Пък и защо не?! Аз съм наистина достойна за възхищение. С помощта на Ед изпипах цялото прескомюнике, което мина перфектно. Или поне от моя гледна точка. Надали от гледна точка на чичо Бил. Нито пък от тази на леля Труди. В деня, в който новината гръмна, тя отлетя за някакъв спа курорт в Аризона и се закотви там за неопределено време. Само един бог знае дали някога ще я видим.

Диаманте обаче извлече невиждани ползи от тази история. Вече направи фотосесия за „Татлър“, пародирайки портрета на Сейди, и използва новината за реклама на своята модна линия. Което е много хитро от нейна страна. И невероятно умно като ход. Не мога да не й се възхитя за смелостта. Така де, тя не е виновна, че баща й е такъв мошеник, нали?!

Тайничко си мечтая Диаманте да се запознае с пралеля Сейди. Мисля, че двете ще си паснат перфектно. Имат много общо помежду си, въпреки че всяка от тях вероятно би била ужасена от подобна идея.

— Лара! — Вдигам очи и виждам татко да се приближава към мен. Поглежда ме сконфузено, а после пак се споглеждат с мама. — Искахме да говорим с теб относно… погребението на пралеля Сейди. — Покашляне.

— Какво?

— Погребението — суфлира мама с „дискретния“ си глас.

— Именно — кимва татко. — Отдавна искаме да повдигнем този въпрос пред теб. Безсъмнено, щом полицията вече не може да бъде сигурна дали тя е била…

— Убита — вметва мама.

— Точно така. Та щом случаят е приключен, полицията освободи нейните… как да се изразя…

— Останки — прошепва услужливо мама.

— Да не би вече да сте я погребали? — ахвам ужасено. — Моля ви, кажете ми, че не сте правили още погребение!

— Не, не сме, разбира се. По принцип то беше предвидено за този петък. Смятахме да ти кажем на определен етап, но… — Не довършва и свежда очи.

Да бе, как пък не!

— Както и да е! — махва с ръка мама. — Това беше преди.

— Именно — продължава смело татко. — Но сега нещата очевидно взеха голям обрат. Така че, ако желаеш да вземеш участие в подготовката му…

— Разбира се, че желая да взема участие! — почти изкрещявам аз. — Всъщност, мисля, че аз ще поема ръководството по организацията му!

— Ясно. — Татко и мама се споглеждат. — Добре. Разбира се. Мисля, че това би било най-справедливото решение, предвид количеството… проучвания на живота й, които си извършила.

— Лара, ние смятаме, че ти си истинско чудо! — изрича най-неочаквано мама с невиждан за нея ентусиазъм. — Да откриеш всичко това съвсем сама! Кой щеше да знае, ако не беше ти?! Всичко щеше да си остане скрито-покрито. И сигурно всички щяхме да срещнем смъртта си, без никога да узнаем истината!

Само мама е в състояние в най-обикновен разговор да поведе всички ни към среща със смъртта!

— Това са координатите на директора на погребалния дом, скъпа — изрича сконфузено татко и ми подава брошура.

Точно в този момент се чува звънецът. Насочвам се към видео интеркома и се вторачвам в зърнистото черно-бяло изображение на малкия екран. Мисля, че е мъж, въпреки че образът е толкова лош, че спокойно би могъл да бъде и слон.

— Да?

— Аз съм Гарет Бърч от „Принт Плийз“ — казва човекът. — Нося ви визитките!

— О, страхотно! Заповядайте горе!

Това е! Вече мога да бъда напълно сигурна, че си имам собствен бизнес! Имам си визитки!

Каня Гарет Бърч в офиса си, щастливо отварям кутията и раздавам визитки на всички. На тях пише: „Лара Лингтън, Магическо издирване“, а встрани има миниатюрно изображение на магическа пръчица.

— Но как така ги доставяте лично? — питам, докато подписвам формуляра за доставката. — Така де, много мило от ваша страна, но офисът ви не беше ли в Хакни? Не трябваше ли да ми ги изпратите по пощата?

— Просто реших да ви направя услуга — отговаря Гарет Бърч и ме поглежда със стъклени очи. — Много ценя вашата фирма и това е най-малкото, което мога да сторя за вас!

— Какво? — шашвам се аз.

— Много ценя вашата фирма — повтаря той като робот, — и това е най-малкото, което мога да сторя за вас!

О, господи! Сейди! Какви ги върши пък сега?

— Ами… много благодаря! — промърморвам леко смутена. — Оценявам високо жеста ви! И ще ви препоръчам на всичките си приятели!

Гарет Бърч напуска тържествено, а аз се заемам да разопаковам останалите визитки, докато мама и татко ме гледат облещено.

— И той ги е донесъл дотук съвсем сам, чак от Хакни? — обажда се най-сетне татко.

— Така изглежда. — Старая се да звуча небрежно, като че това е съвсем нормално за мен събитие. За щастие, преди да са успели да кажат каквото и да било друго, телефонът звънва и аз побързвам да го вдигна.

