— За половин милион паунда!

Малкълм Гледхил изглежда така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.

— Нямам представа как се сдобихте с тази информация! — обръща се жалостиво той към Ед. — Моля ви! Вие се свидетел на факта, че аз не съм разкривал нищо пред госпожицата! Нали така?!

— Значи тя е права, така ли? — повдига вежди Ед.

Ала това като че ли още повече паникьосва горкия човечец.

— Нямам право да кажа дали е права или не… дали… — Не довършва и попива потта от челото си. — Вие сте свидетел, че този документ нито за миг не е напускал ръцете ми, нито за миг не е бил оставян без надзор, нито за миг…

— Няма нужда да се укорявате — махва спокойно с ръка Ед. — Тя чете мисли!

Главата ми започва да бучи от мисли, които се завъртат в кръг, докато се опитвам да превъзмогна шока си и да осмисля наученото. Чичо Бил е притежавал картината. Чичо Бил е продал картината. В този миг в съзнанието ми зазвучават думите на татко: „… бяха сложени на склад и години наред стояха там. На никого не му се занимаваше с тези стари вещи. Докато накрая Бил се зае и оправи всичко… Трудно е да си го представиш днес, но тогава Бил не беше от най-работливите…“.

Вече всичко става ясно. Чичо ми очевидно е открил картината, разбрал е, че има висока стойност, и я е продал на Лондонската портретна галерия чрез тайно споразумение.

— Добре ли си? — докосва ръката ми Ед. — Лара?

Но аз не мога да помръдна. Сега мисълта ми се завърта в още по-големи кръгове отпреди. По-широки кръгове. Започвам да събирам две и две. Да събирам осем и осем. И ето че стигам до сто милиона.

Бил е основал компанията си „Кафе Лингтън“ през 1982 година.

През същата година, през която тайничко е спечелил половин милион, като е продал картината на Сейди.

И сега, най-сетне, най-накрая всичко си идва на мястото. Всичко се връзва. Той е разполагал с петстотин хиляди паунда, за които никой не е знаел. Петстотин хиляди паунда, които никога не е споменавал. В нито едно интервю. На нито един семинар. Дори в книгата си.

Изпадам в пълна безтегловност, докато осъзнавам значимостта на този факт. Значи всичко е било лъжа. Целият свят си мисли, че той е гений на бизнеса, който е започнал с две малки монети. Е, по-скоро с половин милион банкноти!

И е прикрил добре този факт, така че никой да не разбере. Сигурно е разбрал, че картината е на Сейди още в мига, в който я е зърнал. Сигурно е разбрал, че е била нейна. Но е оставил света да си мисли, че момичето от портрета е на някаква си тъпа слугиня на име Мейбъл. Нищо чудно и той самият да е подхвърлил тази история! По този начин се е подсигурил никой да не чука на вратата на фамилията Лингтън, за да ги разпитва за красивото момиче от картината.

— Лара? — Ед размахва ръка пред очите ми. — Кажи нещо! Какво има?

— Годината 1982 — изричам и вдигам отнесено поглед. — Познато ли ти звучи? Това е годината, през която чичо Бил е основал компанията си! С неговите прословути „две малки монети“! — Обозначавам кавичките с пръсти. — Или по-точно, с половин милион паунда! Което той някак си е пропуснал да спомене. Защо ли? Може би защото парите изобщо не са били негови!

Настъпва тишина. Виждам как Ед бързо сглобява пъзела.

— Исусе Христе! — възкликва и вдига очи към мен. — Ама това е невиждана измама!

— Така е — преглъщам. — Невиждана.

— Значи цялата история за двете малки монети, семинарите, книгата, филма…

— Са пълна лъжа!

— Ако бях на мястото на Пиърс Броснан, още сега щях да звънна на агента си, за да откажа участието си! — вдига комично вежди Ед.

И аз бих се разсмяла, ако не ми идваше да се разплача. Ако не бях толкова бясна на чичо Бил и отвратена от подлата му постъпка!

Това е била картината на Сейди. Лично нейната. За да си прави с нея каквото иска — да я задържи или продаде. А той я е взел, използвал я е и никога не е споменал за нея. Как смее? Как смее?!

С болезнена яснота сякаш виждам една паралелна вселена, в която някой друг — някой почтен, като баща ми например — е открил картината и е постъпил така, както трябва да се постъпи. Виждам Сейди, седнала на фотьойла в старческия дом, с любимата си огърлица, наслаждавайки се на красивия си портрет, докато годините й отлитат и докато смъртта не склопи очите й.

Или може би щеше да я продаде. Но все пак правото да я продаде щеше да бъде нейно. Така картината щеше да се превърне в нейната слава! Почти виждам как я извеждат от старческия дом и я водят в Лондонската портретна галерия, за да види картината си. Виждам радостта, която щеше да я изпълва. Виждам я дори как си седи във фотьойла, а някой любезен млад архивар й чете писмата на Стивън.

А чичо Бил я е ограбил! Лишил я е от години наред щастие! И точно затова никога няма да му простя!

— Тя е трябвало да знае! — извисявам глас, неспособна повече да сдържам гнева си. — Сейди е трябвало да знае, че картината й виси тук! А сега си замина, без да има никаква представа за този факт! Това не е честно! Изобщо не е честно!

Поглеждам към Сейди, която се е изолирала от разговора ни, като че ли това изобщо не я интересува. Тя свива рамене, сякаш за да ме освободи от цялата ми болка и гняв.

— Скъпа, престани да нареждаш като пастор! Твърде скучно е! Поне сега я открих. Поне знам, че не е изгоряла. И поне разбирам, че не изглеждам чак толкова дебела, колкото си мислех, че съм била! — допълва с неочаквано оживление. — Ръцете ми изглеждат доста добре, не мислиш ли? Винаги съм имала хубави ръце!

— Прекалено кльощави за моя вкус! — не мога да се сдържа да не я срежа.

— Поне не са като възглавници — не ми остава длъжна тя.

Двете си разменяме престорено хладни усмивки. Нахакаността й не е в състояние да ме заблуди. Тя е бледа, тялото й непрекъснато примигва като изгаряща лампичка и на мен ми е пределно ясно, че това разкритие я е разтърсило. Но иначе брадичката й е вирната високо — както винаги.

Малкълм Гледхил е свел притеснено очи.

— Ако знаехме, че тя все още е жива… — промърморва. — Ако някой ни беше казал…

— Нямало е как да го знаете — изричам тихо, с вече доста поуталожен гняв. — И ние самите не знаехме, че това е тя!

Защото чичо Бил така и не ни каза нищо. Защото покри всичко чрез анонимна сделка. Нищо чудно, че толкова искаше огърлицата! Тя е била единственото нещо, което е свързвало Сейди с портрета й! Тя е била единственото нещо, което би могло да разкрие неговата колосална измама. За него тази картина вероятно е била като бомба със закъснител, цъкаща тихичко през всичките тези години. И сега, накрая, избухнала. Бум! Все още не знам как, но съм сигурна, че ще отмъстя за Сейди! И отмъщението ми ще бъде жестоко!

След няколко минути се оказва, че и четиримата сме се обърнали отново към картината. Почти е невъзможно да седиш в тази галерия и да не гледаш портрета на Сейди.

— Казах ви, че тя е най-популярният портрет в галерията — обажда се Малкълм Гледхил. — Днес говорих с отдела по маркетинг и те казаха, че ще я направят лице на галерията. Ще бъде използвана във всички кампании от сега нататък!

— Искам да бъда върху червило! — обажда се внезапно Сейди с неочаквана за последните минути решимост. — Някое прекрасно ярко червило!

— Тя трябва да бъде сложена на червило! — отсичам аз пред Малкълм Гледхил. — Което трябва да кръстите на нея. Сигурна съм, че точно това би искала!

— Ще видя какво мога да направя — кимва сконфузено той. — Това не е точно в моята област, но…

— Впоследствие ще ви уведомя какво друго би искала — казвам и намигвам на Сейди. — От сега нататък аз ще действам като неин неофициален агент!

— Питам се какво ли си мисли — кимва Ед по посока на платното пред нас. — Изражението й е крайно интригуващо.

— И аз често се питам това — припява Малкълм. — Тя излъчва такъв покой и щастие… Очевидно, от онова, което казахте, е ясно, че тя е имала известна емоционална връзка с художника Малори. Понякога се питам дали пък не й е чел поезия, докато я е рисувал…

— Ама че идиот е този! — просъсква вбесено в ухото ми Сейди. — Не е ли очевидно какво мисля? Гледам към Стивън и си мисля: „Кога пак ще потракаме кокали?!“.

— Нямала е търпение да потракат кокали — уведомявам аз Малкълм Гледхил.

Ед ме поглежда слисано, след което избухва в смях.

— Вече би трябвало да тръгвам… — промърморва Малкълм Гледхил.

Сигурно сме му предостатъчни за един ден. Вдига куфарчето си, кимва ни и бързо изчезва. Няколко секунди по-късно го чувам как буквално тича надолу по мраморните стълби.

Поглежда към Ед и се усмихвам.

— Извинявай за това отклонение от вечерта!

— Няма проблеми — поглежда ме закачливо той. — Е, някакви други стари майстори, които желаеш да ми разкриеш тази вечер? Някакви отдавна изгубени семейни скулптури? Някакви нови парапсихични разкрития? Или просто да отидем на вечеря, а?

— Вечеря! — отсичам и ставам.

Поглеждам към Сейди. Тя продължава да си седи, вдигнала крака на пейката, жълтата й рокля се пилее около нея, а тя се взира в своето двайсет и три годишно „аз“, като че ли иска да го погълне в себе си.

— Идваш ли? — питам тихо.