Майка ми и баща ми водиха битки надлъж из Кастилия и Арагон, обиколиха нашир цяла Испания, за да направят така, че справедливостта да достигне до най-малката паланка — така че никой испанец да не може да изгуби живота си по прищявка на друг. Дори най-изтъкнатите благородници не могат да убият селянин; трябва да се подчиняват на закона. Но когато ставаше дума за мен и за Англия, те забравиха това. Забравиха, че живеем в дворец, върху чиито стени е гравирано обещанието: „Влез и помоли. Не се страхувай да потърсиш справедливост, защото тук ще я намериш.“ Просто писаха на крал Хенри и заявиха, че няма да ме изпратят, докато Уорик е жив, и скоро, по тяхна воля, Уорик беше убит.

А понякога, когато си спомням за себе си не като за испанската инфанта или принцесата на Уелс, а просто като за онази Каталина, която влезе след майка си през голямата порта в двореца Алхамбра, и разбра, че майка ѝ е най-могъщата жена, която светът е познавал, понякога се питам детински дали майка ми не допусна огромна грешка? Дали не злоупотреби твърде много с Божията воля? Дали не стигна по-далеч, отколкото Бог би допуснал? Защото този брак е като кораб, пуснат не във вода, а в кръв, и плава в море от невинна кръв. Как изобщо е възможно една подобна сватба да бъде начало на добър брак? Не трябва ли той — както нощта следва залеза — също да бъде трагичен и кървав? Как изобщо може принц Артур и аз да бъдем споходени от щастие, когато то е откупено на такава ужасна цена? И ако бихме могли да бъдем щастливи, няма ли тази радост да бъде изцяло греховна и егоистична?

* * *

Принц Хари, десетгодишният Йоркски херцог, беше толкова горд с одеждите си от бяла тафта, че почти не погледна Каталина, докато не стигнаха до западните двери на катедралата „Сейнт Пол“, а после се обърна и се взря в нея, опитвайки се да види лицето ѝ през изящната дантела на късия бял воал. Пред тях се простираше издигната пътека, обточена с червено сукно, обковано със златни гвоздеи, водеща на височината на главите им от големия вход на църквата, където гражданите на Лондон се тълпяха, за да виждат по-добре, нагоре по дългата пътека между скамейките, до олтара, където стоеше принц Артур, пребледнял от нерви, на шестстотин бавни церемониални крачки разстояние.

Каталина се усмихна на малкото момче до себе си, и той засия от удоволствие. Дланта ѝ легна спокойно и уверено върху протегнатата му ръка. Той се поколеба още миг, докато всички в огромната църква осъзнаха, че невестата и принцът са на прага, чакащи да влязат, възцари се тишина, всички проточиха шии да видят булката, и тогава, в точния, най-драматичен момент, той я поведе напред.

Каталина долови шума на насъбралото се множество, докато минаваше край хората, високо на сцената, която крал Хенри бе наредил да издигнат, за да могат всички да видят как цветето на Испания среща розовия храст на Англия. Принцът се обърна, когато тя се отправи към него, но за миг беше заслепен от раздразнение при вида на брат си, който водеше принцесата така, сякаш сам той беше женихът, хвърляйки погледи наоколо, докато вървеше, приемайки със самодоволната си усмивчица почтителното докосване на шапките и шумоленето на полите в реверанс, сякаш той беше този, когото всички бяха дошли да видят.

После и двамата застанаха до Артур и Хари трябваше да отстъпи назад, макар и неохотно, когато принцът и принцесата застанаха пред архиепископа заедно и коленичиха заедно върху специално избродираните бели копринени възглавнички.

„Никоя двойка не е била по-здраво обвързвана“, помисли си кисело крал Хенри, който седеше на скамейката на кралското семейство със съпругата си и с майка си. „Родителите ѝ бяха склонни да ми се доверят толкова, колкото и на някоя змия, а аз винаги съм гледал на баща ѝ като на сметкаджия и търгаш с наполовина мавърски произход. Девет пъти е потвърждаван годежът им. Това ще бъде брак, който нищо не може да разтрогне. Баща ѝ не може да се измъкне от него, независимо какви мисли ще му дойдат впоследствие. Сега той ще ме защитава срещу Франция; това е наследството на дъщеря му. Дори самата мисъл за нашия съюз ще сплаши французите и ще ги държи в мир с нас, а ние трябва да имаме мир.“

Той хвърли поглед към съпругата си, която стоеше до него. Тя наблюдаваше с пълни със сълзи очи сина си и неговата невеста, докато архиепископът повдигна сключените им ръце и ги обви в свещения си епитрахил. Лицето ѝ, прекрасно от вълнението, не го трогна. Кой знаеше какво си мисли тя зад тази прекрасна маска? Може би за собствената си женитба — съюзът на Йорк и Ланкастър, който я постави като съпруга на трона, полагащ ѝ се по силата на нейното собствено право? Или си мислеше за мъжа, когото би предпочела като съпруг? Кралят се намръщи. Никога не беше сигурен в съпругата си, Елизабет. Общо взето, предпочиташе да не я взема под внимание.

