Софи Кинсела - Във вихъра на двайсетте

Никога досега не съм си отмъщавала. Заради когото и да било. И сега установявам, че тази работа е малко по-сложничка, отколкото очаквах. Чичо Бил е в чужбина и никой не може да се свърже с него. (Е, неговите хора, разбира се, могат да се свързват с него — просто използват това извинение за пред досадната му племенница, която все го преследва.) А аз не искам нито да му пиша, нито да го търся по телефона. Този разговор трябва да се проведе очи в очи. Поради което засега се отлага.

И задачата ми никак не се улеснява от отношението на Сейди, която изведнъж се е превърнала в стожер на морала. Смята, че човек не трябва да живее в миналото, че станалото — станало и че аз би трябвало да престана „да нареждам като пастор, скъпа“.

Обаче на мен въобще не ми пука на какво мнение е тя! Отмъщението е сладка отрова, която с готовност ще погълна! Колкото повече мисля за чичо Бил, толкова повече се навивам и толкова по-силно ми се иска да звънна на татко и всичко да му разкажа. Но по някакъв странен начин все пак успявам да запазя самообладание. Няма смисъл да бързам. Всички знаят, че отмъщението е блюдо, което се сервира тогава, когато си разполагал с достатъчно време, че да се заредиш с порядъчни количества язвителност и гняв. Пък и не може да се каже, че доказателството ми ще хукне нанякъде. Картината надали ще изчезне от Лондонската портретна галерия. Нито пък така нареченото споразумение за конфиденциалност, което чичо Бил е подписал преди толкова много години. Ед вече ми е наел адвокат, който ще предприеме съответните процесуални действия в мига, в който му дам картбланш. Което пък ще направя веднага, след като се изправя очи в очи с чичо Бил и го видя как се гърчи като червей пред мен. Такава е великата ми цел! (Ако се опита да пълзи в краката ми, това ще бъде черешката на сладоледа, но не смея да се надявам чак на такъв лукс.)

От гърдите ми се изтръгва дълбока въздишка. Смачквам лист хартия и го захвърлям в кошчето. Искам да го видя как се гърчи сега! Речта на отмъщението вече е ошлайфана и напълно готова.

За да се разсея с нещо, аз се облягам на таблата на леглото си и преглеждам пощата. Спалнята ми се оказа един доста сносен офис. Не ми се налага да излизам навън и да пътувам с градския транспорт, не ми се налага да плащам наем за помещение. При това си има легло! Има си и недостатъци, разбира се — например Кейт е принудена да работи на тоалетката ми, където краката й непрекъснато се заклещват.

Нарекох новата си компания за управленски персонал „Магическо издирване“. Работим вече от три седмици. И дори вече заковахме една комисиона! Бяхме препоръчани на една фармацевтична компания не от кого да е, а от самата Джанет Грейди, която е моята нова най-добра приятелка. (Джанет въобще не е глупава. Тя е наясно, че именно аз свърших цялата работа по намирането на техния директор маркетинг, а Натали дори не си мръдна пръста. Може би защото лично аз й се обадих и й разказах всичко.) Всички преговори бяха водени от мен, после съставих списъка и ето че само след два дена разбрахме, че сме спечелили! А сега ни помолиха да съставим кратък списък отново за поста „директор маркетинг“, но този път със специализирани познания в областта на фармацевтичната индустрия. Казах на шефката на „Човешки ресурси“, че за нас това е идеалното предложение, защото една от моите съдружнички познава отвътре цялата фармацевтична индустрия.

Което — добре де — не е съвсем вярно.

Но важното е, че Сейди се учи изключително бързо и има какви ли не зашеметяващи идеи. Поради което е ценен член на екипа на „Магическо издирване“.

— Ехооо! — Пискливият й глас ме вади от моето мечтание. Вдигам очи и я виждам, седнала на ръба на леглото ми. — Току-що бях в „Глаксо Уелкъм“! И разполагам с преките връзки към двама от старшите сътрудници в отдел „Маркетинг“! Бързо, записвай, преди да съм ги забравила!

Диктува ми две имена и телефонни номера. Лични телефони. С директна връзка. Златна мина за всеки ловец на глави!

— Вторият току-що е станал баща — обяснява тя. — Така че надали ще рискува с нова работа. Обаче Рик Янг почти е сигурен! Изглеждаше доста отегчен по време на служебния брифинг. Когато се върна, ще разузная каква е заплатата му.

— Сейди — пиша под телефонните номера, за да може да го прочете, — ти си върхът! Хиляди благодарности!

— О, няма защо! — изрича важно тя. — Беше много лесно. Сега накъде, а? Според мен ще трябва да включиш и Европа! Крайно време е! В Швейцария и Франция сигурно бъка от таланти!

— Брилянтна идея! — пиша веднага, а после се обръщам към асистентката си: — Кейт, би ли ми съставила списък на всички водещи фармацевтични компании в Европа? Мисля, че в дадения случай бихме могли да поразширим мрежата си на контакти!

— Превъзходна идея, Лара! — възкликва впечатлена Кейт. — Веднага се заемам!

Сейди ми намигва съзаклятнически, а аз й се ухилвам. Оказва се, че работата й се отразява много добре. Никога досега не съм я виждала толкова жизнерадостна и щастлива. Дори й дадох служебна длъжност — „Главен ловец на глави“. Така де! Нали в крайна сметка тя се занимава със същинския лов?

Пак тя ни намери и офис — в една сграда съвсем близо до главната улица на Килбърн. Следващата седмица ще се нанесем. Въобще всичко си идва на мястото.

Всяка вечер, след като Кейт си тръгне, двете със Сейди сядаме на моето легло и си говорим. Говори предимно тя. Аз й признах, че нямам търпение да науча повече неща за нея. Искам да знам всичко, което тя е в състояние да си спомни, независимо дали е дребно, важно, тривиално или каквото и да било — всичко! И така, тя си седи на леглото ми, заиграва се с мънистата си, замисля се и започва да ми разказва. Мислите й са често хаотични и невинаги успявам да я следвам, но постепенно в съзнанието ми започна да се очертава истинската картина на нейния живот. Тя ми разказа за божествената шапка, която е носила в Хонконг при обявяването на войната, за кожения сандък, в който била събрала целия си багаж и който изгубила, за пътешествието с лодка, което предприела до Съединените щати, за вечерта, когато в Чикаго насочили към нея пистолет и я ограбили, обаче тя успяла да запази огърлицата си, за мъжа, с когото една нощ танцувала, а после станал президент на Щатите…

Седя на леглото си и я слушам в захлас. Никога досега не съм чувала подобна житейска история. Та тя е имала възхитителен, многоцветен, колоритен живот! Понякога смешен, друг път разтърсващ, пълен понякога с отчаяние, други път — с възторг. Не мога да си представя някой друг човек да е имал живот като нейния. Само Сейди е способна на това!

Аз също говоря от време на време. Разказах й за детството си с мама и татко, за уроците по езда на Тоня и за моята злополучна мания по синхронното плуване. Споделих с нея за тревожните пристъпи на мама и как на мен ми се иска тя да може да се отпусне и най-сетне да се наслаждава на живота. Разказах й също така и как през целия си живот ние сме били в сянката на чичо Бил.

Иначе никоя от нас не коментира историите на другата. Просто се изслушваме.

А после, по-късно, когато си легна, Сейди отлита в Лондонската портретна галерия и седи пред своята картина цяла нощ, съвсем сама. Не че ми е казвала какво прави нощем. Аз просто си знам — по начина, по който тайничко се измъква, по очите й, които вече не са при мен. И по начина, по който се завръща — замислена и разсеяна, и обикновено говори за детството си и за Стивън, и за Арчбъри. Радвам се, че го прави, че ходи там. Тази картина има такова огромно значение за нея, че тя наистина трябва да прекарва максимално повече време с нея. А и по този начин не е длъжна да я споделя с никого другиго.

Съвсем случайно това устройства и мен — имам предвид, нейното отсъствие нощем. По… разни интересни причини.

Нищо особено.

Добре де, нещо особено! По една конкретна причина. Която се крие във факта, че напоследък Ед често прекарва нощите си при мен.

Така де! Представяте ли си нещо по-гадно от това някакъв призрак да се рее из спалнята ти, докато ти… се опитваш да опознаеш новото си гадже?! Не мисля, че бих го преживяла, ако Сейди се отдаде на любимите си спортни коментари от живото предаване. Особено като се има предвид, че тя няма срам. Сигурна съм, че би ни гледала. И сигурно щеше да ни поставя оценки по десетобалната система или презрително да напява, че по тяхно време го правели по-добре, или най-лошото — да започне да крещи в ухото на Ед: „По-бързо! Давай по-бързо!“.

Вече я излових да се примъква при нас под душа, когато съвсем случайно бяхме там с Ед. Тогава аз изпищях и се опитах да я изтикам навън, при което, без да искам, сръгах с лакът Ед право в лицето, а после мина цял час, докато се възстановя. А на Сейди изобщо не й пукаше. Заяви, че съм преигравала и че тя просто искала да ни прави компания. Компания, моля ви се!

От този момент нататък Ед ме гледа доста странно. Имам чувството, че подозира нещо. Е, не че се е досетил за истината, разбира се, което би било невъзможно. Просто той е много наблюдателен човек. И определено е наясно, че в живота ми има нещо много необичайно.