Софи Кинсела - Във вихъра на двайсетте

Новината е истинска сензация! Тя е на първите страници на всички вестници по света! Буквално на всички!

Бил Лингтън, по прякор „Двете малки монети“, разказа истинската история на своя живот! Великото интервю, взето лично от него, е публикувано в „Мейл“, откъдето всички останали издания са го грабнали.

Той си призна за петстотинте хиляди паунда. Само дето, бидейки все пак чичо Бил, автоматично допълни, че парите били само част от историята. И че неговите принципи за ръководене на бизнеса продължавали да важат за всеки, който би желал да започне с две малки монети. Което ще рече, че разлика всъщност нямало и че в известен смисъл половин милион и две малки монети било едно и също нещо — разликата била само в количеството. (После очевидно си е дал сметка, че тук започва да звучи много глупаво и се опитал да се отметне от думите си, ала твърде късно!)

За мен парите също не са най-същественото. За мен най-важното е, че след толкова много време той най-сетне отдаде дължимото на Сейди. Че най-сетне каза на света за нея, вместо да отрича съществуванието й и да я крие. Цитатът, който повечето вестници предпочетоха да използват, е: „Не бих могъл да постигна успеха си без моята красива леля Сейди Ланкастър, на която цял живот ще бъда задължен!“. Което, между другото, му продиктувах аз — дума по дума.

Така портретът на Сейди се озова на първите страници на всички вестници. Лондонската портретна галерия бе обсадена от любопитни и журналисти. Сега тя е като новата Мона Лиза. Даже по-добре, защото платното е толкова голямо, че пред него могат да се съберат много хора наведнъж. (Аз не се уморявам да изтъквам, че на живо е била дори още по-хубава.) Ние двете също се отбихме там няколко пъти, просто за да видим тълпите и да чуем красивите неща, които говорят за нея. А наскоро феновете й откриха специален сайт в интернет.

Що се отнася до книгата на чичо Бил, той може да си говори каквото си ще за принципите на бизнеса, но това надали вече ще му помогне. „Две малки монети“ се превърна в най-големия обект на присмех от Милениум Доум9 насам. Таблоидите се надпреварват да го пародират, комедиантите по телевизията се съревновават да пускат шеги по негов адрес, а издателите са толкова притеснени, че предлагат да върнат парите на всеки, който си е купил книгата. Доколкото ми е известно, около двайсет процента от читателите са приели това предложение. Предполагам, че останалите държат да си я запазят като сувенир или да си я сложат на лавицата, за да имат на какво да се смеят в студените дни.

Тъкмо преглеждам една статия за него в днешния „Мейл“, когато телефонът ми съобщава, че имам есемес:

Това е една от множеството положителни черти на Ед — никога не закъснява. Грабвам щастливо чантата си, трясвам вратата на апартамента и хуквам надолу по стълбите. Днес двете с Кейт се местим в новия си офис, а Ед обеща, че на път за работа ще дойде да го види. Когато излизам на тротоара, той ми поднася огромен букет червени рози и съобщава тържествено:

— За офиса! — След което ми подава букета с целувка.

— Благодаря! — грейват очите ми. — Сега в метрото всички ще ме зяпат и… — Не довършвам, когато Ед слага ръка върху моята.

— Мисля, че днес можем да ползваме моята кола — подхвърля сякаш между другото.

— Твоята кола ли?

— Ъхъ. — Кимва по посока на елегантен черен „Астон Мартин“, паркиран наблизо.

— Твоя ли е?! — кокоря се невярващо аз. — Ама… ама… как?

— Купих я. Нали знаеш — в шоурум за коли, кредитна карта, обичайните неща… Реших, че е най-добре да си купя британска — допълва с кисела усмивка.

Купил си е „Астон Мартин“? Просто ей така?

— Но ти никога досега не си карал вляво! — паникьосвам се аз. — Карал ли си я вече?

— Спокойно! Миналата седмица си взех британската шофьорска книжка. Системата ви определено е много шибана, няма спор.

— Нищо подобно! — провиквам се възмутено.

— Ръчните спирачки са дело на самия дявол! И изобщо не смей да ми напомняш за глупавите ви правила за завиване надясно!

Не мога да повярвам! Той е държал всичко това в пълна тайна! Изобщо не ми е споменавал нито за коли, нито за курсове, нито за… нищо.

— Ама… защо? — изтърсвам внезапно.

— Веднъж някой ми каза — изрича замислено той, — че ако смятам да живея в дадена страна, независимо за колко време, трябва да се превърна в част от нея. А какъв по-добър начин да станеш част от живота в една страна от този да шофираш в нея?! Е, сега искаш ли да те откарам или не?

