— Не, сега! — тегля го за ръката аз. — Веднага! — Поглеждам към Сейди и подканям и двамата: — Хайде!

* * *

Седим си тримата на кожената пейка и мълчим. Сейди е до мен. Аз — до Ед. Откакто дойдохме в галерията, Сейди не е отронила и думица. Когато зърна портрета, имах чувството, че ще припадне. Просто проблесна безмълвно и се вторачи в картината, а после издиша продължително, сякаш е задържала дъха си в продължение на цял час.

— Удивителни очи! — обажда се по едно време Ед.

От време на време ме поглежда притеснено, като че ли не е много сигурен как се очаква от него да реагира в тази ситуация.

— Да, удивителни са — кимвам, но не мога да се концентрирам върху него. — Добре ли си? — прошепвам на Сейди. — Знам, че за теб беше голям шок!

— Добре съм — отговаря Ед, но очевидно е шашнат. — Благодаря, че попита!

— Аз също съм добре — поглежда ме унило Сейди. А после пак се обръща към картината.

Вече ходи съвсем близо до нея, за да види портрета на Стивън, скрит в нейната огърлица, и за момент лицето й бе дотолкова разкривено от любов и тъга, че се наложи да извърна очи, за да й дам миг усамотение.

— От галерията правили някакви проучвания — уведомявам Ед. — Оказва се, че тя е най-популярната сред портретите тук! И смятат да пуснат на пазара серия продукти с образа й! Може би плакати и чаши за кафе. Тя ще стане много прочута!

— Чаши за кафе ли? — стряска се Сейди и тръсва глава. — Колко вулгарно! — Но от вниманието ми не убягва гордостта, проблясваща в очите й. — И на какво друго ще ме сложат?

— Както и върху кърпи за сервиране на чай, пъзели… — отговарям й, като че ли информирам Ед. — На каквото се сетиш! И ако тя някога се е притеснявала, че не е оставила никаква следа на този свят… — Нарочно оставям изречението си недовършено.

— Хей, значи имаш доста известна роднина! — повдига вежди Ед. — Сигурно семейството ти е много гордо!

— Не съвсем — изричам след кратка пауза. — Но съвсем скоро ще стане!

— Мейбъл — чете Ед от книгата, която настоя да купим на влизане. — Тук пише: „Смята се, че моделът се е казвала Мейбъл“.

— Да, така са мислели всички — кимвам. — Защото на гърба на картината пише: „Моята Мейбъл“.

— Мейбъл ли?! — извърта се рязко Сейди и ме поглежда толкова ужасено, че не мога да не се изкискам.

— Обаче аз им разказах за шегата между нея и Сесил Малори — побързвам да обясня. — Това е нейният прякор, с който той я е дразнел, но всички си помислили, че е истинското й име!

— Да ви приличам случайно на някоя си Мейбъл, а?!

Периферното ми зрение е привлечено от някакво движение. За моя огромна изненада виждам в залата да се появява Малкълм Гледхил.

Когато ме вижда, той се усмихва сконфузено и премества куфарчето си от едната си ръка в другата.

— О, госпожице Лингтън! Здравейте! След нашия разговор днес реших, че няма да е зле да дойда и отново да я огледам…

— Аз също — кимвам. — Бих искала да ви представя… — започвам, но в този момент осъзнавам, че се каня да му представя Сейди. — … Ед! — побързвам да обърна ръката си в другата посока. — Това е Ед Харисън. Малкълм Гледхил. Той отговаря за тази колекция.

Малкълм се присъединява към триото ни на пейката и в продължение на няколко секунди всички се взираме безмълвно в платното.

— Значи картината е в галерията ви от 1982 година — обажда се накрая Ед, като чете от книгата. — Защо семейството е решило да я продаде? Странен ход, не мислите ли?

— Добър въпрос! — отсича Сейди, внезапно събудила се от транса си. — Тя принадлежеше на мен! Никой не е имал право да я продаде!

— Добър въпрос! — повтарям послушно и аз. — Тя е принадлежала на Сейди. И никой не е имал право да я продаде!

— И онова, което най-много искам да знам, е — кой точно я е продал? — суфлира ми тя.

— Кой точно я е продал, това е най-важното! — повтарям като ехо аз.

— Да, кой по-точно я е продал? — потретя Ед.

Малкълм Гледхил се помества притеснено на пейката до нас.

— Както ви казах и днес, госпожице Лингтън, задължени сме да пазим тази тайна с клауза за конфиденциалност! Така че докато не бъде направено официално запитване, галерията не е в състояние да…

— Окей, окей! — побързвам да го прекъсна. — Разбрах. Не можете да ми кажете. Но аз все пак ще разбера! Това платно е принадлежало на семейството ми! Ние заслужаваме да знаем истината!

— И така, да видим правилно ли съм разбрал! — намесва се Ед, най-сетне демонстриращ някакъв интерес към ситуацията. — Казвате, че някой е откраднал платното, така ли?

