Телефонът звъни и Кейт вдига.

— Агенция „Магическо издирване“. С какво мога да ви бъда полезна? О, да, разбира се. Ще ви свържа. — Натиска бутона за задържане на разговора и казва: — Обажда се Сам, от пътническия отдел на Бил Лингтън. Доколкото разбирам, ти си ги търсила, така ли?

— Точно така. Благодаря, Кейт!

Поемам си дълбоко дъх и вдигам слушалката. Това е следващият ход, който измислих.

— Здравей, Сам! — изричам с най-любезния си тон. — Благодаря, че ми се обади! Причината, поради която ви търся, е, че… хммм… опитвам се да организирам малка изненада за чичо си. Знам, че е в чужбина и се питах дали случайно не можеш да ми кажеш кога точно лети обратно? Аз, разбира се, ще го запазя в пълна тайна! — допълвам през небрежен смях.

Блъфирам, естествено. Даже нямам представа дали той ще се връща със самолет — откъдето и да се намира сега. Може би ще хване изтребител или ще се върне с някоя тайна подводница. При него нищо не би ме изненадало.

— Лара — въздъхва Сам, — току-що говорих със Сара. Тя ми каза, че ти от известно време се опитваш да откриеш Бил. Освен това ме информира, че достъпът ти до къщата е забранен!

— Забранен ли? — правя се на шокирана. — Че защо?! Нямам представа за какво става въпрос! Просто се опитвам да организирам малка изненада за чичо си, купон за рождения му ден…

— Рожденият му ден беше преди един месец.

— Е… малко позакъснял рожден ден…

— Лара, нямам право да ти давам секретна информация за пътуванията му! — изрича с обигран тон Сам. — Или каквато и да било друга информация за Бил! Приятен ден!

— Ясно. Ами… благодаря! — Трясвам слушалката.

Мамка му!

— Всичко наред ли е? — поглежда ме разтревожено Кейт.

— Да. Няма проблеми.

Лепвам си една изкуствена усмивка, за да я успокоя, но когато се запътвам към кухнята, едва си поемам дъх и кръвта ми се качва в главата ми, буквално токсична от безсилие. Знам си, че тази ситуация се отразява ужасно зле на моето здраве. Още една причина да стоваря всичко върху главата на чичо Бил. Включвам електрическия чайник и се облягам на барплота, като започвам дълбоки вдишвания и издишвания.

Чуйте, чуйте… Скоро ще си отмъстя… Чуйте, чуйте… Просто трябва да бъда търпелива…

Проблемът е в това, че вече ми дойде до гуша от търпение. Грабвам една чаена лъжичка и трясвам чекмеджето. Ударът като че ли ме поуспокоява.

— Божичко! — появява се Сейди и кацва на печката. — Какво става?

— Много добре знаеш какво става! — Измъквам бясно пакетчето чай от чашата си и го хвърлям в боклука. — Искам да го приклещя!

— Нямах представа, че толкова си му насъбрала! — възкликва Сейди, ококорила очи.

— Доскоро не беше чак толкова, но вече чашата ми преля! Писна ми! — Изливам малко мляко в чая си и хвърлям кутията обратно в хладилника. — Знам, че ти си всеопрощаваща, обаче аз не мога да бъда като теб! Аз просто искам… да му го върна! Всеки път, когато минавам покрай някое от кафенетата му и видя рафтовете с марката „Две малки монети“, ми идва да се втурна вътре и да се разкрещя: „Спрете! Не са били две малки монети! Било е наследството на моята пралеля!“. — Въздъхвам и отпивам от чая. После вдигам очи към Сейди и питам: — Ти наистина ли нямаш желание да му го върнеш? Само светица би постъпила като теб!

— Е, светица е малко силничко казано… — отбелязва Сейди и грациозно приглажда косата си назад.

— Изобщо не е силно! Ти си невероятна! — промърморвам и хващам чашата чай с двете си ръце. — С това, че просто продължаваш напред. С това, че не се вживяваш в дреболии. С това как винаги гледаш голямата картина!

— Да, това винаги е било моето мото — да продължавам напред — изрича простичко тя.

— За което ти се възхищавам! Ако бях на твое място, при всички положения щях да измисля начин да го… накажа!

— Аз също бих могла да го накажа — свива рамене тя. — Бих могла да отида, например, до Южна Франция и да превърна живота му в истински ад. Но ще стана ли по-добър човек, ако го направя? — Слага ръка на тесните си гърди. — Дали отвътре ще ми стане по-добре?

— Южна Франция ли? — зяпвам я аз. — Какво искаш да кажеш с тази Южна Франция?

Тук погледът й автоматично започва да шари във всички посоки, само не и към мен.

— Ами… просто предполагам. Това е едно от местата, където би могъл да се намира сега. Едно от местата, на което богаташите обичат да ходят.

А защо избягва погледа ми?

— О, господи! — ахвам, когато изведнъж схващам какво има предвид. — Ти знаеш къде е той, нали? Сейди! — срязвам я аз, когато тя започва да избледнява. — Не смей да ми изчезваш, чуваш ли?!