И отваря вратата с галантен жест. Все така онемяла, аз се вмъквам на предната седалка. Това е една невероятно елегантна кола. Толкова елегантна, че дори не смея да си оставя букета с рози, за да не одраскам кожата.

— Научих и всички британски псувни — допълва Ед, когато се включва в движението. — Мръдни бе, педераст! — изрича със селски акцент и аз не мога да не се изкискам.

— Много добре! — кимвам. — Но трябва да поработиш малко върху акцента. — В този момент забелязвам колко умело сменя скоростите и подминава един червен автобус. — Само едно нещо не разбирам. Това е една ужасно скъпа кола. Какво ще правиш, когато… — Не довършвам и прикривам неудобството си с покашляне.

— Когато какво?

Ед може и да шофира, но дори и сега нищо не може да убегне от вниманието му.

— Нищо. — Свеждам глава и лицето ми буквално потъва в букета от рози. — Нищо.

Исках да кажа: „Когато се върнеш в Щатите“. Обаче това е нещо, което още не сме обсъждали.

Настъпва тишина. После Ед ме поглежда загадъчно и отбелязва:

— Кой знае какво може да направя!

Обиколката на новия офис не отнема много време. Всъщност докъм девет и пет вече сме свършили. Ед оглежда всичко по два пъти, казва, че е страхотно, после ми дава списък с контакти, които биха могли да ми бъдат от полза, след което тръгва за собствения си офис. А после, някъде след около час, точно когато съм затънала до шия в подреждането на красивите рози в набързо купената ваза, се появяват мама и татко — също носещи цветя, бутилка шампанско и кутийка шарени кламерчета, което си е личната шега на татко.

И въпреки че току-що бях показала новия си офис на Ед, и въпреки че той е просто една стая с прозорец и дъска за съобщения, и две врати, и две бюра, аз не мога да не се почувствам замаяна от щастие, докато развеждам и тях. Защото това е моят офис! Моето пространство! Моята компания!

— Много е елегантно! — отбелязва мама и надниква през прозореца. — Но сигурна ли си, че можеш да си го позволиш, скъпа? Нямаше ли да ти бъде по-добре, ако беше останала при Натали?

Е, писна ми! По колко пъти трябва човек да обяснява на родителите си, че бившата му най приятелка всъщност е отвратителен, безскрупулен, гаден пасив, докато му повярват?!

— Мамо, по-добре ми е да бъда сама! Честна дума! Виж, това е моят бизнес план!

Подавам им един документ, който е подвързан, номериран и въобще изглежда толкова изрядно, че направо не мога да повярвам, че е мое дело. Всеки път, когато го чета, изпитвам невероятно вълнение, примесено с копнеж. Ако „Магическо издирване“ се превърне в преуспяваща компания, ще смятам, че съм постигнала всичко в живота си.

Точно това споделих и със Сейди тази сутрин, докато двете четяхме поредните статии за нея по вестниците. Тогава тя замълча, а после, за моя огромна изненада, се изправи и със странен блясък в очите изрече: „Аз съм твоят ангел-пазител! Значи би трябвало да ти помогна да успееш!“. А после изчезна. Та сега нещо ми подсказва, че тя е намислила нещо. Дано само вече не включва срещи с непознати.

— Много впечатляващо! — отбелязва татко, разлиствайки моя бизнес план.

— Съобразих се и с някои от съветите на Ед — признавам си аз. — Той ми помогна изключително много и с онези работи около чичо Бил. Помогна ми да направя онова изявление. И именно той беше човекът, който ме накара да наема отговорник за връзките с обществеността, за да общувам с пресата! Между другото, видяхте ли онази статия в днешния „Мейл“?

— А, да! — кимва татко и двамата с мама си разменят погледи. — Видяхме я.

Да кажа, че родителите ми са втрещени от последния развой на събитията, би било съвсем меко казано. Никога досега не ги бях виждала толкова шокирани, както когато почуках на входната им врата, съобщих им, че чичо Бил иска да размени с тях няколко думи, обърнах се към лимузината и казах: „Окей, твой ред е!“. И когато чичо Бил излезе от колата със стисната челюст и направи всичко, което го бях накарала да направи, нито един от родителите ми не успя да събере сили, за да проговори. Все едно най-неочаквано от главата ми са започнали да растат кренвирши. Дори след като чичо Бил си тръгна и аз казах: „Някакви въпроси?“, те пак не отговориха. Просто си седяха вцепенени на дивана и ме съзерцаваха благоговейно, сякаш бях някое божество. Ето, дори и сега, след като малко се поуспокоиха и всичко вече е публична тайна, те продължават да ми хвърлят от време на време погледи, пълни с благоговение.