— Нямам представа — свивам рамене. — Знае се, че години наред го е нямало, а после най-внезапно се е появило тук! Единственото, което знаем, е, че е било продадено на галерията в началото на 1980-те, обаче нямам представа от кого.

— А вие знаете ли? — обръща се Ед към Малкълм Гледхил.

— Да, знам — кимва неохотно той.

— Е, не можете ли да й кажете?

— Не точно… хммм… не.

— Това да не би да е някаква държавна тайна? — извисява глас Ед. — Да не би да е свързано с разработката на оръжия за масово унищожение? Да не би националната сигурност да е поставена на карта?!

— Не точно — отговаря Малкълм, по-притеснен от всякога. — Но в споразумението има клауза за конфиденциалност и…

— Окей! — Ед автоматично превключва на бизнес вълна, поемайки контрол върху ситуацията. — Още утре сутринта ще ви изпратя адвокат по въпроса! Това е абсурдно!

— Да, повече от абсурдно! — пригласям, окуражена от грубия маниер на кавалера си. — И ние няма да търпим подобно отношение! Знаете ли, че чичо ми е Бил Лингтън? Сигурна съм, че той ще използва всички налични ресурси, за да пребори тази… абсурдна клауза за конфиденциалност! Защото картината е наша!

Малкълм Гледхил изглежда като хванат в капан.

— Но споразумението изрично постулира… — смотолевя, но не довършва.

Виждам, че очите му непрекъснато шарят по посока на куфарчето.

— Папката там ли е? — питам, озарена от внезапно вдъхновение.

— Съвсем случайно е — отговаря предпазливо той. — Ще нося документите у дома, за да ги проуча отново. Копия, разбира се.

— Е, значи нищо не ви пречи да ни покажете споразумението — снишава глас Ед. — Няма да ви издадем!

— Не бих могъл да ви покажа абсолютно нищо! — Малкълм Гледхил едва не пада от пейката от ужас. — Както вече нееднократно изтъкнах, информацията е строго секретна!

— Разбира се — заговарям аз успокояващо. — Ние ви разбираме. Но може би бихте могли да ни направите една малка услуга и да проверите точната дата на продажбата. Тя не е строго секретна, нали?

Ед ме поглежда неразбиращо, но аз се преструвам, че не съм го забелязала. В главата ми вече зрее друг план. Такъв, който Ед надали ще разбере.

— Доколкото си спомням, било е през юни 1982 година — отговаря Малкълм Гледхил.

— Но точната дата? Бихте ли погледнали за момент споразумението? — изричам любезно и разширявам невинно очи. — Моля ви! Много ще ни помогнете!

Малкълм Гледхил ме поглежда подозрително, но очевидно не може да измисли никаква причина, за да ми откаже. Привежда се, щраква ключалката на куфарчето си и изважда оттам една папка.

Улавям погледа на Сейди и посочвам леко с глава Малкълм.

— Какво? — пита тя.

За бога! И тя нарича мен бавно загряваща! Отново кимвам по посока на Малкълм Гледхил, който в момента приглажда един лист хартия.

— Какво? — тросва ми се тя. — Какво се опитваш да ми кажеш?

— Етооо — проточва той и си слага очилата за четене. — Нека видим точната датааа…

Ако продължавам да отмятам глава, сигурно ще се откъсне от врата ми. Имам чувството, че всеки момент ще издъхна от отчаяние. Там, в този лист, има информация, която ни трябва! Информация на живот и смърт! Точно там! На разположението на всички, притежаващи призрачна, невидима природа. А Сейди продължава да ме гледа неразбиращо.

— Погледни! — промърморвам тихичко. — Погледни името! Погледни го!

— О! — Най-сетне загря! Една наносекунда по-късно вече стои точно за Малкълм Гледхил и наднича през рамото му.

— Какво да погледна? — обажда се Ед сащисано, но аз почти не го чувам. Жадно наблюдавам Сейди как чете, виждам я как се смръщва, после ахва и накрая вдига очи.

— Уилям Лингтън! Продал я е за петстотин хиляди паунда!

— Уилям Лингтън ли? — зяпвам аз. — Искаш да кажеш… чичо Бил?!

Думите ми оказват моментален и доста краен ефект върху нещастния Малкълм Гледхил. Той подскача от мястото си, притиска писмото до гърдите си, пребледнява, после почервенява, пак поглежда писмото, после пак го притиска към гърдите си.

— Какво… какво казахте, моля?

На мен самата ми е доста трудно да го повярвам.

— Уилям Лингтън е човекът, продал картината на галерията — изричам с надеждата да прозвуча твърдо, но всъщност едва чувам гласа си. — Това е името под вашето споразумение!

— Хайде бе! Шегуваш се! — блясват очите на Ед. — Собственият ти чичо?