Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Той отметна завивките назад и скочи от леглото.

— Няма да остана тук. Отивам в стаята си — каза троснато.

— Какво?

— Няма да остана тук. Не съм желан…

— Не сте желан? Никога не съм казвала, че не сте…

— Очевидно е. Изражението ви…

— Непрогледно тъмно е! Откъде може да знаете как гледам? А и във всеки случай, вие имате вид, сякаш някой ви е вкарал насила тук!

— Аз? Не аз изпратих съобщение, което половината двор чу — че не бива да идвам в леглото ви.

Чу я как ахна.

— Не съм казала, че не трябва да идвате. Трябваше да заръчам да ви съобщят… — тя млъкна рязко, смутена. — Беше ми времето… трябваше да знаете…

— Вашата дуеня каза на моя управител, че не трябва да идвам в леглото ви. Как мислите, че се почувствах от това? Как според вас са го приели всички?

— Как иначе трябваше да ви кажа? — запита тя.

— Да ми съобщите лично! — възкликна той гневно. — Не да съобщавате на целия останал свят.

— Как можех? Как бих могла да изрека подобно нещо? Щях да бъда толкова смутена!

— Вместо това накарахте мен да изглеждам като глупак!

Каталина се измъкна от леглото и се хвана за високата колона на балдахина, за да се закрепи.

— Милорд, моля за извинение, ако съм ви оскърбила, не знаех как се правят тук подобни неща… В бъдеще ще постъпвам, както желаете…

Той не каза нищо.

Тя чакаше.

— Отивам си — каза той и отиде да почука на вратата, за да повика камериера си.

— Недейте! — Викът се изтръгна от нея с усилие.

— Какво?

Той се обърна.

— Всички ще разберат — каза отчаяно тя. — Ще узнаят, че между нас нещо не е наред. Сигурно всички знаят, че току-що сте дошъл при мен. Ако си тръгнете веднага, всички ще си помислят…

— Няма да остана тук! — изкрещя той.

Гордостта ѝ се надигна в гневен изблик.

— Ще посрамите и двама ни! — възкликна тя. — Какво искате да си помислят хората? Че ви отвращавам, или че сте импотентен?

— Защо не? Ако и двете са верни?

Той заблъска още по-силно по вратата.

Тя ахна ужасено и се отпусна назад върху колоната на балдахина.

— Ваша светлост? — разнесе се вик от външната стая, и когато вратата се отвори, се появиха камериерът, който отговаряше за спалнята на Артур, и двама пажове, а зад тях — доня Елвира и една придворна дама.

Каталина отиде бавно до прозореца и се обърна с гръб към стаята. Неуверен, Артур се поколеба, хвърляйки поглед назад към нея за помощ, за някакъв знак, че все пак може да остане.

— Срамота! — възкликна доня Елвира, като се провря грубо покрай Артур и изтича да наметне една роба около раменете на Каталина. Щом жената застана с ръка около раменете на Каталина, гледайки го гневно, Артур вече не можеше да се върне при съпругата си: прекрачи прага и отиде в собствените си покои.

Не мога да го понасям. Не мога да понасям тази страна. Не мога да живея тук до края на живота си. Да заяви, че го отвращавам! Да дръзне да ми говори по този начин! Да не би да е полудял като някое от техните мръсни кучета, които точат лиги навсякъде? Нима е забравил коя съм? Нима се е самозабравил?

Толкова съм му разгневена, че ми се иска да грабна някой ятаган и да му отрежа глупавата глава. Ако се беше замислил за миг, щеше да знае, че всички в двореца, всички в Лондон, вероятно всички в тази отвратителна страна ще ни се смеят. Ще кажат, че съм грозна и че не мога да го удовлетворя.

Плача от гняв, не от скръб. Заравям глава във възглавницата на леглото си, та никой да не може да ме чуе и да разкаже на всички останали, че принцесата е плакала, докато заспи, защото съпругът ѝ не иска да си ляга с нея. Толкова съм ядосана, че се давя от сълзи и гняв.

След малко спирам, избърсвам лицето си, сядам в леглото. Аз съм принцеса по рождение и по брак, не бива да рухвам. Ще запазя достойнство, макар той да няма никакво. Той е млад мъж, млад англичанин при това — откъде да знае как да се държи? Представям си своя дом в лунната светлина, как стените и ажурната украса на прозорците блестят в бяло, а жълтият камък е избелял до кремаво. Това е дворец, в който хората умеят да се държат елегантно и достойно. С цялото си сърце желая да бях още там.

Спомням си, че имах навика да наблюдавам голямата жълта луна, отразена във водата в градината на съпругата на владетеля. Като някаква глупачка, едно време си мечтаех да съм омъжена.

Потеглиха няколко дни преди Коледа. Пред хората разговаряха помежду си с безупречна вежливост, и напълно се пренебрегваха взаимно, когато никой не гледаше — спазваха твърдо този принцип. Кралицата беше помолила да им се разреши да останат поне за дванайсетдневното празненство, но нейна светлост, майката на краля бе постановила те да прекарат своята Коледа в Оксфорд: това щеше да даде на народа възможност да види принца и новата принцеса на Уелс, а думата на майката на краля беше закон.

Каталина пътуваше с носилка, тръскана безмилостно по замръзналите пътища, с мулета, които газеха с усилие през бродовете, премръзнала до кости, независимо от многото завивки и кожи, с които я загръщаха. Майката на краля бе заявила, че тя не бива да язди, поради опасността от падане. Неизречената надежда беше, че Каталина носи дете. Самата Каталина не каза нищо, за да потвърди или отхвърли тази надежда. Артур беше олицетворение на безмълвието.

Те имаха отделни стаи по време на пътуването до Оксфорд, и отделни стаи в колежа „Модлин“, когато пристигнаха. Хористите бяха готови, кухните бяха готови, Оксфорд беше готов да им предложи изключително пищното си гостоприемство; но принцът и принцесата на Уелс бяха хладни и мрачни като времето.

Вечеряха заедно, настанени на голямата маса, от която можеха да виждат залата долу, и всички граждани на Оксфорд, които можаха да се поберат в галерията, заеха местата си и гледаха как принцесата слага малки хапки храна в устата си и обръща рамо към съпруга си, докато той се оглеждаше из залата в търсене на събеседници, сякаш вечеряше сам.

Въведоха танцьори и акробати, коледари и актьори. Принцесата се усмихваше много любезно и мило, но така и не се засмя; раздаде малки кесии с испански монети на всички, които ги забавляваха, и им благодари, че са дошли; но нито веднъж не се обърна към съпруга си да го попита дали вечерта му доставя удоволствие. Принцът се разхождаше из стаята, приветлив и любезен към големците на града. Говореше на английски през цялото време, а съпругата му, която говореше испански, трябваше да чака някой да благоволи да я заговори на френски или латински. Вместо това хората се скупчваха около принца и бъбреха, шегуваха се и се смееха, почти сякаш се присмиваха на нея и не искаха тя да разбере шегата. Принцесата седеше сама, във вдървена поза върху твърдия стол, с високо вдигната глава и лека, предизвикателна усмивка на устните.

Най-сетне стана полунощ и дългата вечер можеше да свърши. Каталина се надигна от мястото си и загледа как придворните се снишават в поклони и реверанси. Тя направи нисък испански реверанс на съпруга си: дуенята ѝ стоеше зад нея с твърдо като кремък лице.

— Желая ви лека нощ, ваша светлост — каза принцесата на латински, с ясен глас и съвършен акцент.

— Ще дойда в стаята ви — каза той. Разнесе се приглушено одобрително мърморене: дворът искаше похотлив принц.

Бузите ѝ поруменяха при това толкова открито изявление. Не можеше да каже нищо. Не можеше да му откаже; но начинът, по който се надигна и излезе от стаята, не му обещаваше топло посрещане, когато останеха насаме. Дамите ѝ направиха реверансите си и я последваха в малък оскърбен рояк, излизайки с шумолене като многоцветен воал, влачещ се след нея. Придворните се усмихнаха тайно, прикривайки уста с ръце, на високия дух на невестата.

Артур дойде при нея половин час по-късно, разгорещен от пиене и негодувание. Намери я все още облечена да го чака до огъня; дуенята ѝ беше до нея, стаята бе ярко осветена от свещи, дамите ѝ още си говореха и играеха карти, сякаш бе средата на следобеда. Тя по нищо не приличаше на млада жена, която се кани да си легне.

— Добър вечер, милорд — каза тя, надигна се и му направи реверанс, когато той влезе.

Артур бе принуден да спре, преминавайки в отстъпление още при първия сблъсък. Беше готов за лягане, по нощница, само с една роба, наметната на раменете. Остро си даде сметка за босите си крака и уязвимите, изложени на показ пръсти. Каталина бе ослепителна в изисканото си вечерно облекло. Всички дами се обърнаха и го погледнаха, с недружелюбни изражения. Артур остро осъзнаваше, че беше по нощница, бос, и че един от хората му зад него едва потискаше смеха си.

— Очаквах да сте в леглото — каза той.

— Разбира се, мога да отида в леглото — отвърна тя с ледена любезност. — Точно се готвех да си легна. Много е късно. Но когато обявихте така открито, че желаете да ме посетите в покоите ми, си помислих, че сигурно възнамерявате да доведете със себе си целия двор. Помислих си, че ще кажете на всички да дойдат в покоите ми. Защо иначе ще го обявявате гръмогласно, та всички да могат да чуят?

— Не съм го обявил гръмогласно!

Тя повдигна вежда в безмълвно противоречие.

— Ще остана за нощта — каза той упорито. Отиде с резки крачки до вратата на спалнята ѝ. — Дамите могат да се разотиват по леглата си, късно е. — Той кимна на придружителите си. — Оставете ни. — Влезе в стаята ѝ и затвори вратата след себе си.

Тя го последва и затвори зад гърба си вратата, оставяйки зад нея своите смутени и скандализирани дами. С гръб към вратата го загледа как смъква рязко халата и нощницата си, така че остава гол, и се покатерва в леглото ѝ. Той оправи възглавниците и се облегна назад, с ръце, скръстени върху тесните голи гърди, като човек, който очаква забавление.