— Здравейте! Тук е офисът на „Магическо издирване“!

— Може ли да говоря с Лара Лингтън, ако обичате? — Женски глас, който не разпознавам.

— Същата. — Сядам на един от чисто новите въртящи се столове и се надявам тя да не чуе звука от смачкан найлон. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Казвам се Полийн Рийд и съм началник на отдел „Човешки ресурси“ в „Уилър Фуудс“. Питах се дали не бихте желали да дойдете при нас, за да поговорим? Чух много хубави неща за вас!

— Колко мило! — грейват очите ми. — От кого, ако мога да попитам? От Джанет Грейди ли?

Тишина. Когато Полийн Рийд отново заговаря, в гласа й се усеща леко объркване.

— Не си спомням точно кой ми каза. Но вие имате отлична репутация на човек, умеещ да подбира таланти, и затова искам да се запознаем. Нещо ми подсказва, че вие ще можете да сторите доста добрини на нашия бизнес!

Сейди!

— Е, би било страхотно наистина! — възкликвам, когато идвам на себе си. — Нека погледна графика си… — Отварям бележника и си записвам датата и часа на срещата. Когато затварям телефона, мама и татко ме гледат с истински възторг.

— Добри ли са новините, скъпа? — пита татко.

— Беше просто шефката на отдел „Човешки ресурси“ на „Уийлър Фуудс“ — махвам с престорена небрежност. — Искаше среща с мен.

— „Уийлър Фуудс“, дето правят онези зърнени закуски ли? — Мама вече не е на себе си от щастие.

— Аха! — ухилвам се самодоволно. — Както изглежда, моят ангел-пазител продължава да се грижи за мен!

— Здравейте! — прекъсва ни гласът на Кейт, която влетява през вратата, понесла огромна кошница с цветя. — Вижте какво ни беше доставено току-що! Здравейте, господин и госпожо Лингтън! — допълва любезно. — Харесва ли ви нашият нов офис? Страхотен е, нали?

Поемам кошницата от Кейт и отварям картичката. После зачитам на глас:

— „На всички в «Магическо издирване»! Надяваме се да ви опознаем и като клиенти, и като приятели! Ваш: Брайън Чалмърс, началник «Глобални човешки ресурси» в «Дуайър Дънбар».“ — После допълвам: — Написал е дори личния си телефонен номер!

— Невероятно! — ококорва очи Кейт. — Познаваш ли го?

— Не.

— А изобщо някого от „Дуайър Дънбар“?

— Ами… не.

Мама и татко окончателно са онемели. Мисля, че най-добре е веднага да ги изведа оттук, преди да се случи още нещо налудничаво.

— Отиваме на обяд в пицарията — уведомявам Кейт. — Искаш ли да дойдеш с нас?

— След мъничко — кимва весело тя. — Само първо да оправя нещо.

Избутвам мама и татко навън, слизаме по стъпалата и излизаме на улицата. Виждам на тротоара възрастен викарий със свещеническа яка и расо да гледа нагоре към нашата сграда с вид на човек, който се е изгубил.

— Здравейте! — приближавам към него, притеснена дали е добре. — Знаете ли къде сте? Имате ли нужда да ви упътя?

— Ами… да, всъщност за първи път идвам в този квартал — отвръща той и ме поглежда замаяно. — Търся номер 59.

— Точно това е сградата, която търсите! — Посочвам към вратата, на чието стъкло ясно се вижда цифрата 59.

— О, значи е тук! — Лицето му се прояснява и той се приближава към входа. Но за мое изумление не влиза вътре. Само вдига ръка и започва да благославя сградата.

— Господи, призовавам те да благословиш всички, които работят в тази сграда! — изрича с леко треперещ глас. — Благослови всички начинания и компании вътре и най-вече днес „Магическо…“.

А, не!

— Хайде! — Грабвам мама и татко и отсичам: — Да отидем да хапнем пица!

— Лара — изрича едва чуто татко, докато аз буквално го тикам напред по тротоара, — аз ли полудявам или този викарий…

— Мисля, че ще си поръчам „Четирите сезона“! — прекъсвам го с ведър глас. — А вие двамата?

* * *

Мисля, че майка ми и баща ми най-сетне се предадоха и решиха да се пуснат по течението. До момента, в който доволно отпиваме от виното си, вече всички се усмихват и неудобните въпроси са забравени. Всички избрахме пиците си и сега нагъваме топли чеснови хлебчета и аз съм много щастлива.

Дори появата на Тоня не е в състояние да помрачи настроението ми. Идеята да я поканим беше на мама и татко, а истината е, че макар тя много да ме ядосва, все пак ми е сестра. Като че ли вече започвам да оценявам какво значи това.

— О, господи! — Гръмовният й глас кара поне двайсетина глави в пицарията да се обърнат към нас. — Господи боже мой! Можете ли да повярвате на всички тези неща за чичо Бил!