— Неее! — възкликвам, преди да съм успяла да се спра.

Детектив-инспектор Джеймс ме поглежда странно и прочиства гърлото си.

— Лара, разполагате ли с истински основателна причина да твърдите, че нещо не е наред със смъртта на вашата пралеля?

— Кажи, че е бил персоналът в старческия дом! — Гласът на Сейди отново е директно в ухото ми и звучи като пищене на спирачки. — Кажи го! Кажи го! КАЖИ ГО!

— Бил е персоналът в старческия дом! — изстрелвам отчаяно. — Така мисля де.

— И какви основания имате за подобно твърдение?

Детектив-инспектор Джеймс говори с равен тон, обаче очите му са нащрек. Сейди се носи пред него, пронизва ме с кръвнишки поглед и ожесточено жестикулира, сякаш се опитва да измъкне думите от устата ми. А мен цялата тази гледка ми изкарва ангелите.

— Аз… хмммм… чух ги как си шепнеха в кръчмата. Нещо за отрова и застраховка. Тогава не ми се стори важно. — Преглъщам. — Обаче малко след това разбирам, че пралеля ми е мъртва!

И автоматично си давам сметка, че целият този сюжет съм го откраднала от една сапунка, която гледах миналия месец, докато бях болна.

Детективът ме пронизва с поглед и пита:

— Бихте ли свидетелствали за това, ако се наложи?

О, боже! Думата „свидетелствам“ е една от онези плашещи думички, които си вървят заедно с „данъчен инспектор“ и „лумбална пункция“. Стискам си отново палци под масата, преглъщам и отговарям неуверено:

— Д-д-да.

— Видяхте ли тези хора добре?

— Не.

— Как се казва този старчески дом? Къде точно се намира?

Вторачвам се в него, без да мигам. Нямам представа къде е този старчески дом, нито как се казва. Извръщам леко очи към Сейди, която е затворила своите, сякаш се опитва да си спомни нещо, случило се много отдавна.

— „Феърсайд“ — изрича бавно. — В Потърс Бар.

— „Феърсайд“, в Потърс Бар — повтарям аз.

Настъпва кратка пауза. Детектив-инспектор Джеймс спира да пише и започва да върти химикалката си в ръка. Накрая казва:

— Ще се консултирам с един колега. След малко се връщам.

В мига, в който той напуска стаята, Сейди ме поглежда презрително и казва:

— Това ли е най-доброто, на което си способна? Той никога няма да ти повярва! А уж се очакваше от теб да ми помогнеш!

— Как? Като обвинявам напосоки хората в убийство ли?

— О, ти си била голяма гъска! — махва с ръка тя. — Не си изрекла ничие име! Впрочем историята ти е напълно безнадеждна! Отрова? Тайни разговори в кръчма? Пфу!

— Я ти се опитай да измислиш нещо на момента! — наежвам се аз. — И всъщност не в това е въпросът! Въпросът е…

— Въпросът е, че трябва да забавим моето погребение! — отсича тя и внезапно се озовава на няколко сантиметра пред лицето ми. Гледа ме умоляващо и изрича: — Това не може да стане сега! Не можеш да го позволиш! В никакъв случай!

— Ама… — Примигвам изненадано, а тя изчезва точно пред погледа ми.

Това вече започва да ми лази по нервите! Чувствам се като Алиса в Страната на чудесата, а тя всеки момент ще се появи наново с розово фламинго под мишница и ще започне да крещи: „Отсечете й главата!“.

Отпускам се предпазливо в стола си, почти очаквайки го и той да изчезне. Примигвам няколко пъти и се опитвам да обработя случващото се. Обаче е твърде сюрреалистично, за да се поддава на обяснение. Ето ме, седя в полицейска стая за разпити, измислям си убийство и съм като марионетка в ръцете на един несъществуващ фантом от женски пол. Сещам се, че дори още не съм обядвала. Може пък всичко това да се дължи на ниска кръвна захар. Защо не? Може да се превръщам в диабетик и това да е първият сигнал. Мозъкът ми се чувства така, сякаш се връзва на възли. Вече нищо няма смисъл. Няма смисъл и да се опитвам да си обяснявам какво точно става. Налага се просто да се пусна по течението.

— Ще се заемат със случая! — чувам Сейди, която отново се появява и говори толкова бързо, че едва успявам да я разбера какво казва. — Смятат, че ти вероятно не си много наред, но все пак решиха да проверят — за всеки случай…

— Така ли? — провиквам се невярващо аз.

— Полицаят, който беше тук, говори с друг полицай — разказва ми тя, останала без дъх. — Вървях след тях. Той му показа бележките, които си водеше, и каза: „Попаднах на една смахната“.

— Смахната ли? — извиквам възмутено.

Обаче Сейди не ми обръща внимание и продължава:

— Обаче после започнаха да говорят за някакъв друг старчески дом, където наистина е имало убийство. Звучеше твърде страховито! А после един полицай каза, че може би няма да е зле да поразпитат, просто за всеки случай, а другият се съгласи. Значи всичко е наред!