Зад нея майка му, Маргарет Боуфорт, със сурово и твърдо като кремък изражение, наблюдаваше младата двойка с едва доловима усмивка. Това беше триумфът на Англия, това беше триумфът на сина ѝ, и нещо много повече, това бе нейният триумф — да измъкне това неблагородно семейство на копелета от провала, да отправи предизвикателство срещу властта на Йорк, да победи един властващ крал, да завладее самия престол на Англия противно на всички шансове. Това бе нейно дело. Това се дължеше на нейния план да върне сина си от Франция в подходящия момент, за да предяви претенции за трона си. Именно сключените от нея съюзи му осигуриха войници за битката. Именно нейният боен план остави узурпатора Ричард отчаян на бойното поле при Босуърт, и именно нейна бе тази победа, която тя празнуваше през всеки ден от живота си. А този брак бе връхната точка на нейната дълга борба. Тази невеста щеше да я дари с внук, крал за Англия, в чиито жили щеше да тече както испанска кръв, така и кръвта на Тюдорите, и още един син след него, и след него друг: и така щеше да създаде династия от Тюдори, която нямаше да има край.

Каталина повтори думите на брачната клетва, почувства тежестта на студен пръстен върху пръста си, обърна лице към новия си съпруг и почувства замаяна студената му целувка. Когато тръгна отново по нелепата пътека и видя усмихнатите лица, които се простираха от краката ѝ до стените на катедралата, започна да осъзнава, че беше свършено. А когато излязоха от хладната тъмнина на катедралата на ярката светлина на зимното слънце отвън и чуха приветствения рев на тълпата за Артур и неговата невеста, за принца и принцесата на Уелс, тя осъзна, че беше изпълнила дълга си окончателно и изцяло. Беше обещана на Артур от детинство, а сега, най-после, бяха женени. Бе назовавана „принцеса на Уелс“ още от тригодишна, а сега, най-после, беше приела името си, и беше заела мястото си в света. Тя вдигна поглед и се усмихна, а тълпата, възхитена от безплатното вино, от хубостта на младото момиче, от обещанието, че не я заплашва гражданска война, което можеше да дойде само когато бе осигурен наследник на кралската династия, ревна одобрително.



Те бяха съпруг и съпруга, но не си казаха повече от няколко думи през остатъка от дългия ден. Имаше официално угощение, и макар да бяха настанени един до друг, имаше наздравици, които трябваше да се вдигнат, речи, които трябваше да се изслушат, и свирещи музиканти. След продължителната вечеря с много блюда имаше забавление с поезия, певци и жива картина. Никой никога не беше виждал да се хвърлят толкова много пари по един-единствен повод. Празненството беше по-пищно от сватбата на самия крал, по-пищно дори от собствената му коронация. Това беше нов поглед към положението на английската корона, който показваше на света, че този брак на наследника на Тюдорите с испанската принцеса е едно от най-големите събития на новата епоха. Две нови династии заявяваха съществуването и мощта си чрез този съюз: Фердинанд и Изабела с новата държава, която създаваха от Ал Андалус, и Тюдорите, които заявяваха владетелските си права над Англия.

Музикантите засвириха испански танц и след едно кимване на свекърва си, кралица Елизабет се наведе през масата и каза тихо на Каталина:

— За всички ни ще бъде голямо удоволствие, ако потанцувате.

Владеейки се напълно, Каталина се надигна от стола си и отиде в центъра на голямата зала, докато дамите ѝ се събраха около нея, подредиха се в кръг и се хванаха за ръце. Танцуваха павана, същия танц, който Хенри беше видял в Догмърсфийлд, и той наблюдаваше снаха си с присвити очи. Несъмнено, тя беше най-съблазнителната млада жена в стаята, жена, с която всеки веднага би пожелал да сподели легло. Жалко, че едно студено и безчувствено същество като Артур със сигурност нямаше да съумее да я научи на насладите, които можеха да се изпитат между завивките. Ако допуснеше двамата да отидат в замъка Лъдлоу, тя щеше или да умре от отегчение, или да потъне в пълно безразличие. От друга страна, ако я задържеше до себе си, тя щеше да бъде наслада за очите му, можеше да я гледа как танцува, можеше да я гледа как разведрява двора. Въздъхна. Помисли си, че не би се осмелил.

— Възхитителна е — отбеляза кралицата.

— Да се надяваме — каза той кисело.

— Милорд?

Той се усмихна на изражението ѝ — изненадано и въпросително.

— Не, нищо. Права сте, възхитителна е наистина. И изглежда здрава, нали? Доколкото можете да предположите?

— Сигурна съм, че е, а майка ѝ ме увери, че е много порядъчно момиче.

Той кимна.

— Онази жена би казала какво ли не.

— Но със сигурност не и нещо, което би ни подвело? Не и по такъв важен въпрос? — предположи тя.

Той кимна и изостави темата. Благият характер на съпругата му и вярата ѝ в другите не беше нещо, което би могъл да промени. Тъй като нямаше влияние върху политиката, нейните мнения нямаха значение.

— А Артур? — каза той. — Изглежда, че расте и укрепва? Моля се Богу да има силния дух на брат си.