Навсякъде наоколо, пред носилката, се чуваше как мъжете бъбрят за студа и се смеят, заричайки се, че ще си хапнат добре, когато керванът стигнеше в Бърфорд. После гласовете сякаш вече идваха от много далече; от студ и изтощение Каталина се унесе в сън.

Замаяна, тя се събуди, когато носилката се тръсна и спря, а завесите бяха отметнати назад. Заля я вълна от леденостуден въздух, тя сведе глава и изхлипа от неприятното усещане.

— Инфанта? — попита доня Елвира. Дуенята беше яздила мулето си и движението я беше сгрявало. — Инфанта? Слава на Бога, най-после пристигнахме.

Каталина не вдигаше глава.

— Инфанта, чакат ви, за да ви поздравят.

Каталина все така не вдигаше поглед.

— Какво е това?

Беше гласът на Артур: той беше видял как оставят носилката на земята и дуенята се навежда над нея. Видя, че купчината завивки не се раздвижи. За миг, прободен от остра тръпка на удивление, си помисли, че принцесата може да се е разболяла. Мария де Салинас го изгледа укорително.

— Какво има?

— Нищо. — Доня Елвира изправи гръб и застана между принца и младата му съпруга, закривайки Каталина с тялото си като щит, когато той скочи от коня си и се отправи към нея. — Принцесата беше заспала, сега се съвзема.

— Ще я видя — каза той. Отмести жената настрани с уверена ръка и коленичи до носилката.

— Каталина? — попита тихо.

— Премръзнала съм от студ — изрече тих, едва доловим глас. Тя повдигна глава и той видя, че беше бяла като самия сняг, а устните ѝ бяха сини. — Т-толкова ми е студено, че ще умра и тогава ти ще бъдеш щастлив. Можеш да ме п-погребеш в тази ужасна страна и да се ож-ожениш за някоя дебела, глупава англичанка. А аз никога няма да видя… — тя млъкна рязко и се задави от ридания.

— Каталина?

Той беше напълно изумен.

— Никога повече няма да видя м-майка си. Но тя ще узнае, че си ме убил с твоята ужасна страна и жестокостта си.

— Не съм бил жесток! — рязко отвърна той веднага, напълно сляп за събиращата се около тях тълпа от придворни. — За Бога, Каталина, не бях виновен аз!

— Ти си жесток — тя повдигна лице от завивките. — Жесток си, защото…

Именно тъжното ѝ, бяло, покрито със следи от сълзи лице му каза далеч повече, отколкото думите ѝ някога биха могли да сторят. Изглеждаше като някоя от сестрите му, когато баба им ги гълчеше. Не приличаше на всяваща страх, сипеща оскърбления испанска принцеса: приличаше на момиче, което са тормозили, докато са го докарали до сълзи — и той осъзна, че именно той я беше измъчил, той я беше разплакал, и я беше оставил в студената носилка през целия следобед, докато самият той бе яздил напред и се беше наслаждавал на мисълта за неудобството ѝ.

Артур посегна към завивките и измъкна леденостудената ѝ ръка. Пръстите ѝ бяха вкочанени от студ. Разбра, че беше сгрешил. Поднесе посинелите връхчета на пръстите ѝ към устата си и ги целуна, после ги притисна към устните си и духна върху тях с топлия си дъх.

— Да ми прости Господ — каза той. — Забравих, че съм съпруг. Не знаех как да бъда съпруг. Не си давах сметка, че мога да те разплача. Няма да го сторя никога повече.

Тя примигна: сините ѝ очи плуваха в неизплакани сълзи.

— Какво?

— Сгреших. Бях разгневен, но постъпих съвсем неправилно. Нека те заведа вътре, там ще се стоплим и ще ти кажа колко съжалявам, и никога повече няма да бъда невнимателен към теб.

Тя веднага започна да се бори да се измъкне от завивките, и Артур ги дръпна от краката ѝ. Тя беше толкова схваната и премръзнала, че се препъна, когато се опита да се изправи. Без да обръща внимание на приглушените протести на дуенята ѝ, той отривисто я вдигна на ръце и я пренесе като невеста през прага на залата.

Внимателно я остави пред буйния огън, нежно отметна назад качулката ѝ, развърза наметката ѝ, разтри ръцете ѝ. Отпрати с махване на ръка слугите, които искаха да дойдат, за да ѝ свалят наметката, и ѝ предложи вино. Създаде около тях малък кръг на покой и тишина, и загледа как руменината се връща в бледите ѝ бузи.

— Съжалявам — каза искрено. — Бях ти много, много сърдит, но не биваше да те водя толкова надалече в такова лошо време и никога не биваше да допускам да ти е студено. Беше несправедливо от моя страна.

— Прощавам ти — прошепна тя: лека усмивка озари лицето ѝ.

— Не знаех, че трябва да се грижа за теб. Не помислих. Държах се като дете, като грубо дете. Но сега знам, Каталина. Никога повече няма да бъда груб с теб.

Тя кимна.

— О, моля те. И ти също трябва да ми простиш. Бях груба с теб.

— Така ли?

— В Оксфорд — прошепна тя, с много нисък глас.

Той кимна.

— И какво ще ми кажеш?