— Добре де. — Тя се уплътнява, но изглежда леко нацупена. — Да, аз наистина знам къде е. Ходих до офиса му. Беше много лесно да се разбере.

— И защо не ми каза?

— Защото… — Тя свива неохотно рамене.

— Защото не искаш да си признаеш, че ти си точно толкова мръсна и отмъстителна, колкото съм и аз! Нали? Хайде, кажи ми! Кажи какво му направи!

— Нищо не съм му направила! — отговаря надменно тя. — Или поне нищо особено. Просто исках да го погледна. Той е много, много богат, нали?

— Невероятно богат — съгласявам се. — Защо?

— Май целият плаж там е негов. Точно затова го забелязах. Той си лежеше на един шезлонг под слънцето, покрит с масло, а няколко слуги около него му приготвяха храната. Изглеждаше невероятно самодоволен. — През лицето й преминава сянка на отвращение.

— Не ти ли се прииска да му изкрещиш нещо? Не ти ли се прииска да го подлудиш?

— Всъщност… разкрещях му се — изрича тя след кратка пауза. — Не успях да се сдържа. Бях ужасно гневна!

— Това е добре! Гневът е най-логичната реакция в тази ситуация! И какво точно му изкрещя?

Направо не мога да повярвам! Не мога да повярвам, че Сейди е отишла и се е изправила срещу чичо Бил на частния му плаж, при това съвсем сама! Ако трябва да бъда честна, чувствам се малко обидена, че не е взела и мен. Но, от друга страна, тя е в пълното си право да търси отмъщение така, както й се прииска. И се радвам, че му е натрила носа. Надявам се да е чул всяка нейна дума!

— Хайде де, кажи ми какво му каза! — не я оставям на мира аз. — Дума по дума, като започнеш още от самото начало!

— Казах му, че е дебел! — отговаря с огромно задоволство тя.

Първоначално имам усещането, че не съм чула добре.

— Казала си му, че е дебел? — ококорвам се невярващо. — Само това? Това е твоето отмъщение?

— Това е перфектното отмъщение! — тросва ми се Сейди. — Той автоматично се превърна в мрачен облак. Защото, ако искаш да знаеш, по-суетен човек от него не съм виждала!

— Окей. Но мисля, че можем и по-добре! — отсичам решително, оставям чашата си на плота и продължавам: — Ето какво предлагам! Ти ще ми кажеш докъде точно да си резервирам билет за самолета, а после, още утре, излитаме! И ще ме заведеш право при него, става ли?

— Брилянтно! — светват очите й. — Ще бъде като истинска ваканция!

* * *

Сейди е приела твърде на сериозно темата за ваканцията. Малко прекалено сериозно, ако питате мен. Облечена е в странен, свободно спускащ се по нея тоалет без гръб, изработен от някаква оранжева копринена материя, която нарича „плажна пижама“. На главата й се кипри огромна сламена шапка, в едната си ръка държи чадърче за слънце, а в другата — плетена кошница, и непрекъснато си тананика някаква песен за „сюр ла плаж“. Изпаднала е в толкова превъзбудено настроение, че ми идва да й зашлевя един шамар, за да я смъкна на земята — да й обясня, че ни предстои сериозна работа и може ли, ако обича, да престане да върти непрекъснато панделките на шапката си? Тя вече е видяла чичо Бил, покрещяла му е на воля, освободила е напрежението. Обаче аз все още си нося моето, свито дълбоко в душата ми. Аз не съм се размекнала още. Не съм се дистанцирала. Настоявам той да си плати за стореното! Настоявам той да страда! Настоявам той да…

— Още шампанско? — До мен се материализира усмихната стюардеса.

— О! — Поколебавам се, след което й подавам чашата си. — Ами… добре. Благодаря!

Пътуването със Сейди се оказва несравнимо преживяване. Тя пищя на пасажерите на аерогарата и изведнъж се оказахме избутани в началото на опашката. После пищя в ухото на момичето от чекинга и аз се оказах повишена в по-горна класа на самолета. А сега стюардесите се надпреварват да ме поят с шампанско! (Имайте предвид, че за последното не съм много сигурна дали тук има пръст Сейди, или защото съм на тузарско място.)

— Не е ли забавно? — отбелязва Сейди, плъзва се на седалката до мен и се вторачва жадно в шампанското ми.

— Да, страхотно е — промърморвам, като се преструвам, че говоря в диктофон.

— Как е Ед? — пита тя.

Как успя да вмъкне десет различни нюанса в тембъра на гласа си, така и не разбрах!

— Добре, благодаря! — кимвам безгрижно. — Сега си мисли, че отивам на гости на стара съученичка.

— Знаеш ли, че той каза на майка си за теб?

— Какво? — обръщам се към нея. — Ти откъде знаеш?

— Ами, онази вечер случайно наминах през офиса му — отвръща самодоволно тя. — И реших да надникна при него и той се оказа на телефона. Та без да искам дочух разговора му.