка ми беше против дори да ги вземам със себе си. Но исках нещо да ми напомня за вкъщи, и си помислих, че може да ги държа в раклите си и да не казвам на никого. После, тази вечер, си помислих, че мога да ти покажа. Да ти покажа себе си, и каква бях някога.

Каталина пристъпи встрани и му направи знак да се приближи до масата. Той се чувстваше твърде едър, твърде тромав и инстинктивно се приведе, изхлузи ботушите си за езда и стъпи върху пищните килими бос. Тя кимна леко в знак на одобрение и го подкани да седне. Той се отпусна върху една от възглавниците със златна бродерия.

Тя спокойно седна срещу него и му подаде купа благоуханна вода, заедно с бяла кърпа. Той потопи пръсти и ги избърса. Тя се усмихна и му поднесе златно блюдо, отрупано с храна. Беше ястие, което той помнеше от детството си — печени пилешки бутчета, бъбреци с много подправки, с бели пшеничени хлебчета: истинска английска вечеря. Но тя беше накарала да сервират само малки порции върху всяка отделна чиния, изкусно подредени вкусни хапки. Беше поръчала да сервират ябълкови резени редом с месото и беше добавила няколко редки видове месо с подправки до резенчета захаросани сливи. Беше направила всичко по силите си, за да му поднесе испанска вечеря, с цялата изтънченост и разкош на мавърския вкус.

Артур се отърси от предубеждението си.

— Това е… прекрасно — каза той, търсейки дума, с която да го опише. — Това е… като картина. Ти приличаш на… — не можеше да се сети за нищо, виждано някога, което да прилича на нея. После го споходи един образ. — Приличаш на картината, която веднъж видях изрисувана върху едно блюдо — каза той. — Съкровище на майка ми, от Персия. Приличаш на онази рисунка. Непозната, и прекрасна.

Похвалата му я накара да засияе.

— Искам да разбереш — каза тя, като говореше внимателно на латински. — Искам да разбереш каква съм. Cuiusmodi sum.

— Каква си?

— Аз съм твоя съпруга — увери го тя. — Аз съм принцесата на Уелс, ще бъда кралица на Англия. Ще бъда англичанка. Това е съдбата ми. Но освен това, аз съм и инфантата на Испания, на Ал Андалус.

— Знам.

— Знаеш; но не го осъзнаваш истински. Ти не познаваш Испания, не познаваш мен. Искам да ти обясня себе си. Искам да опознаеш Испания. Аз съм принцеса на Испания. Аз съм любимка на баща си. Когато вечеряме сами, се храним по този начин. Когато сме на военен поход, живеем в палатки и седим пред мангалите по този начин, а ние бяхме в поход през всяка година от живота ми, докато станах на седем.

— Но вие сте християнски двор — възрази той. — Вие сте сила в християнския свят. Имате столове, истински столове, трябва да се храните на истинска маса.

— Само на официални държавни приеми — каза тя. — Когато сме в покоите си, живеем така, като маври. О, молим се преди и след хранене, благодарим на Единия Бог, когато разчупваме хляба. Но не живеем така, както живеете вие тук, в Англия. Имаме красиви градини, пълни с водоскоци, и течаща вода. В дворците си имаме стаи, инкрустирани със скъпоценни камъни и надписи със златни букви, които казват красиви истини в поетична форма. Имаме бани с топла вода, в които да се къпем, и гъста пара, която да изпълва благоуханната стая, имаме хранилища за лед, които през зимата пълним със сняг от планините, та плодовете и напитките ни да се изстудяват през лятото.

Думите бяха така прелъстителни, както и образите.

— Представяш себе си толкова странно — каза той неохотно. — Като излязла от вълшебна приказка.

— Сега тепърва осъзнавам колко странни и непознати сме един за друг — каза Каталина. — Мислех си, че твоята страна ще бъде като моята, но тя е твърде различна. Започвам да си мисля, че ние приличаме повече на персите, отколкото на германските племена. Ние сме по-скоро като арабите, отколкото като вестготите. Навярно ти си мислел, че ще бъда принцеса като сестрите ти, но аз съм съвсем, съвсем различна.

Той кимна и каза предпазливо:

— Ще трябва да опозная твоите обичаи. Както и ти ще трябва да усвоиш моите.

— Аз ще бъда кралица на Англия. Ще трябва да стана англичанка. Но искам да знаеш каква бях като момиче.

Артур кимна и попита:

— Беше ли ти много студено днес?

Усещаше странно ново чувство, като тежест в корема. Разпозна в това усещане тревога, породена от мисълта, че тя е нещастна.

Каталина срещна открито погледа му.

— Да — каза. — Беше ми много, много студено. А после си помислих, че съм била груба към теб и бях много нещастна. След това си помислих, че съм далече от дома си и от топлината, и от слънцето, и от майка си, и много ми домъчня за вкъщи. Днес беше ужасен ден. Днешният ден беше ужасен за мен.