Тя хвърли крадешком бърз поглед нагоре към него. Не се преструваше на обиден. Той си беше още момче, с присъщото за едно момче изострено чувство за справедливост. Нуждаеше се от истинско извинение.

— Много, много съжалявам — каза тя, говорейки единствено истината. — Това не беше добра постъпка, и на сутринта съжалявах, но не можех да ти кажа.

— Ще си легнем ли сега? — прошепна ѝ той, приближил уста плътно до ухото ѝ.

— Можем ли?

— Ако кажа, че си болна?

Тя кимна и не каза нищо повече.

— Принцесата е неразположена заради студа — съобщи Артур, без да се обръща конкретно към някого. — Доня Елвира ще я отведе в стаята ѝ, а аз ще вечерям там, насаме с нея, по-късно.

— Но хората са дошли да видят ваша светлост… — изрече умолително домакинът му. — Подготвили са ви развлечения, и биха искали да изслушате някои спорове…

— Ще се срещна с всички тях в залата сега, и ще останем и утре. Но принцесата трябва да отиде в покоите си веднага.

— Разбира се.

Около принцесата настъпи суматоха, докато дамите ѝ, начело с доня Елвира, я поведоха към стаята ѝ. Каталина хвърли поглед назад към Артур.

— Моля, елате в стаята ми за вечеря — каза тя достатъчно ясно, за да я чуят всички. — Желая да ви видя, ваша светлост.

За него това означаваше невероятно много: да я чуе как показва пред всички, че го желае. Той прие комплимента с поклон, а после поръча да му донесат чаша ейл, разреши много великодушно споровете на половин дузината мъже, дошли да се срещнат с него, а после се извини и отиде в стаята ѝ.



Каталина го чакаше сама до огнището. Беше отпратила дамите си, слугите си, нямаше никой, който да им сервира, бяха съвсем сами. Той едва не се отдръпна назад при вида на празната стая: принцовете и принцесите от династията на Тюдорите никога не биваха оставяни насаме. Но тя беше пропъдила слугите, които трябваше да прислужват на масата, беше отпратила дамите, които трябваше да вечерят заедно с тях. Беше отпратила дори дуенята си. Нямаше никой, който да види в какво беше превърнала покоите си, нито как беше подредила масата за вечеря.

Беше обвила простите дървени мебели в шалове от лек плат в ярки цветове, беше окачила шалове дори над гоблените, за да скрие студените стени, така че стаята приличаше на прекрасна шатра.

Беше наредила да изрежат с трион краката на масата, превръщайки ги в ниски пънчета, така че масата беше поставена ниско, като столче за крака — изключително нелепа и смешна мебел. Беше поставила големи възглавници в двата края, сякаш трябваше да се хранят полуизлегнати като диваци. Вечерята беше подредена на масата, на нивото на коленете им, придърпана до топлината на горящите пънове като на някакво варварско пиршество, навсякъде имаше свещи и наситен аромат като от тамян, тежък и опияняващ като в църква по време на празник.

Артур понечи да възроптае срещу безумното разточителство — отрязаните крака на масата — но после се поколеба. Това навярно не беше просто някакво момичешко лекомислие; тя се опитваше да му покаже нещо.

Беше облечена в изключително необичайни одежди. На главата ѝ имаше тюрбан от най-фина коприна, увит и завързан на възел като коронка, с шлейф, висящ като опашка отзад, който бе затъкнала небрежно от едната страна на украшението за глава, сякаш готова да го спусне над лицето си като воал. Вместо прилична рокля носеше проста долна риза от най-фината, най-леката коприна, опушено синя на цвят, толкова фина, че той почти можеше да вижда през нея, да зърне бледата ѝ кожа отдолу. Почувства как сърцето му заблъска глухо в гърдите, когато осъзна, че тя бе гола под ефирната коприна. Под долната дреха тя носеше панталони до глезена — подобни на мъжки панталони — но въпреки това съвсем различни от тях, защото бяха бухнали, падащи от стройните ѝ бедра, където бяха пристегнати със златиста връв, до стъпалата ѝ, където бяха завързани отново над стъпалата ѝ, наполовина боси, пъхнати в изящни алени пантофи, извезани със златна нишка. Той я огледа от горе до долу, от варварския тюрбан до турските пантофи, и откри, че е изгубил дар-слово.

— Не харесваш дрехите ми — каза с равен тон Каталина, а той беше твърде неопитен да осъзнае колко дълбоко смущение беше на път да изпита тя.

— Никога преди не съм виждал подобни — заекна той. — Това арабски дрехи ли са? Покажи ми!

Тя се завъртя на място, като го погледна през рамо, а после се върна отново да застане с лице към него.

— В Испания всички ги носим — каза тя. — Майка ми също. Те са по-удобни от роклите, и по-чисти. Всичко може да се пере, не като кадифените платове и броката.

Той кимна; сега долови леко ухание на розова вода, което лъхаше от коприната.

— И държат хладно в горещите дни — добави тя.

— Те са… красиви.

Едва не каза „варварски“ и беше много щастлив, че не го направи, защото очите ѝ светнаха.

— Така ли смяташ?

— Да.

Изведнъж тя вдигна ръце и се завъртя отново, за да му покаже пърхащото движение на панталоните и лекотата на късата дреха.