Наред ли е?

— За теб може и да е наред, но за мен не е!

В този момент вратата се отваря рязко и Сейди изрича бързо:

— Попитай полицая какво ще стане с погребението. Попитай го! Попитай го!

— Това не е мой проблем… — започвам, но веднага млъквам, защото точно тогава в стаята се появява детектив-инспектор Джеймс.

— Лара, ще помоля един детектив-полицай да ви запише показанията. А после ще решим как да действаме.

— О! Ами… благодаря — изричам, обаче усещам настоятелния поглед на Сейди върху себе си и продължавам: — А какво ще стане с… — Поемам си дъх. — Как ще се развият нещата с… тялото?

— Засега тялото ще остане в моргата. Ако решим да предприемем разследване на случая, то ще остане там, докато не изпратим доклад на патолога, който ще изиска аутопсия. Стига, разбира се, доказателствата, които съберем, да бъдат достатъчно убедителни и логични.

Кимва бързо, а после излиза. Когато вратата зад него се затваря, аз се отпускам на мястото си. Иначе вътрешно цялата се треса. Току-що си измислих история за убийство пред един истински полицай! Все съм ги вършила, ама чак такива не съм! Това е много по-лошо дори от онзи път, когато на осемгодишна възраст изядох половин пакет бисквити, но вместо да си призная пред мама, скрих бисквитиерата в градината зад алпинеума, а после най-невъзмутимо я наблюдавах как обръща цялата кухня, за да я търси.

— Даваш ли си сметка, че току-що лъжесвидетелствах? — обръщам се към Сейди. — Даваш ли си сметка, че може да ме арестуват?!

— „Може да ме арестуват“! — имитира ме насмешливо Сейди, кацнала отново на перваза на прозореца. — Никога ли досега не си била арестувана?

— Разбира се, че не! — срязвам я аз, а после я поглеждам изпитателно: — А ти?

— Няколко пъти — махва безгрижно с ръка тя. — Първия път беше за танцуване в селския фонтан посред нощ. Беше голям майтап! — Изкисква се. — Бяхме с маскарадни костюми и си бяхме сложили фалшиви белезници и докато полицаят ме вадеше от фонтана, приятелката ми Бънти му щракна белезниците! Не можеш да си представиш как побесня горкият човечец!

Тук тя вече започва да се залива от смях. Голяма досада!

— Сигурна съм, че ви е било много смешно — срязвам я аз с мръснишки поглед. — Но лично аз нямам никакво желание да влизам в затвора, където мога да прихвана някоя ужасна болест! Не, благодаря!

— Нямаше да ти се налага, ако беше измислила по-достоверна история — казва тя и смехът и изведнъж пресъхва. — Никога досега не бях виждала такава смотанячка като теб! Не беше нито убедителна, нито логична! Ако продължаваш така, съмнявам се дали изобщо ще започнат разследване! И няма да ни оставят никакво време!

— Време за какво?

— За да открием огърлицата ми, разбира се!

Отпускам изтощено глава на масата пред себе си. Това момиче очевидно не се предава.

— Слушай! — Вдигам леко глава и я поглеждам накриво. — Защо толкова ти трябва тази огърлица? И защо точно тя? Да не би да е била подарък или нещо подобно?

Известно време тя не проговаря. Погледът й е вперен някъде в далечината и единственото движение в стаята идва от краката й, които ритмично се полюшват напред-назад.

— Беше подарък от родителите ми за моя двайсет и първи рожден ден — отговаря накрая призракът. — Бях много щастлива с тази огърлица!

— Много хубаво, но…

— Цял живот е била с мен! Никога не съм се разделяла с нея! — В гласа й се усеща внезапна възбуда. — Губила съм много неща, но нея — никога. Тя е най-важното нещо, което някога съм имала. Нуждая се от нея!

Отново започва да жестикулира и главата й е наклонена така, че виждам едва ъгълчето на брадичката й. Толкова е фина и бледа, че прилича на увяхващо цвете. Усещам как душата ми внезапно се изпълва със съчувствие към нея и тъкмо се каня да кажа: „Разбира се, че ще намерим огърлицата ти“, когато тя се прозява шумно, изпъва кльощавите си ръце над главата си и отбелязва:

— Тук е много скучно. Ще ми се да можехме да отидем в някой нощен клуб!

Съчувствието ми към нея автоматично се изпарява. Изпепелявам я с поглед. Това ли е благодарността й за всичко, което правя за нея?

— Щом си толкова отегчена — изричам, — защо не се върнем, за да довършим погребението ти, а?

Сейди поставя театрално ръка върху устата си и ахва.

— Няма да го направиш!

— Бих могла.

В този момент разговорът ни бива прекъснат от почукване на вратата. В стаята наднича весела на вид жена с тъмна риза и тъмни панталони и пита: