— Ако такова е желанието ви, сир — каза той с официален тон.

— Да я попитам ли дали иска да замине?

Руменината нахлу в бузите на младия човек.

— Ами ако откаже? — попита той тревожно.

Баща му се засмя:

— Няма — обеща той. — Ще видиш.



Хенри беше прав. Каталина бе твърде много принцеса, за да каже „да“ или „не“ на един крал. Когато я попита дали би искала да отиде в Лъдлоу с принца, тя каза, че ще направи това, което желае кралят.

— Лейди Маргарет Поул все още ли е в замъка? — попита тя с малко напрегнат тон.

Той я погледна намръщено. Сега лейди Маргарет беше благополучно омъжена за сър Ричард Поул, един от надеждните ветерани, сражавали се за Тюдорите, и комендант на замъка Лъдлоу. Но лейди Маргарет бе родена Плантагенет, обична дъщеря на херцог Кларънс, братовчедка на крал Едуард и сестра на Едуард Уорик, чието основание да претендира за трона беше много по-голямо от това на самия Хенри.

— И какво от това?

— Нищо — каза тя припряно.

— Нямате повод да я избягвате — каза той рязко. — Каквото е сторено, то е сторено в моето име, по моя заповед. Вие не носите никаква вина за това.

Тя се изчерви, сякаш говореха за нещо срамно.

— Знам.

— Не мога да допусна никой да оспорва правото ми над трона — каза той рязко. — Те са твърде много — хората от фамилиите Йорк и Боуфорт, а също и Ланкастър, и безброй други, които си въобразяват, че имат шанс като претенденти. Вие не познавате тази страна. Ние се женим и омъжваме за роднини, смесили сме кръвта си като зайци в зайчарник. — Той направи пауза да види дали тя ще се засмее, но тя се мръщеше, опитвайки се да следи бързия му френски. — Не мога да допусна някой да претендира по силата на измисленото си право за онова, което аз спечелих с битка — каза той. — А няма да допусна някой друг да предяви претенции и чрез битка.

— Мислех, че вие сте истинският крал — каза Каталина колебливо.

— Вече съм — каза Хенри Тюдор безцеремонно. — И това е всичко, което има значение.

— Че сте бил миропомазан.

— Вече съм — повтори той с мрачна усмивка.

— Но сте от кралския род?

— Имам кралска кръв във вените си — каза той със суров глас. — Не е нужно да се мери колко много или колко малко е тя. Аз вдигнах короната си от бойното поле — буквално, тя беше в краката ми, в калта. Затова знаех, всички знаеха — всички видяха как Бог ми дарява победата, защото бях избраният от него крал. Архиепископът ме миропомаза, защото също знаеше това. Аз съм толкова крал, колкото и всеки друг в християнския свят, и с по-голямо право от повечето, защото не просто наследих трона още като бебе, в резултат от борбата на друг човек — Бог ми дари кралството, когато бях мъж. Заслужих го и то е мое по право.

— Но е трябвало да предявите правата си над него…

— Предявих правата си над онова, което беше мое — каза той накрая. — Спечелих своето. Бог ми даде онова, което ми принадлежеше. Това приключва въпроса.

Тя сведе глава, победена от енергичността на тона му.

— Зная, сир.

Смирението ѝ и гордостта, която бе скрита зад него, го омаяха. Помисли си, че надали някога е имало млада жена, чието гладко лице да крие така мислите ѝ.

— Искате ли да останете тук с мен? — попита Хенри меко, знаейки, че не бива да ѝ задава подобен въпрос, молейки се, още щом думите излязоха от устата му, тя да каже „не“ и да усмири тайния му копнеж по нея.

— Разбира се, аз желая това, което желае ваше величество — каза тя хладно.

— Предполагам, че искате да бъдете с Артур? — попита той, предизвиквайки я да отрече.

— Както желаете, сир — каза тя овладяно.

— Кажете ми! Бихте ли искали да отидете в Лъдлоу с Артур, или предпочитате да останете тук с мен?

Тя се усмихна слабо и не се остави да я подведе.

— Вие сте кралят — каза тихо. — Аз трябва да правя онова, което наредите.



Хенри знаеше, че не бива да я задържа в двора до себе си, но не можеше да устои да се позабавлява с тази идея. Допита се до испанските ѝ съветници и откри, че сред тях царяха безнадеждно разделение и търкания. Испанският посланик, който бе положил толкова усилия да осъществи неподатливия на промени брачен договор, настояваше, че е редно принцесата да замине с младия си съпруг, и че трябва да бъде приемана във всяко отношение като омъжена жена. Изповедникът на Каталина, който, изглежда, единствен от всички тях хранеше нежност към малката принцеса, настояваше на младата двойка да бъде позволено да остане заедно. Дуенята ѝ, страховитата и заядлива доня Елвира, предпочиташе да не напуска Лондон. Беше чувала, че Уелс се намира на сто мили оттам — планинска и камениста земя. Ако Каталина останеше в замъка Бейнардс и домакинството се отървеше от Артур, щяха да създадат малък испански анклав в сърцето на Сити, и властта на дуенята щеше да бъде неоспорвана, тя щеше да управлява принцесата и малкия испански двор.