Той ѝ протегна ръка:

— Мога ли да те утеша?

Връхчетата на пръстите ѝ срещнаха неговите:

— Ти го направи — каза тя. — Когато ме отведе до огъня и ми каза, че съжаляваш. Ти наистина ме утешаваш. Ще се науча да вярвам, че винаги ще го правиш.

Той я притегли към себе си; възглавничките бяха меки и податливи: положи я до себе си и леко дръпна коприната, увита около главата ѝ. Тя веднага се смъкна и по гърба ѝ се спуснаха като водопад пищни червеникавокестеняви кичури. Той докосна с устни тях, после сладката ѝ, леко потръпваща уста, очите ѝ с пясъчнорусите мигли, светлите ѝ вежди, сините вени на слепоочията ѝ, меките части на ушите ѝ. Почувства как желанието му се надига, и целуна вдлъбнатината в основата на шията ѝ, после — ключицата, топлата, съблазнителна плът, от шията до рамото, вдлъбнатината на лакътя ѝ, топлата ѝ длан, подмишницата ѝ с еротично дълбок аромат, а после изхлузи долната ѝ риза през главата и тя се озова гола в обятията му, и беше негова съпруга, и то любяща съпруга, най-сетне, наистина.

Обичам го. Не смятах това за възможно, но го обичам. Влюбих се в него. Гледам се в огледалото, удивена, сякаш съм се променила, както се промени и всичко друго. Аз съм млада жена, влюбена в своя съпруг. Влюбена съм в Уелския принц. Аз, Каталина Испанска, съм влюбена. Исках тази любов, смятах я за невъзможна, а я имам. Влюбена съм в своя съпруг и ние ще бъдем крал и кралица на Англия. Кой може да се съмнява сега, че аз съм избрана от Бог да бъда дарена със специалното Му благоволение? Той ме отведе от опасностите на войната до безопасност и мир в двореца Алхамбра, а сега ми даде Англия и любовта на този млад мъж, който ще бъде неин крал.

Във внезапен пристъп на вълнение събирам длани и отправям молитва: „О, Господи, позволи ми да го обичам вечно, не ни лишавай един от друг, както Хуан бе отнет от Марго, още в първите им месеци на радост. Позволи ни да остареем заедно, позволи ни да се обичаме вечно.“

Зимното слънце се беше спуснало, ниско и червено, над заоблените хълмове, когато влязоха с тропот през голямата порта, врязана в каменната стена, опасала Лъдлоу. Артур, който беше яздил до носилката, извика на Каталина над шума на копитата по калдъръма.

— Това е Лъдлоу, най-сетне!

Пред тях стражите изкрещяха: „Направете път за Артур! Уелският принц!“, вратите се отвориха с трясък и хората се изсипаха от къщите си, за да видят преминаването на шествието.

Каталина видя град, красив като гоблен. Подсилените с греди втори етажи на построените нагъсто сгради се издаваха над калдъръмени улици с видимо процъфтяващи дюкянчета и работилници, сгушени уютно под тях на приземния етаж. Съпругите на собствениците скачаха от столчетата си пред магазините, за да ѝ помахат, а Каталина се усмихваше и махаше в отговор. От горните етажи помощничките на ръкавичарите, чираците на обущарите, калфите на златарите и старите моми се надвесваха навън и я викаха по име. Каталина се засмя, после затаи дъх, когато един младеж сякаш беше на косъм да изгуби равновесие и да се прекатури през прозореца, но бе издърпан обратно вътре от другарите си, които крещяха приветствия.

Подминаха голяма арена за борба на мечки и бикове с кучета до хан с тъмни греди по фасадата, и тогава църковните камбани на половин дузината молитвени домове, колежа, параклисите и болницата на Лъдлоу забиха, за да приветстват принца и неговата невеста с „добре дошли“ у дома.

Каталина се надвеси напред, за да види своя замък, и забеляза непристъпната стена на външния крепостен двор. Портата беше отворена със замах, те влязоха и видяха най-изтъкнатите мъже на града, кмета, висшите духовници и водачите на заможните занаятчийски гилдии, събрани да ги посрещнат.

Артур спря коня си и любезно изслуша дълга реч на уелски, а след това — на английски.

— Кога ще ядем? — прошепна му Каталина на латински и видя как устата му потрепна, когато той потисна една усмивка.

— Кога ще си лягаме? — прошепна едва чуто тя, и изпита задоволството да види как ръката му върху повода потръпна от желание. Тя се изкикоти тихо и се отпусна отново в носилката, докато най-сетне безкрайните приветствени речи приключиха и кралската свита можеше да продължи през голямата порта на замъка към вътрешния двор.