Кралицата си позволи да изкаже мнението, че Каталина ще намери Лъдлоу за твърде студен и самотен в средата на декември, и предположи, че може би младата двойка би могла да остане заедно в Лондон до пролетта.

— Вие просто се надявате да задържите Артур при себе си, но той трябва да замине — каза ѝ рязко Хенри. — Той трябва да усвои кралските дела, и няма по-добър начин да се научи да управлява Англия от това да управлява Уелс.

— Той е още млад и е стеснителен с нея.

— Той трябва да се научи също и да бъде съпруг.

— Те ще трябва да се научат да се погаждат.

— Тогава по-добре да се учат насаме.

В крайна сметка майката на краля даде съвета, който реши нещата.

— Изпратете я — каза тя на сина си. — Нужно ни е дете от нея. Няма да го направи сама в Лондон. Изпратете я с Артур в Лъдлоу. — Тя се изсмя кратко. — Бог знае, че няма да имат какво друго да правят там.

— Елизабет се страхува, че тя ще бъде тъжна и самотна — отбеляза кралят. — А Артур се страхува, че няма да се погаждат добре заедно.

— Кого го е грижа? — попита майка му. — Какво значение има това? Те са женени, трябва да живеят заедно и да създадат наследник.

Той я стрелна с бърза усмивка.

— Тя е едва на шестнайсет — каза, — и най-малкото и галено дете на семейството си, все още тъгува за майка си. Изобщо не вземате предвид младостта ѝ, нали?

— Аз бях омъжена на дванайсет години, и те родих същата година — отвърна тя рязко. — Никой не е правил компромиси заради мен. И въпреки това оцелях.

— Съмнявам се, че сте била щастлива.

— Не бях. Съмнявам се, че и тя е. Но нима това не е последното нещо, което има значение?

* * *

Доня Елвира ми каза, не трябва да откажа да замина за Лъдлоу. Отец Джералдини каза, че е мой дълг да отида със съпруга си. Доктор Де Пуебла каза, че безспорно майка ми би искала да живея със съпруга си, да правя всичко, за да покажа, че бракът е завършен на думи и на дело. Артур, този безнадежден, кльощав и върлинест хлапак, не каза нищо, а баща му, изглежда, иска аз да реша; но той е крал и аз му нямам доверие.

Единственото, което всъщност искам да направя, е да си отида у дома в Испания. Независимо дали сме в Лондон или живеем в Лъдлоу, ще бъде студено и ще вали непрекъснато: самият въздух ми се струва влажен, не мога да намеря нищо свястно за ядене и не разбирам нито дума от това, което хората казват.

Знам, че съм принцеса на Уелс и ще бъда кралица на Англия. Това е вярно, и ще бъде вярно. Но точно днес то не буди у мен голяма радост.

* * *

— Трябва да отидем в моя замък в Лъдлоу — неловко отбеляза Артур пред Каталина. Седяха един до друг на вечеря, залата беше под тях, галерията — надвиснала отгоре, а при широките врати се бяха стълпили хора, дошли от Сити за безплатното забавление да гледат как дворът вечеря. Повечето хора наблюдаваха Уелския принц и младата му невеста.

Тя сведе глава, но не го погледна и попита:

— Това заповед на баща ви ли е?

— Да.

— Тогава с радост ще се подчиня — каза тя.

— Ще бъдем сами, ако не се броят управителят на замъка и съпругата му — продължи Артур. Искаше му се да каже, че се надява тя да няма нищо против, че се надява тя да не скучае, или да е тъжна, или — най-лошото от всичко — да му е сърдита.

Тя го погледна, без да се усмихне.

— И така?

— Надявам се, че ще бъдете доволна — заекна той.

— Както желае баща ви — каза тя спокойно, сякаш за да му напомни, че бяха просто принц и принцеса, и не разполагаха с никакви права и никаква власт.

Той се покашля и заяви:

— Ще дойда в стаята ви тази вечер.

Тя го изгледа с очи, сини и твърди като сапфирите около шията ѝ.

— Както желаете — каза със същия неутрален тон.

Той дойде, когато тя беше вече в леглото, и доня Елвира го пусна в стаята, с лице, твърдо и сурово като камък; във всеки неин жест прозираше неодобрение. Каталина седна в леглото и загледа как камериерът, отговарящ за спалнята на Артур, смъкна нощницата от раменете му и излезе тихо, затваряйки вратата след себе си.

— Вино? — попита Артур. Боеше се, че гласът му трепери леко.

— Не, благодаря — каза тя.

Младият мъж неловко се приближи до леглото, отметна завивките назад и се вмъкна до нея. Тя се обърна да го погледне, и той разбра, че се беше изчервил под въпросителния ѝ поглед. Духна свещта, за да не може тя да види смущението му. Малка светлинка от фенера на някой страж отвън потрепна през пролуките в капаците на прозорците, а после изчезна, когато стражът продължи нататък. Артур почувства как леглото се раздвижва, когато Каталина се облегна назад и изхлузи нощницата си. Той имаше чувството, че е за нея просто вещ, предмет без значение, нещо, което беше длъжна да понася, за да стане кралица на Англия.